целия следобед, пеша, на въздушни шейни, кръстосваха улиците и терасовидните градини, мостовете, дворците и жилищните райони на Ес Ток. Ори разполагаше с изобилие от иридиумни пластини, които служеха за разменни монети и когато Фалк спомена, че не му харесвала тогата, която бе получил след пристигането си, Ори настоя да се отбият в един от магазините, където Фалк можеше да си поръча дрехи по свой вкус. Докато вървяха между рафтовете, върху които бяха струпани разкошни пъстроцветни платове, плетени и от изкуствена материя, покрити с невероятни мотиви и шарки, Фалк си спомни за Парт, която обичаше да плете на слънце в градина зад Къщата. „Ще ти изплета черни дрехи“ — беше му обещала веднъж тя и сред всички пъстри роби, тоги и наметала той се спря на черни бричове, черна риза и черно зимно наметало.
— Тези приличат на нашите дрехи у дома — на Уеръл — рече Ори и за миг огледа със съмнение червеникавата туника, която бе избрал. — Само че там нямаме зимна екипировка. Толкова много неща можем да отнесем с нас от Земята, толкова има да им казваме — само да тръгнем веднъж!
Продължиха разходката и следващия път се отбиха до една прозрачна тераса, надвиснала над клисурата, където се поднасяше храна и напитки. Свечеряваше се и сградите, които се извисяваха над тях, постепенно се озариха от безброй вътрешни светлини, светеха и улиците и мостовете над бездната. Из въздуха се носеше музика, храната, която им сервираха имаше странен вкус и бе обработена с непознати и интересни подправки. По улиците ставаше все по-многолюдно.
Някои от хората, които кръстосваха Ес Ток, бяха облечени бедно, други се перчеха с разкошните си носии, очевидно на мода бе да се обличат дрехите на противоположния пол, та Фалк отново си спомни за облеклото, с което бе видял Естрел. Имаше много различни физически типове, някои от които Фалк виждаше за пръв път. Най-странна от всички му се видя групата на белокожите със сини очи и Фалк дори си помисли, че съзнателно са подложили кожата си на избелване, но Ори му обясни, че били туземци от Втори континент и напоследък шингите проявявали особен интерес към културата им. Тъкмо с тази цел докарали неколцина екземпляри от мъжки и женски пол за да ги цивилизоват и образоват. Избраните били все синове и дъщери на прочути вождове.
— Ето, сам виждате, преч Рамарен, не е вярно дето казват, че Господарите отказвали да образоват местните жители — всъщност туземците са тези, които се съпротивляват на опитите да бъдат образовани. Бледоликите тъкмо затова са тук.
— По-важното е какво са забравили, за да спечелят тази награда? — попита Фалк, но въпросът изглежда нямаше смисъл за Ори. Той не знаеше почти нищо за живота на „туземците“, не познаваше обичаите и културата им. Към продавачите в магазина и сервитьорите се отнасяше с любезно превъзходство — като към хора от по-нисък ранг. Може би арогантността му бе останала в наследство от Уеръл — съдейки по разказите му келшакското общество се изграждаше на строго йерархически принципи, с ясно определена кастова система, в която всеки знае мястото си, макар Фалк да не разбираше точно ценностната система, на която бе изграден този симетричен ред. Не ставаше дума за потомствено определено положение в обществото, но Ори така и не можа да просветли представите му по този въпрос. Въпреки това остана подразнен от презрителното „диваци“ и „туземци“, с което Ори говореше за тукашните жители и най-сетне той го попита с известна ирония в гласа:
— Откъде знаеш на кого да се кланяш и кой трябва да ти се кланя? Аз не мога да различавам Господарите от туземците. Нали Господарите също са туземци?
— О, да. Местните нямат нищо против да ги наричаме туземци защото твърдят, че Господарите са извънземни нашественици. Аз самият невинаги успявам да ги различа — добави момчето с познатата чистосърдечна усмивка.
— Искаш да кажеш, че повечето от хората на улицата са шинги, така ли?
— Така предполагам. Разбира се по лице познавам съвсем малко.
— Все още не разбирам по какво се отличават Господарите — шингите, от туземците, след като едните и другите са потомци на някогашните земни жители.
— Как по какво — познанието, силата — Господарите управляват Земята много по-дълго отколкото ачинауо са властвали в Келшия!
— Ала и до ден днешен са обособени в отделна каста. Нали каза, че Господарите вярвали в демокрацията? — Това бе древна дума, която за първи път чу в устата на Ори, не беше съвсем сигурен за значението й, но смяташе, че по някакъв начин е свързана с формата на управление.
