— Само един ли? — Този път подигравателната нотка бе толкова отчетлива, че Фалк неволно погледна към Ори, за да се увери дали я е доловил. Ала момчето смучеше жадно от бяла тръбичка с парита, притворило мечтателно очи.
— Бих предпочел да разговаряме насаме — подхвърли Фалк.
Едва сега Ори се огледа изненадано.
— Щом желаете. Дължа да ви уверя, че присъствието или отсъствието на Хар Ори няма да повлияе върху искреността на моя отговор. Ако обаче предпочитате да излезе, ще го направи.
— Чакай ме в коридора, Ори — каза Фалк и момчето излезе, свело покорно глава. Малко след като вертикалната част на вратата се спусна и затвори стената Фалк продължи — този път шепнешком, защото тук всички шепнеха. — Ще повторя въпроса, който веднъж вече ви зададох. Не съм сигурен, че тогава ви разбрах. Казахте, че бихте могли да възстановите предишната ми памет единствено с цената на настоящата — така ли е?
— Защо ме питате дали е вярно? Готов ли сте да ми повярвате?
— Има ли… има ли причина да не ви вярвам? — попита Фалк, усещайки, че шингът си играе с него като с някое диво, но безпомощно зверче.
— Нали ни наричат Лъжци? Не бива да вярвате на нито една наша думичка. На това са ви учили в Къщата на Зов и това е, което мислите. Ние знаем какво мислите.
— Първо ми отговорете на въпроса — настояваше Фалк, макар вече да осъзнаваше безсмислието на своята упоритост.
— Ще ви кажа, каквото ви казах и преди, макар Кен Кеняк да е по-добър в тези неща. Той е най- опитният ни специалист по мисловни умения. Искате ли да го повикам? — няма съмнение, че разговорът ще бъде от интерес и за него. Не? И без това няма значение. Грубо казано, отговорът на вашия въпрос е следният: Както вече ви казахме, умът ви е бил опустошен. Опустошаването на ума е операция, нехирургическа разбира се, а параментална, при която се използват психоелектрически уреди, като крайният ефект от намесата е далеч по-траен и необратим от този при хипнотичния блок. Възстановяването на разрушения ум е възможно, но само по себе си представлява много по-драстична мярка, отколкото е например премахването на хипнотичния блок. Въпросът ви естествено касае вторичната, наслоена, частична памет на личностната структура, която вие наричате „аз“. Конкретно във вашия случай това второ „аз“ не е нищо повече от един рудиментарен, емоционално закърнял и интелектуално недоразвит израстък, сравнен с истинското „аз“, което лежи скрито някъде дълбоко. И тъй като — вероятно ще се съгласите — не ни се ще да предприемаме частични мерки за вашето възстановяване, които вероятно ще доведат до също така частични резултати, единственият начин да се постигне пълно възстановявате на Рамарен е по пътя на премахването и унищожаването на личността Фалк. За известен период от време се поддадохме на изкушението да скрием от вас истината — главно за да ви спестим всички страхове и неприятни преживявания. В края на краищата обаче решихме, че без вашата съзнателна помощ едва ли ще постигнем нещо. Ето как стоят нещата в действителност: когато възстановим до нормално състояние и функция синаптичната цялост на вашият оригинален ум, ако мога така да нарека невероятно сложната операция, която Кен Кеняк и неговият психокомпютър са готови да осъществят, това възстановяване ще предизвика пълно синаптично блокиране на вторичната личност, която за момента възприемате като своето „аз“. С други думи, споменатата вторична личност ще бъде подтисната необратимо — разрушена.
— За да съживите Рамарен, налага се да убиете Фалк.
— Ние не убиваме — поправи го шингът с ядно шептене, после повтори същото със заслепяваща сила на мисловен език: „Ние не убиваме!“
Настъпи пауза.
— В търсене на голямото, човек трябва да пожертва малкото. В живота винаги е така — добави шингът.
— За да живея, аз трябва да се съглася да умра — поправи го Фалк и забеляза, че по масковидното лице на другия премина болезнена тръпка. — Добре тогава. Съгласен съм. Разрешавам ви да ме убиете. Моето съгласие не значи нищо — нали? Ала въпреки това го искате.
