билки. Дори и обсадени, пришълците готвеха по-вкусно, отколкото нейният народ посред благодатната есен. Тя обра паницата си и всички остатъци от дажбата на ранените и върна подноса на Сейко, съжалявайки, че няма повече.
Дълго след това при тях не се появи никой. Ранените спяха и охкаха насън. Газовите огнища излъчваха топлина през решетките и в помещението бе уютно като в шатра с пламтящ огън. От време на време тежкото дишане на спящите хора наоколо се нарушаваше от тиктакането на кръглоликите неща по стените, които заедно с бутнатите до стената стъклени витрини и високите редици от книги прорязваха меката, равномерна светлина от газовите пламъци със златистокафеникави отблясъци.
— Даде ли му аналгетик? — прошепна Уаток и тя сви рамене утвърдително, изправяйки се пред един от ранените. Приведен над масата до Ролери, старият лечител изрязваше нови превръзки, тъй като всички запаси бяха привършили. Изглеждаше състарен с половин Година.
— Старейшино — обърна се към него Ролери, за да го разведри в умората и отчаянието му, — какво друго кара една рана да гноясва, ако не оръжейната болест?
— О, разни твари. Гадинки, които са твърде малки и не се виждат. Бих могъл да ти ги покажа само със специално стъкло, ей като онова на витрината. Те живеят почти навсякъде — върху оръжието, във въздуха, върху кожата. Ако проникнат в кръвта, тялото се съпротивлява и от тази битка вътре в него се получават подутините и всичко останало. Поне така се казва в книгите. Този въпрос никога не е представлявал интерес за мене като лекар.
— А защо тези гадинки не хапят пришълците?
— Защото не обичат чужденците — изсумтя Уаток при този опит за шега. — Нали знаеш, че сме чужденци. Дори храната си не можем да смиламе без помощта на периодични дози ензими. Химическата ни структура съвсем слабо се различава от местните органични норми и това личи най-вече при питоплазмата… Ти не знаеш какво е това. Ами просто значи, че ние сме направени от малко по-различни неща от вас, вирсите.
— И затова сте тъмнокожи, а ние — светлокожи?
— Не, това няма никакво значение. Цветът, формата на очите и другите неща от този род са изцяло повърхностни видоизменения. Не, разликата се намира на по-дълбоко ниво и е много малка — просто една молекула в наследствената верига — продължаваше Уаток, вживявайки се в лекцията си. — При вас, вирсите, тя не причинява особено отклонение от общоизвестния хуманоиден тип, или поне така пишат първите заселници, а те са имали познания за тези неща. Но това означава, че ние не можем да се кръстосваме с вас, нито да смиламе местната органична храна без външна намеса, нито да се заразяваме от вашите вируси… Въпреки че всъщност тази работа с ензимите е малко преувеличена. Нещо като стремеж да не се отличаваме по нищо от Първото поколение. Или пък чисто суеверие. Виждал съм хора след дълъг лов, както и бежанците от Атлантика миналата Пролет, които нямаха проблеми с храносмилането, а не бяха употребявали нито ензимни инжекции, пито хапчета две или три лунни фази. Във всеки случай животът обикновено се приспособява.
При тези думи лицето на Уаток доби много странно изражение и той се вторачи в нея. Тя се чувстваше виновна, тъй като нямаше никаква представа от всичките тези обяснения — нито една от ключовите думи не се срещаше в нейния език.
— Животът какво? — попита тя плахо.
— Приспособява се. Реагира. Променя се! Подложено на достатъчно силен натиск, благоприятното приспособяване ще възтържествува след известен брой поколения… В крайна сметка слънчевата радиация ще произведе нещо като местна биохимична норма… тогава мъртвородените или недоносените деца ще бъдат в резултат единствено на свръхприспособяване или на несъвместимост между майката и нормализирания ембрион… — Уаток престана да размахва ножиците си и се наведе над заниманието си, но след секунди отново вдигна невиждащия си, настойчив поглед.
— Странно, странно, странно!… — мърмореше той. — Това би означавало, знаеш ли, че и кръстосаното оплождане ще може да се получи.
— Пак слушам думите ти — прошепна Ролери.
— Че хората и вирсите биха могли взаимно да се плодят!
Най-сетне разбра думите му, но не разбираше дали те бяха изпълнени с пожелание, или с ужас.
— Старейшино, твърде глупава съм, за да те чуя.
