— Само че непокорните не си намират нов господар.
— Зависи. Ако дадеш дума да ми служиш, аз отговарям за тебе пред Могиен… стига наистина да го открием. Не знам какво точно се изрича в подобни случаи.
— Ние казваме — много тихо произнесе Яхан: — „На моя повелител отдавам часовете от живота си и смисъла на смъртта си.“
— Приемам ги. И заедно с тях —
Потокът шумеше надолу по склона, тържествено се спускаше нощта. В падналия здрач Роканон смъкна защитния костюм и се изтегна сред водата. Студените струи обляха тялото му, отмивайки потта и умората, страха и спомена за пламъците, ближещи очите му. Съблечен, скафандърът представляваше шепа прозрачна материя, изтъкана от множество почти невидими, дебели колкото косъм тръбички и жици плюс няколко кубчета с размера на нокът. В погледа на Яхан се четеше неловкост, докато следеше как Роканон навлича отново костюма (той бе единственото му облекло, а при пастирите на Згама младежът се видя принуден да размени ангиарските си дрехи за жалки дрипи от херило).
— Господарю Олхор — осмели се да попита най-сетне, — това… тази кожа ли те предпази от огъня? Или пък… камъкът?
Сега огърлицата бе прибрана в неговата торбичка за амулети, която звездният гост окачи на врата си.
— Кожата. Няма никаква магия.
— Ами бялата тояга?
Роканон погледна изхвърленото от морето дърво, чийто край беше овъглен. Яхан го бе намерил предната нощ в тревата на скалата и го взе; явно и той като хората на Згама вярваше, че тоягата трябва да върви навсякъде заедно със собственика си. Какво е един магьосник без своя жезъл?
— От нея става добър бастун, ако ни се наложи да ходим дълго — отговори Роканон.
Пришълецът отново се изтегна и понеже вечеря не се предвиждаше, пак пи до насита от тъмния, хладен, шумен поток.
Когато се събуди късно на следващата сутрин, се почувства отпочинал, свеж и гладен като вълк. Яхан беше станал още на разсъмване — да провери примките, пък и влажното им леговище бе твърде студено. Върна се само с шепа треви и с лоша новина. Момъкът изкачил гористия хребет и от върха му видял, че на юг също се шири безбрежно море.
— Възможно ли е онези вмирисани на риба толенски отрепки да са ни зарязали на остров? — изрева той. Обичайната му бодра самоувереност явно бе подкопана от глада, студа и съмнението.
Роканон се опита да си спомни как изглежда бреговата линия върху потъналите му карти. От запад течеше река, която се вливаше в морето откъм северната страна на някакъв провлак — продължение на континентална планинска верига; между провлака и материка пък се простираше пролив, достатъчно голям, за да го забележи и запомни. Колко ли беше дълъг? Сто… двеста километра?
— Яхан, широк ли е проливът?
— Много широк. Аз не умея да плувам, господарю — мрачно отвърна слугата.
— Тогава ще вървим пеш. На запад този хребет е свързан с континента. Могиен вероятно ще ни търси точно там.
Отсега нататък той трябваше да поеме ръководството — младежът и така бе направил повече от очакваното, — но сърцето му се свиваше при мисълта за дългото пътешествие през тая непозната, враждебна страна. Яхан не беше срещнал никого, макар и пресякъл множество пътечки; в тези гори сигурно се навъртаха хора, иначе защо животните щяха да са толкова плашливи и да ги избягват?
За да ги намери Могиен, колкото и слаба да бе надеждата за това (стига приятелят му да е още жив, свободен и ветрогоните да са с него), трябваше да се движат на юг по възможност през открита местност. Благородникът щеше да ги търси натам — нали такава бе целта на тяхната експедиция!
— Да вървим! — каза Роканон.
И те потеглиха.
Малко след пладне изкачиха хребета и видяха от върха голям залив. Той се простираше на ширина докъдето поглед стига, оловносив под надвисналото небе. В северна посока едва се забелязваха редица ниски, тъмни, размити хълмове. Двамата се спуснаха от склона, хващайки по брега на запад, а идващият от морето леденостуден повей пронизваше гърбовете им. Яхан хвърли око към облаците, сгуши се и жално изрече:
— Скоро ще завалят бели пеперудки.
