— Ролери, от рода на Уолд.
— Уолд дядо ли ти е? Или ти е баща? Жив ли е още?
— Уолд затваря кръга в Каменния сбор — каза Ролери надменно в желанието си да се противопостави на властността му, която не търпеше възражение. Как може един пришълец, един неистински човек, безроден и отхвърлен от закона, да се държи тъй ледено и високомерно?
— Предай му поздрави от Джакоб Агат Алтера. Кажи му, че утре ще дойда в Тевар да разговаряме. Сбогом, Ролери. — И той протегна ръка за жеста, с който се поздравяваха равните помежду си, а тя неволно направи същото и дланите им се допряха.
После се обърна, нахлупи кожената качулка на главата си и забърза нагоре по стръмните улици и стълби, без да поглежда пришълците, които подминаваше по пътя си. Защо се вторачваха в лицето ти като някакви мъртъвци или риби? Топлокръвните животни и човешките същества никога не се взираха един в друг по този начин. С чувство на огромно облекчение тя излезе през портата и бързо пое нагоре към огрения от последните червеникави отблясъци на залязващото слънце хребет. Оттам се спусна през умиращите гори и пое по пътеката към Тевар. Здрачът вече се сгъстяваше и отвъд стърнищата, в шатрите, заобиколили недовършения Зимен град на хълма, светваха малки огнени звездички. Ролери се устреми към топлината, вечерята и своите. Но усещането за нещо необяснимо не я напусна дори и когато коленичи сред жените и децата край огъня в голямата женска шатра на нейния род и се нахвърли върху яденето. Свивайки пръстите на дясната си ръка, тя сякаш държеше в шепата си мрака, останал върху дланта й от неговото докосване.
Глава втора
В червената шатра
— Тази помия е студена — изръмжа Уолд и отмести паницата. А после, като видя как старата Керли безропотно я отнася да я претопли, се нарече противен стар глупак. Но никоя от жените му — останала му бе само една, — никоя от дъщерите му не умееше да сготви бхан като Шакатани. Каква готвачка само беше и колко млада… последната му млада жена. Умря там, в източните планини, умря млада, а той още продължаваше да живее и да чака настъпването на суровата Зима.
Пред очите му се появи момиче с кожена туника, на която бе извезан трилистникът на неговия род — сигурно му се падаше внучка. Приличаше малко на Шакатани. Той я заговори, въпреки че не си спомняше името й:
— Ти ли беше онази, която закъсня снощи, родственице?
Изведнъж я разпозна по извивката на главата и усмивката. Това бе момичето, с което се закачаше, безгрижното, дръзкото, приветливото, самотното дете, родено извън сезона. Как ли се казваше, по дяволите?
— Нося ти вест, старейшино.
— От кого?
— От един, който се нарече с дълго име — Джакатабат-болтера? Не мога да си го спомня цялото.
— Алтера? Така пришълците наричат вождовете си. Къде видя този човек?
— Не човек, а пришълец. Изпрати поздрави и вест, че днес ще дойде в Тевар да говори със старейшината.
— Нима, сега ли? — кимна Уолд едва-едва, възхищавайки се на самонадеяността й. — Теб ли избра за вестоносец?
— Заговори ме… случайно.
— Да, да. А ти, родственице, знаеше ли, че при хората от Пернмекската област неомъжена жена, която говори с пришълец, се наказва!
— Как?
— Няма значение как.
— Хората от Пернмек са прости и си бръснат главите. И въобще какво знаят те за пришълците? Никога не идват до крайбрежието… Веднъж в една шатра чух, че старейшината на моя род си довел жена от пришълците. Преди много дни.
— Така беше. Преди много дни.
Момичето го гледате с очакване, а Уолд потъна в спомени за отдавна отминал сезон — Пролетта. Отдавна избледнели багри и ухания, цветя, нецъфтяли цели четирийсет лунни фази, почти забравения звън на един глас…
— Беше млада. И млада умря. Преди още да настъпи Лятото.
— Освен това — добави той след известно време — не е същото като едно момиче да разговаря с пришълец. Има разлика, родственице.
— Защо да има?
Въпреки дързостта си тя заслужаваше отговор.
— Има няколко причини и особено някои от тях не са за пренебрегване. Най-важната е, че пришълците си взимат само по една жена, тъй че ако някои от тях се ожени за истинска жена, то тя няма да роди синове.
— А защо няма, старейшино?
— Да не би жените вече да не разговарят помежду си в тяхната шатра? Чак дотам ли стига невежеството ти? Ами защото хората и пришълците не могат да зачеват едни от други! Никога ли не си чувала такова нещо? Резултатът от близостта им е или безплодие, или недоносени, уродливи чудовища. Жена ми Арилия, която бе една от тях, умря при преждевременно раждане. При пришълците няма никакви забрани — жените им могат да се омъжват за когото пожелаят, също като мъжете. Но Човешкият род си има закон за това — жените лягат единствено с мъже от Човешкия род, омъжват се за тях и раждат Човешки същества.
В погледа й се появи отвращение и съжаление. След известно време тя извърна очи към суетнята и оживлението, които царяха върху стените на Зимния град, и промълви:
— Хубав закон за жени които имат с кого да легнат…
Тя изглеждаше на около двайсет лунни фази, което значеше, че е същото онова момиче, родено извън сезона, точно по средата на Лятната оран, когато не се раждаха деца. Синовете на Пролетта са вече два или три пъти по-големи от нея, женени веднъж, дваж, с потомство, а родените през Есента са още деца. Но все някой от по-възрастните щеше да я вземе за втора или трета жена — няма защо да се оплаква. Навярно и самият Уолд би могъл да й уреди да се омъжи, въпреки че това зависеше от роднините й.
— Коя е майка ти, родственице?
— Шакатани ми беше майка. Забравил ли си я? — попита го тя на свой ред, вперила поглед в токата на колана му.
— Не, Ролери — отвърна той след известно време. — Не съм. Чуй сега, дъще, къде говори с този Алтера? Не се ли казваше Агат?
— Това е част от името му.
— Значи познавам баща му и дядо му. Той е от рода на жената, за която говорихме. Сигурно й се пада сестрин или братов син.
— Тогава на тебе ти е племенник. А на мене братовчед — внезапно се засмя момичето. Уолд също се усмихна на гротескната логика на това родство.
— Срещнах го, когато ходих да погледам океана — обясни тя, — там, на пясъка. Преди това видях един бързоходец да идва от север. Жените не знаят. Имаше ли някакви вести? Ще започва ли Южното нашествие?
— Може би, може би — отвърна Уолд. Отново бе забравил името й. — Бягай, детето ми, бягай да помогнеш на сестрите си на полето.
Забравил и за нея, и за дълго чаканата паница бхан, той се изправи тежко и отиде зад боядисаната си в червено шатра да погледа рояците хора, които работеха усилно по подземните жилища и стените на Зимния град. Очите му се вдигнаха към далечния север. Тази сутрин небосводът над оголените планини бе кристално син и студен.
В спомените му започнаха да оживяват ярки картини от бита във вкопаните в земята островърхи скривалища — сгушените тела на стотина спящи хора, стариците, събудили се преди всички, за да запалят
