струйка дим.
— Сигурно по тази причина шингите не убиват — продължи Естрел, надявайки се да го разсее от мрачните мисли.
— И защо, според теб?
— Защото не се страхуват.
— Може би. — Беше го накарала да се замисли за друго, ала челото му оставаше все така сбърчено. — Е, след като така и така съм решил да отида при тях и да ги попитам за себе си, ако решат да ме убият, поне ще зная със сигурност, че се боят от мен.
— Няма да те убият — поклати глава Естрел. — Казах ти — те не убиват никого.
— Дори и хлебарките? — погледна я насмешливо той, сякаш я предизвикваше на спор. — Как постъпват с хлебарките в техния Град — може би ги дезинфекцират, а сетне ги пускат на свобода като Разрушените, за които ми разправяше?
— Не зная — сви рамене Естрел, приела въпроса съвсем сериозно. — Но законът им гласи, че животът е свято нещо и те го спазват докрай.
— Те не почитат човешкия живот. И защо им трябва — та те не са хора.
— Тъкмо затова законът се отнася за всички форми на живот. Учили са ме, че откакто шингите дошли на Земята, всички войни били прекратени. Както и на другите светове. Човеците са, които се избиват помежду си!
— Нито един човек не би могъл да ми стори по-голямо зло от това, което са в състояние да направят шингите. Аз почитам живота, уважавам го защото е много по-сложен и крехък от смъртта, а най-сложното му достижение е разумът. Шингите са спазили своя закон и са ме оставили да живея, ала в замяна на това са унищожили моя разум. Това не е ли убийство? Убили са човека, който съм бил, детето, което съм бил. Ровичкали са се из мозъка ми, сякаш е купчина боклуци. Това ли е техният закон? Не, аз го наричам лъжа — грандиозна измама.
Стъписана от гнева му, Естрел се отдръпна в другия край на огъня и се зае да дере заека, който беше застрелял. Лицето й изглеждаше унесено, очите й го поглеждаха с безкрайно търпение. Както винаги, тя успя да го покори и привлече със своята необичайна кроткост и безропотност. Все не успяваше да я разбере, макар да живееха толкова близко един до друг. Дали всички жени са като нея? Беше като изгубена стая в огромна къща, като чекмедже, от което нямаше ключ. Не криеше нищо от него, ала тайната й оставаше неразкрита.
Нощта се спусна неусетно над подгизналата от дъждовете земя. Огънят вдигаше червеникави езици нагоре към тъмното небе.
— Вечерята е готова, Фалк — повика го тя не след дълго.
Той се изправи, заобиколи огъня и коленичи до нея.
— Спътнице моя, любов моя — произнесе със сподавен глас като взе ръката й в своята. Двамата седнаха един до друг, разделиха си месото, а после и съня.
Колкото по на запад се придвижваха, толкова по-суха ставаше прерията и по-чист въздухът. Няколко дни вървяха право на юг, за да заобиколят територията на едно свирепо номадско племе, което Естрел наричаше Конниците. След неприятната среща с баснашките Фалк се осланяше изцяло на опита и познанията й за тукашните народи. На петия, или шестия ден от този заобиколен маршрут навлязоха в хълмиста местност и стигнаха едно равно, безводно плато, над което непрестанно се носеха прашни ветрове. Локвите от краткия дъжд, който валя през нощта, на сутринта изсъхнаха за броени минути. Лятно време тук сигурно бе предпустиня, дори през пролетта влагата бе съвсем оскъдна.
На два пъти докато пресичаха платото, минаха покрай древни руини, повечето глинени къщи, покрити с навята трева и обрасли в шубраци, но с разчистени пространства от улиците между тях. От пръстта се подаваха парчета от глинени съдове, стъклени предмети и обезобразени пластмасови детайли. Най-малко от две-три хиляди години тук не бе живял никой. Почвата не изглеждаше особено плодородна, вероятно основният поминък на местното население е бил животновъдството — преди да настъпи епохата на великото преселение към звездите.
— Не ти ли се струва странно — заговори я Фалк, докато заобикаляха второто от тези изоставени селища, — като си помислиш, че някога по тукашните улици са играели деца… жените са перяли и простирали… толкова отдавна. В една друга епоха, която сега е по-далеч и недостижима от нас, колкото са световете на далечните слънца.