— Съвсем добре го разбираш — каза наблизо отпаднал глас. Това бе Пилотсон Алтера, който лежеше буден. — Значи мислиш, че най-накрая и ние сме се превърнали в капка в морето, Уаток? — Той се бе подпрял на лакът. На изпитото му, трескаво, тъмно лице светеха тъмните му очи.
— Ако ти и още няколко души имате възпалени рани, това трябва да има някакво обяснение.
— Тогава проклето да е това приспособяване. Проклети да са твоето кръстосване и оплождане! — извика болният и погледна към Ролери. — Докато се размножавахме помежду си, ние бяхме хора. Изгнаници, алтерани, но човешки същества. Верни на познанието и на Човешките закони. Сега, ако започнем да се размножаваме с вирсите, човешката ни кръв ще изчезне, преди да се е изтърколила Годината. Ще се размие, ще се разреди и ще стане на нищо. Няма да има кой да работи с тези инструменти или да чете тези книга. Внуците на Джакоб Агат ще седят, ще блъскат два камъка един в друг и ще надават викове до края на света… Проклети да сте, тъпи варвари, не можете ли да оставите хората на мира… на мира! — Той изгаряше от треска и ярост, а старият Уаток, напълнил една от малките си, кухи стрели с някаква течност, се пресегна спокойно, както подобаваше на един лекар, и я заби в ръката на бедния Пилотсон.
— Легни си, Хуру — каза му той и раненият се подчини с озадачено лице.
— Хич не ме с грижа дали ще умра от мръсните ви зарази — заяви той с пресипнал глас, — но мръсните ви дечурлига, дръжте ги надалеч оттук, дръжте ги извън… извън града.
— Това ще го успокои за известно време — каза Уаток и въздъхна. Той седна мълчаливо, а Ролери продължаваше да приготвя превръзки. Действията й бяха сръчни и уверени както винаги. Старият лекар я наблюдаваше със замислено изражение.
Когато се изправи, за да отмори гърба си, тя видя, че и старецът е заспал и в съня си прилича на тъмна купчина от кожа и кости, струпана в ъгъла зад масата. Тя продължаваше да работи и да се чуди дали е разбрала думите му и дали той ги е изрекъл сериозно — тя можеше да роди син на Агат.
Съвсем бе забравила, че Агат вече може и да е мъртъв. Седнала сред спящите ранени мъже, под разрушения и изпълнен със смъртна опасност град, тя безмълвно размишляваше за вероятността да оцелее.
Глава четиринайсета
Ден първи
С падането на нощта стана още по-студено. Разтопилият се на слънцето сняг се превърна в огледално гладък лед. Скрити по близките покриви и тавани, гаалите продължаваха да изстрелват потопените в смола стрели, които пронизваха студения сумрак като червеникави и златисти огнени птици. Покривите на четирите обкръжени здания бяха от мед, а стените от камък и огънят не можеше да им стори нищо. Нападенията над барикадите секнаха. Престанаха да прелитат железните и огнени стрели. Джакоб Агат се изправи на барикадата и пред погледа му се разкриха стъмняващите се и безлюдни улици, които потъваха сред тъмните къщи.
Отначало мъжете останаха на площада в очакване на нощно нападение, тъй като гаалите очевидно бяха решени на всичко, но ставаше все по-студено и по-студено. Най-накрая Агат заповяда да останат само стражите, а останалите пусна да се погрижат за раните си, да се нахранят и да отдъхнат. Навярно и гаалите бяха също толкова изтощени, само че пришълците поне имаха подходящи за студа дрехи, а те и това нямаха. Дори и отчаянието не би изкарало северняците навън, под вледеняващата звездна светлина, само с оскъдното си облекло от кожени дрипи. Тъй че защитниците спяха, много от тях на поста си, свили се някъде в залите или до прозорците на отоплените сгради. А онези, които ги бяха обсадили, се тълпяха гладни около огньове, запалени насред високите каменни стаи, и мъртъвците им лежаха с вкочанени крайници в заледения сняг под барикадите.
На Агат не му се спеше. Той не можеше да влезе на топло и да изостави притихналия под Зимните съзвездия площад, където цял ден се бяха сражавали на живот и смърт. Над покривите на изток сияеха Дървото, Стрелата, Пътят на петте звезди, както и самата Снежна звезда — всичките звезди на Зимата,
