според мен искат те. Намислили са да възстановят моята истинска памет за да научат името и местонахождението на света, от който сме дошли. Веднага щом осъществят замисъла си, те ще ме убият, а на теб ще кажат, че операцията е била неуспешна — с фатални последици, или ще разрушат повторно ума ми и ще ти кажат, че са се провалили. Ала ако се натъкнат на препятствията, които очаквам да срещнат в ума ми, тогава ще ме оставят да живея поне докато узнаят онова, което им е нужно. Всичко, което ти казах сега, няма да е в ума ми, когато стана Рамарен. Ще ни натоварят на някой звездолет и ще ни изпратят обратно — единствените оцелели след великото пътешествие, за да разкажем на Уеръл как храбрите шинги са спасили Земята и пазят грижливо пламъка на цивилизацията и прогреса. Да разкажем, че шингите не са никакви заклети врагове на човека, а са всъщност негови братя по плът и кръв и че не са никакви завоеватели и нашественици. Ще разкажем на Уеръл, че те са нашите най-добри приятели. И те ще ни повярват. Ще повярват в лъжите, в които повярвахме и ние. Ще престанат да се боят от нападение отвън и няма да изпратят помощ на хората от Земята, на истинските й обитатели, които чакат и се надяват на спасение.
— Но, преч Рамарен, това не са лъжи — възрази Ори.
Фалк отново погледна момчето, чието лице бе озарено от трепкащите светлини.
— Ще изпълниш ли нареждането ми, Ори?
— Да — прошепна момчето.
— Без да кажеш на никой за него.
— Да.
— То е съвсем просто. Когато за първи път ме срещнеш като Рамарен — ако въобще се видим отново — кажи ми тези думи: „Прочети първата страница от книгата“.
— Прочети първата страница от книгата — повтори покорно Ори. Фалк мълчеше. Двамата бяха обгърнати от тишина. — Това ли е което искате от мен, преч Рамарен?
— Това е всичко.
Момчето сведе глава и промърмори нещо на родния си език — изглежда даваше обет за изпълнение. Сетне попита: — Как да обясня загубата на гривната?
— Ще им кажеш истината — това няма значение, стига да запазиш останалото в тайна.
Изглежда не бяха научили момчето да лъже. Не бяха го научили и да разпознава лъжата от истината.
Ори го откара обратно през моста с реактивния плъзгач и спря пред сградата, в която за първи път влязоха двамата с Естрел. Едва когато отново остана насаме в стаята си, Фалк даде воля на страха и гнева си — заради лъжите, в които бе позволил да го оплетат и заради собствената си безпомощност — и отново взе да мери разстоянието между стените като затворен в клетка звяр.
Защо просто не можеше да го оставят да си живее като Фалк — безполезен, но и безвреден?
Не. Нямаше да го оставят. Това беше повече от ясно, не биваше да се превръща в жертва на страха си. Нито да се надява на чудо.
Ами ако избяга?
Изглеждаше примамливо. Ала огромната прозрачна сграда можеше да е само огромна клопка, а свободата му — нищо повече от илюзия. Усещаше и предполагаше, че е под постоянно наблюдение — звуково и визуално, чрез най-различни скрити устройства. Всички врати се охраняваха от хора-инструменти и електронни монитори. А дори и да се измъкне невредим от Ес Ток — тогава какво?
Нима ще му стигнат силите да пресече отново планините и безкрайната прерия, да открие пътя в Гората и да се добере до Сечището, където беше Парт… Не! Той спря разгневен. Не можеше да се върне обратно. Дошъл бе тук, следвайки своя път, трябваше да го измине докрай — дори ако там го дебне смъртта, или прераждането в някаква чужда, непозната душа.