— Епохата на Градовете — рече Естрел, — Епохата на Войната… никога не съм чувала разкази за тези места от моите сънародници. Дали не сме слезли твърде на юг — в Южната Пустиня?
Същия ден те промениха посоката и поеха на север, а на следващия стигнаха една широка река, с бурни оранжеви води, която не беше особено дълбока, но пресичането й щеше да е опасно. Целия ден вървяха по поречието, очаквайки да стигнат подходящ брод.
Западният бряг на реката — когато я пресякоха — бе значително по-стръмен от източния. Напълниха манерките си с вода от реката, тъй като местността, в която навлязоха, бе още по-суха и безводна. Небето беше съвсем ясно, слънцето печеше през целия ден и за първи път от доста дни насам не се налагаше да вървят срещу студения вятър, а вечерта си легнаха сухи. Пролетта в тази страна сякаш настъпваше не с дни и седмици, а с часове, защото на заранта дръвчетата наоколо вече бяха разцъфнали, а сред тревата пъстрееха букети от горски цветя.
Изглежда Естрел се беше простудила, докато пресичаха реката. Не се оплакваше, ала Фалк забеляза, че лицето й е придобило измъчен и побледнял изглед, а и походката й вече не беше така лека и пъргава. Вечерта на третия ден, откакто преминаха брода, той предложи да вдигнат бивак по-рано. Докато се гушеше под одеялото край огъня, Естрел неочаквано се разхлипа и макар бързо да се овладя, това изглеждаше твърде много за човек, привикнал да сдържа чувствата си.
Обезпокоен от състоянието й Фалк взе ръцете й в своите и се помъчи да я успокои. Дланите й пареха от високата температура.
— Не ме докосвай — дръпна се тя. — Недей, недей. Аз го изгубих, изгубих го. Какво ще правя сега?
Едва сега видя, че кожената връв, на която носеше амулета, се беше скъсала.
— Сигурно е паднал в реката — изхлипа тя и най-сетне му позволи да я прегърне.
— Защо не ми каза…
— Какъв смисъл?
На последното нямаше отговор. Тя потъна в мълчание, но Фалк долавяше почти осезаемо тревогата и безпокойството й. ПРез нощта състоянието й се влоши и на сутринта болестта я беше повалила напълно. Отказа да се храни, дори да пие, въпреки че устните й бяха изпръхнали от жажда. Водата им отново бе на свършване и след като я зави с двете одеяла, той взе манерките и тръгна да търси водоизточник.
Докъдето му стигаше погледа се виждаше само жилава трева и храсталаци, утринната мараня вече беше скрила чертата на хоризонта. Слънцето отрано печеше силно, пустинните чайки огласяха небето с песните си. Фалк пое право на север, после сви на изток и заобиколи в широка дъга лагера. Докато вървеше назад и се озърташе за огъня и Естрел, вниманието му бе привлечено от някакво тъмно-зелено петно на много мили в западна посока, което можеше да е гора. Миг по-късно зърна дима от лагерния огън и се затича натам, въпреки че беше доста уморен, а и ниското слънце го заслепяваше. Естрел бе хвърлила влажна трева в пламъците за да му помогне да се ориентира. Лежеше край износения спален чувал и не вдигна глава, когато се приближи.
— Не много далеч на запад видях дървета — съобщи й задъхано той. — Там може да намерим вода. — Той клекна и се зае да прибира вещите в раницата. Наложи се да й помогне, за да се изправи на крака, след което тръгнаха. Естрел крачеше приведена напред, без да се озърта и да гледа къде стъпва. Изминаха няколко мили и стигнаха невисок хълм.
— Ето там — посочи й Фалк. — Виждаш ли — наистина са дървета. Сигурно има вода.
Но Естрел се свлече бавно върху тревата, все така превита и с болезнено изкривено лице. Очите й бяха затворени. Повече не можеше да върви.
— Да има да няма две мили. Ще стъкмя огън, ще взема манерките и ще ида за вода. Ти си почивай… докато се върна. Скоро ще съм тук. — Тя остана да лежи, а той събра изсъхнала трева и клони от шубраците и накладе огън до нея. — Веднага се връщам — рече й преди да тръгне.
Неочаквано тя се изправи и вдигна ръка да го спре.
