огъня, чиято топлина и дим проникваха през кожата, уханието на вряща зимна трева, шумът, зловонието, породената от зимата близост в онези леговища под ледената покривка. И студената, скованата белота на горния свят, брулен от ветрове и потънал в снегове, където той и другите млади ловци ходеха далеч от Тевар за снежни птици и корио, за тлъсти уеспри, които се спускаха от далечния север по замръзналите реки. Ами когато там, отсреща, точно от другата страна на долината, от една преспа изникна бялата полюшваща се глава на снежен таласъм… А преди това, преди снега, леда и белите зверове на Зимата, времето бе пак тъй ясно като днес — ясен ден със златист вятър и синьо небе, а над хълмовете — хлад. Той, все още малко момче, хлапе сред хлапета и жени, бе вперил поглед в плоски, бели лица, червени пера и наметала от странна, рехава синкава козина. Наоколо животински гласове лаеха нещо на неразбираем език, а мъжете от неговия Род и старейшините от Аскатевар им отвръщаха със заповеден тон да си вървят по пътя. А още по-преди от север се бе появил някакъв беглец с обгорена и окървавена страна, който крещеше:
— Гаалите, гаалите! Преминаха през лагера ни в Пекна!…
Този дрезгав вик, идващ от зората на живота му и преминал през шейсетте лунни фази, които го деляха от хлапето с широко отворените очи и уши, от онзи ясен ден, сега отекваше по-ясно и от гласовете наоколо. Къде се намираше Пекна? Бе потънала в дъждовете и преспите, а пролетното топене на снеговете бе отнесло костите на убитите, изгнилите шатри, спомена, името.
Този път, когато гаалите се спуснат на юг през Аскатеварската област, няма да има повече кланета. Беше се погрижил за това. Все пак имаше някаква полза от предългия живот и от спомена за минали беди. По Летните земи, където можеха да ги заварят или гаалите, или първата снежна буря, не бе останало ни едно племе, ни едно семейство от тази област. Всички бяха тук. Събраха се около две хиляди души, родените през Есента деца пъплеха като мравки из краката ти, жените бъбреха и събираха останалите по нивите класове като ята прелетни птици, а мъжете бързаха да строят къщите и стените на Зимния град със старите камъни върху старите основи, да ходят на лов за последните бягащи от студа зверове, да секат и прибират безкрайни купища дърва от горите и торф от Сухото тресавище, да издигат обори за ханите и да ги хранят, докато поникне зимната трева. В това начинание, което продължаваше вече половин лунна фаза, всички се подчиняваха на Уолд, а самият той се подчиняваше на древните Човешки закони. Градските порти ще се затворят пред гаалското нашествие, вратите на подземните домове ще се залостят пред снежните виелици и те ще оцелеят до Пролетта. Непременно ще оцелеят.
Той приседна тежко на земята зад шатрата си и изтегна на слънцето кокалестите си, покрити с белези крака. При все че небето бе съвършено ясно, слънцето изглеждаше малко и белезникаво, наполовина на голямото Лятно слънце, от луната по-малко дори. „Щом слънцето стане като луна, скоро идва студът…“ Земята бе подгизнала от продължителните дъждове, които ги бяха тормозили цялата лунна фаза, и тук-там личаха следи от преселващи се футрути. Какво го бе попитало момичето — нещо за пришълците, за бързоходеца, точно тъй. За бързоходеца, който пристигна вчера със сетни сили… нима беше вчера?… и донесе вестта, че гаалите нападнали Зимния град Тлокна далеч на север, близо до Зелените планини. В разказа му имаше или лъжа, или паника. Гаалите никога не нападаха каменни стени. Накичените с пера и потънали в мръсотия варвари със сплескани носове, които бягаха на юг като бездомни зверове, щом наближи Зимата… не, те не можеха да превземат никой град. А и Пекна е само някакъв ловен лагер, а не крепост. Бързоходецът лъжеше. Няма нищо страшно. Непременно ще оцелеят. Къде ли се дяна онази глупачка със закуската му? Сега, сега, а тук, на слънце, беше топличко…
Осмата жена на Уолд се дотътри с димяща паница бхан, видя, че е заспал, въздъхна ядосано и отново се запъти към огъня.
Същия следобед, когато в шатрата му дойде пришълецът, заобиколен от навъсени стражи и следван от цяла върволица ухилени деца, Уолд си спомни смеха и думите на момичето: „На тебе племенник, а на мене братовчед.“ И се изправи да го посрещне с извърнато лице и ръка, протегната за поздрав на равен с равен.