— Ние няма да ви убием. Ние не убиваме. Ние не отнемаме живота. Ние ще ви възстановим изгубения живот и съществуване. За целта обаче, ще трябва да забравите. Такава е цената — друга възможност няма — за да станете Рамарен, налага се да престанете да бъдете Фалк. Всичко, което искаме от вас е вашето съгласие.
— Дайте ми още един ден — рече Фалк и се изправи, за да подчертае, че смята разговора за приключен. Беше изгубил — защото беше безпомощен. Все пак се чувстваше удовлетворен, задето накара безизразната маска да потрепне — кратък миг на осъзната сила, на усещане, че истината лежи съвсем близо под повърхността.
Фалк излезе на улицата, където го очакваше Ори. Двамата повървяха известно време мълчаливо, след което той каза:
— Последвай ме за малко. Искам да разговарям с теб извън тези стени.
Пресякоха ярко осветената улица, стигнаха ръба на пропастта и спряха, озарени от светлините на близкия мост.
— Когато бях Рамарен, — произнесе Фалк бавно — имах ли право да искам от теб да ми се подчиняваш?
— За всичко — отвърна момчето с готовност, която изглежда бе заложена още в ранните години на възпитание на Уеръл.
Известно време Фалк стоя неподвижно, без да откъсва от него тежкия си поглед. Накрая посочи с пръст гривната на китката и му нареди с жест да я свали и да я хвърли в пропастта.
Ори понечи да каже нещо, но Фалк постави пръст на устата си.
Момчето премигна объркано, огледа се, накрая свали гривната и я хвърли в мрака. После се обърна и зачака продължението, целият треперещ от уплаха и напрежение.
За първи път Фалк си позволи да го заговори с езика на мисълта:
„Носиш ли някакво друго устройство или украса, Ори?“
В началото момчето изобщо не го разбра — мисловният сигнал на Фалк бе далеч по-слаб и немощен от този на шинга. Когато най-сетне осъзна какво го питат, отвърна с паравербална реч и то доста ясно:
„Не, само комуникатора. Защо ме накарахте да го хвърля?“
„Искам да разговаряме без някой да ни подслушва“.
Момчето премигваше все така уплашено.
— Господарите могат да ни чуят навсякъде — прошепна то накрая. — Казват, че долавяли мисловна реч на огромни разстояния. Съвсем наскоро започнах да се уча да блокирам мислите си и не съм кой знае колко…
— Добре, тогава ще разговаряме на глас — примири се Фалк, макар да се съмняваше, че Господарите биха могли да долавят мисли на „огромно“ разстояние без помощта на усилващи инструменти. — Ето какво ще те помоля. Тези твои Господари твърдят, че нарочно са ме довели в Ес Ток, за да възстановят паметта ми — да върнат Рамарен. Могат да го направя — или по-точно ще го направят само при условие, че се съглася да изгубя спомените и личността, които притежавам сега — да забравя всичко, което съм научил на Земята. Това е, което искат от мен. Но аз не искам да стане така. Не желая да зачеркна с лека ръка онова, което научих с толкова труд и да се превърна в послушно оръдие в техните ръце. Не искам да умра отново — преди да ми е дошло времето! Съмнявам се, че ще се вслушат във волята ми и тъкмо затова реших да прибягна до твоята помощ… — Той спря разколебан, неспособен да избере най-точните думи.
Лицето на Ори — както и трябваше да очаква — представляваше развълнувано море от мисли.
— Но защо…
— Какво защо? — прекъсна го Фалк, все още двоумейки се дали да продължи докрай замисления разговор. — Защо какво?
— Защо не се доверявате на Господарите? И защо те искат да изтрият спомените ви от Земята?
— Защото Рамарен не знае онова, което зная аз. Нито пък ти. И нашето невежество може да навреди на света, който ни е изпратил тук.
— Но вие… вие дори не помните нашия свят…
— Не. Но аз няма да служа на Лъжците, които управляват този. Чуй ме добре. Ще ти разкрия какво