И наистина не след дълго падна мокър, гонен от вятъра пролетен сняг, който се топеше върху подгизналата земя толкова бързо, колкото и във водата на залива. Костюмът на Роканон го защитаваше от лошото време, но гладът и напрежението бързо изчерпваха силите му. Слугата също бе уморен, намръзнал се жестоко. Те едвам тътреха крака, обаче продължаваха да вървят — нищо друго не им оставаше. Прегазиха някакъв поток, сетне започнаха да се катерят нагоре по брега през жилавата трева и блъскащия в очите им сняг. Тогава се изправиха лице в лице със застанал на височинката човек.
— Хоуф! — възкликна непознатият, зяпайки ги слисан.
Пред него стояха двама клетници, изникнали от бялата виелица: единият посинял от хлад и треперещ в дрипавите си кожи, другият гол като сокол.
— Ха! Хоуф! — повтори мъжът изумен. Беше едър, костелив и прегърбен; имаше брада. Тъмните му очи гледаха диво.
— Ей, вие ще умрете от студ така! — продължи той на диалекта на олгиор.
— Лодката ни потъна и трябваше да плуваме -веднага съобрази Яхан. — Не ти ли се намира покрив и огън, ловецо на пелиуни?
— Откъм юг ли плавахте? — недоверчиво попита непознатият.
Слугата махна неопределено с ръка:
— Ние сме от изток. Идвахме да купим пелиунови кожи, обаче всичко, което карахме за размяна, отиде по дяволите заедно с лодката.
— Ханх, ханх — все тъй недоверчиво изрече човекът, но радушието явно взе връх над страховете му. - Тръгвайте с мен. Имам стряха и храна.
Той се обърна и закрачи сред виелицата. Двамата пътешественици го последваха; скоро се озоваха пред колиба, кацнала на склона между обраслия с гора хребет и водите на залива. И отвън, и вътре тя по нищо не се различаваше от зимните къщички на недораслите из хълмовете на Ангиен. Почувствал се у дома си, Яхан клекна край огнището с въздишка на облекчение. Това успокои домакина повече от всякакви хитроумни обяснения.
— Стькни огъня, момче — каза той и подаде на Роканон пъстро тъкано наметало да се загърне.
Мъжът смъкна плаща си от раменете, после сложи в пепелта да се подгрява глинено гърне с чорба. Накрая приседна до своите гости и дружелюбно ги огледа.
— По туй време на годината винаги е така, а скоро ще завали още по-силно. Има място и за вас, тук зимуваме трима. Другите ще се върнат през нощта или на сутринта, няма да се забавят. Снегът сигурно ги е заварил да ловуват горе на хребета. Ще го изчакат да спре, пък тогава ще се приберат. Да, ние сме ловци на пелиуни. Навярно си го разбрал по свирката ми, а, момче?
Той докосна нежно тежката дървена окарина, окачена на пояса му, и се усмихна широко. Лицето му бе свирепо и същевременно глуповато, ала неговото гостоприемство — трогателно. Нахраниха се до насита и когато съвсем се стъмни, домакинът ги покани да си лягат. Роканон сякаш само това чакаше. Уви се със смрадливите кожи в ъгъла и заспа като новороден.
На сутринта снегът продължаваше да вали, а земята беше бяла и еднообразна. Другарите на стопанина още не се бяха върнали.
— Сигурно са пренощували в село Тимаш, отвъд Гребена. Щом се проясни, ще си дойдат.
— Пролива ли наричате така?
— Не, той си е просто пролив и оттатък няма никакви селища. Гребена е хей този хребет над нас. Ами вие откъде сте? Ти говориш като нас, момко, но чичо ти приказва по-инак.
Яхан хвърли извинителен поглед към Роканон, който продължаваше да спи, без дори да подозира, че се е сдобил с племенник.
— О, той е от затънтените места. Там действително говорят другояче. Ние също викаме на тия води