Чужденецът отвърна на поздрава му без следа от колебливост. Тази самоувереност не ги напускаше никога — дали си вярваха или не, те винаги си даваха вид, че по нищо не се различават от хората. Той бе висок, добре сложен, все още млад, с осанка на вожд. Ако не бяха мургавата му кожа и черните, странни очи, можеше да мине за човек.
— Аз съм Джакоб Агат, старейшино.
— Бъди добре дошъл в моята шатра и в шатрите на моя род, Алтера.
— Чувам думите ти със сърцето си — отвърна пришълецът и предизвика лека усмивка у Уолд — от времето на баща си не бе чувал тези думи. Странно как пришълците винаги помнеха старото и току изравяха отдавна погребани в отминали дни неща. Как можеше този младеж да знае фразата, която помнеха само Уолд и още двама-трима от най-възрастните в Тевар? Това бе част от загадъчността на пришълците, която приписваха на магии и която караше хората да се страхуват от тъмнокожите. Но Уолд никога не се бе страхувал от тях.
— Една благородна жена от твоя род живя в шатрите ми, а самият аз неведнъж съм минавал през Пролетта по улиците на града ви. Много добре си спомням всичко. Тъй че заявявам, че докато съм жив, никой тук от Тевар няма да наруши мира между нашите два народа.
— И никой от Ландин няма да го наруши, докато аз съм жив.
Старият вожд се развълнува от краткото си слово, в очите му се появиха сълзи и той приседна върху кожената ракла, взе да кашля и да премигва. Загърнат с черно наметало, Агат стоеше прав, а от мургавото му лице се взираха черните му очи. Младите ловци, които го пазеха, нервничеха, а през отвора на шатрата надничаха деца, които си шушукаха и се бутаха. Уолд ги отпрати само с едно махване на ръка. Входът се затвори, старата Керли стъкми огъня и бързо излезе навън, а той остана насаме с чужденеца.
— Седни.
Агат не помръдна. Само каза: „Слушам думите ти“, и продължи да стои прав. Защо да сяда сега, когато нямаше кой да го види, след като Уолд не го бе поканил пред другите хора? Този извод не достигна до стареца по пътя на размишлението, а просто проникна през кожата му, която дългият живот на предводител бе направил много чувствителна. Той въздъхна и извика с дебелия си, дрезгав глас:
— Жено!
Старата Керли се появи отново и го погледна недоумяващо.
— Седни — обърна се Уолд към Агат и той приседна до огъня с кръстосани крака. — Махай се! — изръмжа старецът към жена си и тя изчезна.
Настъпи мълчание. Съсредоточено и старателно Уолд развърза връзките на малката кожена торбичка, която висеше на пояса му, извади бучица втвърдено жезиново масло, отчегърта от нея едва забележима люспица, върна бучицата на мястото й, завърза торбичката, а люспицата хвърли върху жаравата на края на огъня. Над нея се издигнаха кръгчета горчив зеленикав дим. Двамата вдишаха дълбоко и притвориха очи. Уолд се облегна на замазаната със смола кошница за уриниране и рече:
— Слушам думите ти.
— Старейшино, получихме вест от север.
— И ние. Вчера дойде бързоходец. — Вчера ли беше?
— Каза ли нещо за Зимния град при Тлокна?
Старецът известно време не отделяше поглед от огъня, дишаше дълбоко, сякаш за да вдъхне докрай жезиновия мирис, хапеше устните си от вътрешната страна, а лицето му (както му бе добре известно) бе равно като парче дърво, безизразно, грохнало.
— Не ми се иска да съм вестител на беди — продължи чужденецът с тихия си, спокоен глас.
— Не се безпокой. Вече знаем. Много е трудно, Алтера, да отсееш истината от приказки, които идват отдалеч, от други племена, жители на други области. Дори за един бързоходец от Тлокна до Тевар има осем дни път и двойно повече, ако се придвижваш с шатри и стада. Кой знае? Портите ще са готови за спускане, когато ни връхлети Южното нашествие. А при вас, там в града, който никога не напускате, портите ви едва ли имат нужда от потягане.
— Старейшино, този път ще ни трябват много здрави порти. Тлокна е имал и стени, и порти, и воини. Сега няма нищо. Това не е слух. Няколко души от Ландин бяха там преди десет дни. Наблюдаваха границитс за появата на първия гаал. Но те идат вкупом…
— Алтера, аз слушах думите ти… Сега чуй ме и ти. Хората понякога се плашат и побягват още преди
