Тя се поколеба, но той продължи да я увещава и накрая склони. Това го зарадва, дали защото не спираше да я желае, или понеже я съжаляваше. Може би дългите дни на самота в гората също оказваха влияние. Така или иначе, двамата поеха отново заедно под нетоплещите лъчи на зимното слънце и вятъра. Точно в този ден краят на пътешествието нямаше никакво значение. Защото денят бе слънчев, из небето се носеха облаци като огромни платноходки и пътят бе всичко, от което се нуждаеха. Той вървеше, а до него крачеше нежната, покорна, неуморима жена.
5
Те пресякоха пешком Великите Равнини — което е лесно да се каже, но трудно да се осъществи. Дните бяха по-дълги от нощите, а пролетните ветрове вече размекваха почвата, когато зърнаха за първи път тяхната цел — бариерата, избледняла от снега и разстоянието; стената, пресичаща целия континент от север на юг…
Фалк се изправи и втренчи поглед в Планините.
— Ес Ток е там горе — съобщи му Естрел, като го разглеждаше внимателно. — Надявам се, че там ще намериш онова, което търсиш.
— Аз пък повече се боя, отколкото се надявам… Но все пак се радвам, че видях планината.
— Време е да тръгваме на път.
— Ще помоля Принца да ни разреши утре да поемем. — Но преди да си тръгне, той се извърна и погледна на изток, към пустинята отвъд градините на Принца, сякаш проследяваше невидимия път, по който двамата бяха стигнали тук.
Вече имаше нелоша представа за тайнствения и обезлюден свят, който хората обитаваха в тези късни дни от своята трагична история. Случвало се бе дни наред двамата да не зърнат жива душа по пътя си.
В началото на дългото пътешествие те пресякоха предпазливо териториите, завладени от самсите и някои други народи, препитаващи се с лов на подивял добитък, за които Естрел твърдеше, че били не по- малко жестоки и хищни от баснашките. Но постепенно навлязоха в по-цивилизована страна и вече можеха да се придържат към пътищата, които използваха и други — най-вече за да се снабдяват с вода. Въпреки това Естрел продължаваше да бъде на щрек и по нейно настояване се криеха винаги щом долавяха близостта на други хора. Имаше добра обща представа за страната, която пресичаха, а понякога, когато навлизаха в непозната местност и не знаеха накъде да продължат, казваше: „Да почакаме до сутринта“, а сетне се отдалечаваше за да се помоли минута-две на своя амулет. После се връщаше, увиваше се в одеялото и заспиваше, а на сутринта неизменно избираше най-вярната посока. „Скитнически инстинкт“ — обясняваше, когато Фалк се чудеше на уменията й. „Докато се придържаме към водоизточниците и страним от непознати, ще бъдем в безопасност“ — добавяше тя.
Ала веднъж, много дни след като напуснаха галерията, следвайки извивката на една прорязана от речно корито долина, двамата неочаквано се озоваха пред едно селище и постовете ги наобиколиха още преди да успеят да избягат. Селцето и часовоите бяха останали скрити зад гъстата завеса на дъжда и мъглата. За щастие хората се оказаха гостоприемни и им предложиха да се приютят и да отдъхнат ден-два, преди да продължат.
Членовете на това племе се наричаха Пчелари. Бяха чудаци, грамотни и въоръжени с лазерни пистолети, мъже и жени облечени еднакво, с дълги до петите кожени наметала, извезани на гърдите кафяви кръстове, гостоприемни и необщителни. Настаниха ги в една от дъсчените бараки, дълги, прихлупени и сумрачни помещения със стени от дърво и кал и обща маса в средата, върху която подреждаха цели купища от храна, но почти не разговаряха с тях, както и помежду си — като да бяха неми. „Дали са обет за мълчание. Не ме питай защо, никой не разбира нравите и ритуалите им“ — обясни му с нескрито безразличие Естрел. Очевидно презираше Пчеларите, но те се държаха така, сякаш не я забелязват. Обръщаха се към Фалк: „Твоята желае ли нов чифт обувки?“ Сякаш му е кон, а те са забелязали, че се нуждае от подковаване. Техните собствени жени носеха мъжки имена, трудеха се и живееха наравно с мъжете, а лицата им бяха угрижени и покрити с бръчки. Малцина от Пчеларите надхвърляха четиридесетте и нито един не беше под дванадесет. Приличаха на забравена от своите генерали армия, която е вдигнала тук лагер, сякаш очаквайки войната да я застигне отново — тъжна, отритната и предизвикваща възхищение. Водеха прост, следващ строго определен ред начин на живот, който напомняше на Фалк за неговия Горски дом, и усещането за някакъв скрит, но изпълнен със значимост смисъл на тяхното съществувание. Изглеждаха толкова самоуверени, тези причудливи безполови воини, макар за страничния наблюдател причината за тази увереност да оставаше неразгадаема.
