бяха актьори.
— Едно нещо не ми дава покой — заговори предпазливо Фалк. — Ти каза, че Уеръл се намира на около сто и тридесет или четиридесет светлинни години от Земята. Едва ли има чак толкова много звезди на такова разстояние.
— Господарите ми казаха, че в зоната между сто и тридесет и сто и четиридесет светлинни години има четири звезди с планети, една от които може да е и нашата. Но те са разположени в четири различни посоки и ако шингите решат да изпратят до всяка една свой кораб, ще минат най-малко хиляда и триста години, преди да получат резултат.
— Странно, че не знаеш колко дълго е продължило пътуването — не сме ли ти казвали на колко години ще бъдеш, когато се завърнем?
— Говореше се за „двугодишна продължителност“, преч Рамарен — което се равнява приблизително на сто и двадесет земни години — но ми беше пояснено, че това не е точната цифра и че не бива да питам за повече. — За миг, докато се върна в спомените си назад, в онези далечни времена, момчето заговори с вълнение, каквото досега Фалк не бе забелязвал. — Предполагам, че възрастните членове на Експедицията са се безпокояли за онова, което бихме могли да заварим на Земята и не са искали децата — които все още не са разполагали с психозащитни блокове — да издадат пред потенциалния противник местонахождението на Уеръл. Сметнали са, че незнанието е по-безопасно.
— А ти не помниш ли как изглеждат звездите от Уеръл — как са подредени съзвездията?
Ори поклати глава и се усмихна.
— Господарите също ме питаха за това. Роден съм през зимата, преч Рамарен. Пролетта тъкмо започвала, когато сме потеглили. Не съм виждал друго, освен заоблачено небе.
Ако всичко това бе истина следователно само той — или по-скоро скритата вътре в него личност на име Рамарен — би могла да каже откъде са пристигнали дамата с Ори. Би ли могъл този факт да обясни главната загадка в цялата тази история — необичайния интерес на шингите към него, изпращането на Естрел дълбоко в горите за да го доведе при тях и предложението да му възвърнат паметта? Там някъде горе съществуваше един свят, върху който шингите нямаха абсолютно никаква власт, свят, където свръхсветлинните полети са били преоткрити и те със сигурност жадуваха да узнаят къде се намира. И той можеше да задоволи любопитството им, веднага щом възстановят паметта му. Ако наистина можеха да я възстановят. И ако всичко останало, което му бяха казали, е вярно.
Той въздъхна. Изморяваше го тази безкрайна подозрителност, изобилието от недоказани чудеса. Дори взе да се пита, дали все още не е под въздействие на някое тяхно лекарство. Най-страшното от всичко бе, че се чувстваше неспособен да вземе каквото и да било решение. Двамата с момчето бяха като лишени от воля пешки в ръцете на опасни играчи.
— Този, когото наричаш Абундибот, беше ли в стаята, или това бе само негово изображение, или илюзия?
— Не зная, преч Рамарен — отвърна с приповдигнат глас Ори. Веществото от тръбичката изглежда бе започнало да му въздейства, защото на лицето му се бе изписало блаженство. — Предполагам, че е присъствал лично. Но те никога не се доближават до нас. Като си помисля сега, наистина е странно — за шестте години, откакто съм тук, не съм докосвал нито един от тях. Водят ужасно самостоятелен живот и никога не се събират. Не искам да кажа, че по природа са груби и необщителни… — добави припряно той, като погледна Фалк, за да се увери, че не е получил погрешно впечатление. — Напротив, те са много мили. Аз например много обичам Господаря Абундибот, а също Кен Кеняк и Парла. Но те са толкова интелигенти. Знаят ужасно много неща… Носят огромна отговорност. Те съхраняват и предават познанието, те запазват мира, борят се със злините и са го вършели в продължение на хиляди години, докато останалите жители на Земята водят полуживотинско съществувание и нехаят за утрешния ден. Техните собствени братя по кръв и плът ги ненавиждат и отказват да приемат истината, която им се предлага. Сигурно по тази причина живеят толкова усамотено, отделени от другите, за да запазят уменията и знанията, които инак щяха да са загубени, докато навън, в прерията се скитат разни войнстващи племена като Скитниците и канибалите.