И кой ще каже истината на този непознат, който ще обитава неговото тяло? Наблизо нямаше никой, на когото да се довери, никой, освен Фалк и следователно Фалк не само трябваше да умре, но смъртта му щеше да послужи в полза на врага. Последната мисъл му се стори направо непоносима. Той ускори крачка между стените на потъналата в зеленикав здрач стая. Зад прозрачния таван от време на време просвятваха отблясъците на далечни светкавици. Твърдо бе решен да не позволи на Лъжците да го използват за своя замисъл — не биваше по никакъв начин да узнаят онова, което се криеше в него. Не се боеше за Уеръл — не познаваше този свят, а и нищо чудно онова, което бе узнал от Ори също да беше лъжа. Но затова пък обичаше Земята, макар да не беше негов роден дом.За него Земята беше къщата в гората, играта на слънчевите лъчи по листата на дърветата около Сечището… Парт. Тези неща не можеше да предаде. Вяра — ето от какво се нуждаеше сега — вяра в собствените си сили да не се поддава на чуждата сила и измама.
Отново се замисли над това как да остави някакво съобщение до Рамарен — проблем, който изглеждаше колкото неразрешим, толкова и абсурден. Дори да успее скришом да напише своето послание, шингите сигурно щяха да го открият в негово отсъствие. Отпърво бе намислил да използва Ори за посредник, който да предаде на Рамарен думите: „Не отговаряй на въпросите на шингите“, но после се усъмни във възможността на момчето да пази тайна и да се подчинява безпрекословно. Шингите очевидно бяха тършували из ума на момчето, най-вероятно щяха да го сторят отново, а може би вече го бяха превърнали в свое послушно оръдие.
Не му хрумваше никакъв начин, или хитрост, нищо, което да му помогне да измами измамниците. Оставаше му само надеждата — а и тя бе твърде слаба. Надеждата, че след всичко, което възнамеряваха да му сторят, все някаква частица от него — от Фалк — щеше да се запази непокътната. И тази надежда — макар и неволно — му бяха внушили самите шинги.
Защото искаха от него да повярва, че това е невъзможно.
Всички измами, лъжи, халюцинации и илюзии от първите часове на пребиваването му в града бяха целели само едно — да подронят вярата в собствените му сили. Точно това бе, което искаха — да изгуби увереност във всичко, което би могло да го подкрепя — знанията, силата, вярата. Всички разкази за пораженията, които вероятно щял да претърпи умът му целяха да го убедят във възможността да не понесе парахипнотичните операции.
Рамарен не бе успял да ги понесе.
Но за разлика от него Рамарен не бе подозирал нищо, нито пък е предполагал каква сила притежават неговите вратове, докато Фалк имаше известна представа. Ето това беше разликата. Фактът, че се надяваха да възстановят паметта на Рамарен доказваше, че разрушаването на ума никога не е напълно необратимо.
Надежда — макар и нищожна. Можеше само да си повтаря: „Аз ще оцелея“ и да се надява, че това е истина. Ако има късмет, разбира се.
А ако няма…?
Надеждата е нещо по-крехко, ала същевременно по-силно дори от вярата, мислеше си той, докато крачеше из стаята, а небето над главата му се озаряваше от светкавици. В добри времена човек се доверява и радва на живота, в лоши сезони му остават само надеждите. Ала и едното и другото е изградено от една и съща субстанция — те са незаменимите посредници на ума с околния свят, с другите умове и с времето. Човек може да живее без вярата, ако това съществуване би могло да се нарече живот, без надежда той просто умира. Там, където няма взаимоотношения между хората, където ръцете не се докосват, чувствата атрофират в празното пространство, а разумът става стерилен и губи солидна почва под себе си. И тогава единствената връзка между хората е между господар и слуга, между убиец и жертва.
Законите са създадени, за да възпрепятстват инстинктите и поривите, от които хората най-много се боят. „Не убивай“ — гласеше единственият Закон на шингите. Всичко останало беше разрешено: което всъщност означаваше, че именно това е, което най-много искат… Уплашени от заложеното дълбоко в същността им влечение към смъртта им те проповядваха на висок глас преклонение пред живота, залъгвайки се със собствените си лъжи.
Най-сетне намерил известно успокоение в мислите си той извади книгата, която му бе подарил Принцът на Канзас — и която този път се постара да не изгуби — и потъна в четене преди да заспи.
На идната сутрин — може би последната в неговия живот — Ори предложи да се поразходят с въздушна кола и Фалк се съгласи, като заяви, че би желал да зърне Западния Океан. Двама от шингите — Абундибот и Кен Кеняк — помолиха любезно да им бъде разрешено да ги придружат и пътем да отговорят на всички