— Размножават се като крадат жени от другите племена и ги оплождат. Прекланят се пред някакъв Мъртъв Бог и за да го почетат извършват жертвоприношение — човекоубийство. Предполагам, че са наследници на някое древно суеверие — осведоми го Естрел, когато Фалк сподели с нея възхищението си от Пчеларите. Въпреки привичното си покорство, изглежда не й беше никак приятно, че се отнасят с нея като с някакво низше същество. Спотаеният гняв на тази инак безропотна жена едновременно трогна и развесели Фалк и той реши да се пошегува с нея:
— Като стана дума за суеверия… теб също те видях да се молиш на своя амулет.
— Никой не може да се отърве от наследството си — отвърна притихнало тя.
— Питам се, срещу кого са се въоръжили?
— Срещу Враговете, естествено. Сякаш ще могат да надвият шингите! Пришълците дори няма да си направят труда да се занимават с тях.
— Значи искаш да тръгваме, така ли?
— Така. Тези хора не ми вдъхват доверие. Крият твърде много неща за себе си.
Същата вечер Фалк направи посещение на старейшината за да го осведоми за намеренията им да продължат пътя си. Старейшината всъщност бе млад, зеленоок мъж на име Харидан, по-млад дори от Фалк. Харидан изслуша безстрастно благодарностите му, а сетне произнесе с равнодушния, монотонен глас, с който разговаряха Пчеларите:
— Мисля, че в думите ти се крие истина. За това ти благодаря. Ако беше дошъл сам, щяхме да те посрещнем по-открито и да разговаряме с теб за нещата, които знаем.
Фалк се поколеба, преди да отговори.
— Съжалявам за това. Ала не бих стигнал при вас без помощта на моя водач и другар. Пък и… тук всички живеете задружно, старейшино Харидан. Бил ли сте някога сам?
— Рядко — отвърна другият. — Самотата е смърт за душата: човекът, това е човечеството. Така казва една наша поговорка. Но нашите мъдреци говорят и друго: не се доверявай на никого, и на брат си — дори да го познаваш от малък. Ние се придържаме стриктно към това правило. Аз лично го смятам за много важно.
— Но аз нямам брат, нито роднини, старейшино — възрази Фалк, поклони се по маниера на Пчеларите и излезе, а рано призори двамата с Естрел поеха отново на запад.
По пътя си нерядко срещаха и други селища или лагери, отстоящи на значителни разстояния един от друг — бяха разпръснати на територия от няколкостотин мили. Ако зависеше от Фалк, той щеше да се отбие във всеки от тях. Беше въоръжен, а лагерите изглеждаха съвсем миролюбиви — десетина шатри на брега на замръзнал поток с малко стадо полудиви червеникави крави, или тънък, виещ се в небето дим почти на хоризонта. Беше напуснал Гората за да търси истината за себе си, намек за своята същност, нещо, което би отключило забравените спомените за миналото му — как щеше да го постигне, ако не рискуваше? Но Естрел се боеше да се отбиват дори в най-малките прерийни селища.
— Тук не обичат Скитниците — обясняваше тя, — нито непознатите. Когато хората живеят в усамотение, те започват да се страхуват. Тъкмо защото се боят от нас, ще ни приемат, ще ни дадат убежище и храна. Но през нощта ще ни завържат и убият. Особено ти, Фалк — тя го погледна в очите. — Как мислиш ще реагират, като им кажеш — аз съм ваш брат? Те знаят че сме тук, защото следят всичко. Видят ли ни, че продължаваме по пътя си, няма да ни закачат. Но ако останем, ако се приближим към тях, ще си имаме неприятности. Страхът е, който убива.
Обгорял от слънцето, с обветрено лица, изморен от дългия път Фалк приседна до огъня и остави вятъра да роши косите му. Бяха разположили своя бивак в подножието на един полегат хълм.
— Сигурно си права — промълви той без да откъсва тъжен поглед от лъкатушещата към небето черна