— Няма никакви канибали — прекъсна го сухо Фалк.
— Може и да няма — склони глава Ори. Изглежда бе изчерпал наученото от Господарите. — Предполагам, че няма.
— Някои от тях казват, че са потънали толкова ниско, защото така искат шингите, че ако се опитат, да си възвърнат изгубеното знание шингите ще им попречат, а опитат ли да построят град, шингите ще го унищожат.
Настъпи пауза. Ори спря да смуче от тръбичката и внимателно я зарови между корените на един храсталак с надвиснали, червени цветчета. Фалк продължаваше да чака отговор и едва след известно време осъзна, че такъв няма да има. Това, което каза не значеше нищо за момчето.
Двамата продължиха да крачат сред светулките, танцуващите сенки и омайните аромати, озарени единствено от сиянието на луната.
— Познаваш ли онази… чието изображение се появи в началото?
— Стрела Сиобелбел — отвърна с готовност момчето. — Да, виждал съм я и преди на срещите на Съвета.
— И тя ли е шинг?
— Не — тя не от Господарите, мисля, че произхожда от едно дивашко племе на планинци, но е израснала в Ес Ток. Много хора изпращат децата си тук за да бъдат отгледани и изучени от Господарите и после да им служат. Тук също водят всички деца със свръхнормални способности и ги включват към психокомпютрите, за да помогнат в това велико дело. Тях невежите наричат хора-инструменти. Нали тъкмо Стрела Сиобелбел ви доведе тук, преч Рамарен?
— Вървяхме заедно, ядохме заедно, заедно спяхме — така е, тя ме доведе. Нарече се Естрел, от Скитниците.
— Можехте да се досетите, че не е била шинг… — рече момчето, но почувства, че се изчервява и извади нова тръбичка.
— Ако беше шинг нямаше да спи с мен — нали? — попита го Фалк. Момчето завъртя объркано глава, дръпна няколко пъти от тръбичката за да си възвърне изгубената увереност и едва тогава проговори:
— Не. Защото те избягват да докосват обикновените хора — те са като богове, преч Рамарен, хладни, любезни и мъдри — и винаги стоят настрана…
Гледаше го все така наивно, с големите си детски очи. И споделяше всичко, каквото мислеше също с детинска откровеност и вяра. Ала то също бе познало вкусът на самотата — осиротяло, заобиколено от чужденци, прекарало детството си сред тези хора, които страняха един от друг, които избягваха да го докосват, които го тъпчеха с думи, но поставяха между него и реалността невидими бариери та още на петнадесет бе принудено да търси успокоение в един наркотик. Момчето сигурно не го съзнаваше — изглежда все още имаше доста мъглява представа за своя живот и за света — но самотата сякаш надничаше от очите му и говореше сама. Копнеж и слаба надежда, изражение като на умиращ от жажда пътешественик из пустинята, неочаквано зърнал мираж. Имаше още толкова много неща, за които Фалк искаше да го попита, ала не виждаше смисъл. Изпълнен с безкрайно съжаление той положи ръка върху крехкото рамо на момчето. Ори го погледна изненадан от докосването, усмихна се покорно и отново всмукна от тръбичката.
Когато се върна обратно в стаята — обзаведена луксозно, за негово удобство — или за да направи впечатление на Ори? — Фалк продължи да крачи между стените като звяр в клетка и накрая се отпусна в леглото. В сънищата си отново се върна в Горската Къща, ала хората, които сега я обитаваха, имаха кехлибарени очи и медна кожа. Опита се да им каже, че е като тях, че е техен роднина, но те не разбираха езика му и го разглеждаха навъсено и враждебно, докато се опитваше да намери верните думи, истинските слова, с които да ги убеди.
Когато се пробуди, хората-инструменти вече очакваха заповедите му. Нареди им да си вървят и те се подчиниха. Излезе в коридора — никой не го спря — и продължи нататък. Повечето от стените бяха помътнели и не позволяваха да се надзърне в стаите зад тях, не се виждаха и врати. Ала през цялото време усещаше, че го наблюдават и следят всяко негово действие.
Когато най-сетне се върна в стаята, там вече го очакваше Ори, готов да го разведе из града. Обикаляха