— Да, разбира се, преч Рамарен. Съветът управлява демократично за доброто на всички, няма нито крал, нито диктатор. Искате ли да се отбием в парита-залата? Там раздават стимуланти, има танцьорки и играчи на тьонб…
— Обичаш ли музика?
— Не — произнесе с извинителна усмивка момчето. — Тя ме кара да плача, или да викам. Освен това на Уеръл пеят само малките деца и животните. Ненормално е някой възрастен човек да се занимава с подобно нещо. Виж, Господарите нямат нищо против да окуражават местните обичаи и изкуството. А танците, понякога, са много завладяващи…
— Не — заяви решително Фалк. Искам да попитам нещо онзи, когото наричат Абундибот — ако той пожелае да се срещне с нас.
— Естествено. Дълго време той беше мой учител. Ще го помоля за среща. — Ори вдигна към устата си златната гривна, която носеше на дясната си китка. Кой знае защо този жест напомни на Фалк за Естрел, която по същия начин шепнеше на амулета си. Всеки глупак на негово място щеше да се досети, че това е предавател, всеки глупак, освен него… — Господарят Абундибот каза, че можем веднага да го навестим. Той е в Източния дворец — обяви Ори и двамата потеглиха незабавно. Пътем Ори подхвърли една монета на сервитьора.
Небето бе запречено от пролетни гръмоносни облаци, не се виждаше нито една звезда, ала улиците бяха все така многолюдни. Фалк крачеше по паважа с натежало сърце. Въпреки страховете и опасенията си от доста време в него се бе загнездило желанието да види истински град, елонаае, Място за Хора, но сега това огромно и шумно селище го изпълваше с тревога и безпокойство. Не тълпата го плашеше, макар никога през целия си съзнателен живот да не бе виждал повече от сто души на едно място. Не го подтискаше и реалността на този неимоверен по размери град — по-скоро неговата нереалност. Това не беше Място за Хора. Макар Ес Ток да бе управлявал света от хилядолетия, тук липсваше усещането за история, за връзка с времето и космоса. Нямаше библиотеки, училища или музеи, където да потърси сведения в древните телепроектори, нямаше никакви паметници или останки от Великата епоха на човека, нямаше движение на знания, дори на стоки. Парите се използваха по-скоро като средство за забавление, защото нямаше и икономика, която да придава на това място усещането за мощ и жизненост. Твърдеше се, че Господарите били многобройни, ала върху цялата територия на планетата това бе единственият град, който обитаваха. Ес Ток се самоподдържаше и самоизхранваше и приличаше на лишено от корени растение, сякаш цялото това великолепие от стъклени дворци, бляскави светлини и машинни фасади бе вдигнато върху празно пространство, върху бездна. Ес Ток бе по-скоро Място за Лъжата. Беше като един прекрасен скъпоценен камък, шлифован от ръце на пришълец някъде на далечните звезди, а сетне запратен и забравен на Земята — великолепен, непонятен, съществуващ извън времето.
Шейната, която взеха, ги понесе леко по гладките улици и през моста към светещата кула. Далеч под тях реката се губеше в мрака, а планините бяха скрити от облаците, бурята и сиянието на града. При входа на кулата ги посрещнаха хора-инструменти, въведоха ги в един асансьор и ги прехвърлиха в стая, чийто прозрачни стени имаха мъгливо-синкав оттенък. Тук ги поканиха да седнат и им поднесоха изящни сребърни чаши с някакво питие. Фалк опита внимателно вкуса на напитката и с изненада установи, че е също така освежаваща като онази, която му бяха поднесли в двореца на Принца в Канзаска област. Знаеше, че като стимулант е прекалено силна и се въздържа да повтори, ала Ори я изпи на един дъх. В това време се появи и Абундибот — висок, облечен в бяла тога, със скрито от маска лице и освободи хората-инструменти с почти незабележим жест. Спря на известно разстояние от Ори и Фалк. Прислужниците бяха оставили трета чашка върху сребърния поднос. Абундибот я вдигна високо, сякаш ги поздравяваше и произнесе с дрезгавия си, шептящ глас:
— Виждам, че не пиете, Господарю Рамарен. Има една древна земна поговорка, която казва „Във виното е истината“. — Той се усмихна съвсем за кратко. — Но вие жадувате за истината, а не за вино.
— Исках да ви задам един въпрос.
