ако се случи беда на младежа, ще умрете в същия миг. Запомнете го!
— Кармик, той е педан! — изломоти Пиаи. — Направи каквото ти казва. Те спаха две нощи под един покрив с мене. Остави момчето. Нали ти обеща!
Онзи изгледа злобно чужденеца и накрая изрече:
— Хвърли бялата тояга. Тогава ще ви превозим.
— Най-напред пусни момъка.
Кармик неохотно освободи Яхан. Роканон се изсмя в лицето на мъчителя му и запокити тоягата сред вълните.
С извадени ножове тримата селяни ги поведоха към лодката. За да се качат, трябваше да нагазят във водата и да стъпят на хлъзгавите камъни, в които се разбиваше мътночервеният прибой. Пиаи и другият ловец хванаха веслата, а Кармик се настани с оголено острие в ръка зад притихналите пътници.
— Ще им дадеш ли талисмана? — прошепна Яхан на обшия език, който недораслите на полуострова не разбираха.
Роканон кимна.
Гласът на младежа беше дрезгав и трепереше:
— Скачай във водата и се спасявай заедно с него, повелителю. Веднага щом наближим брега. Изтърват ли камъка, ще ме пуснат и мене…
— Напротив, ще ти прережат гърлото. Ш-шт!
— Тези изричат заклинания, Кармик! — обади се третият ловец. — Опитват се да потопят лодката…
— Гребете, гнили рибешки търбуси! А пък вие, чужденци, млъквайте, ако не искате да клъцна гръкляна на малкия.
Етнографът седеше търпеливо на пейката и се вглеждаше в залива, който постепенно потъмня и стана мътносив. Двата срещуположни бряга се сляха с мрака. Ножовете не можеха да го наранят, но Яхан щеше да загине, преди още той да се намеси. Действително би могъл да скочи във водата и да се спаси, обаче слугата не умееше да плува. Нямаше избор. Оставаше им утешението, че поне ще получат това, за което са си платили.
Едва различимите хълмове на южния склон се приближаваха, добивайки по-ясни очертания. От запад се протегнаха дълги сиви сенки и няколко звезди заблестяха в тъмното небе; планетата-близнак изпращаше отдалеч ярките си лъчи, но сияеше по-силно дори от луната Хелики, която бе почнала да намалява.
Вече се чуваше шумът на крайбрежните вълни.
— Спрете да гребете — заповяда Кармик и се обърна към Странника. — Дай ми онова нещо.
— Приближете се още към сушата — безстрастно рече Роканон.
— Повелителю — прошепна пресекливо Яхан, -оттук ще успея да се добера до брега. Ето, там виждам тръстики…
Пак последваха няколко удара на веслата и лодката отново застина.
— Скачай след мен — тихо нареди ученият, сетне бавно се изправи, разхлаби костюма на шията си и скъса кожената връвчица. Хвърли торбичката със сапфира на дъното на съда, закопча скафандъра и в следващия миг се озова във водата.
Пет минути по-късно двамата с Яхан стояха на скалите. С разтуптени сърца гледаха как лодката се смалява в далечината — неясно черно петно върху сивите вълни.
— Да изгният дано, червеи да разядат червата им, костите им да се скапят! — извика младежът и се разрида.
Беше изплашен до смърт, но не страхът го накара да заплаче. Това, че един от
— Не биваше да го правиш, повелителю! — въздъхна той. — Не биваше!
— Сбърках ли, че откупих главата ти срещу някакво си камъче? Хайде стига, Яхан, вземи се в ръце! Ти ще замръзнеш, ако не накладем огън. Пазиш ли си твоето огниво? Гледай колко съчки има наоколо. Размърдай се!
Двамата успяха да се справят и разпалваха жар, докато мракът и пронизващият студ се разпръснаха. Роканон му даде тъканото наметало на ловеца. Момъкът се омота с него и най-после се унесе в сън. Олхор остана да поддържа огъня; нямаше желание да спи. На душата му бе тревожно. Тежеше му, че се наложи да се раздели с огърлицата — не поради нейната ценност, а защото някога я беше върнал на Семли, чиято красота, още жива в сърцето му, го доведе след толкова години на тази планета. И заради Халдре, която му я подари с надеждата, че така ще прогони черната сянка, ще откупи живота на сина си. Нали от неговата ранна смърт тя се боеше от мига на раждането му? А може и да е за добро, че огърлицата вече изчезна, няма я тежестта й, няма я опасната й прелест. Ако ли пък се случеше най-лошото, Могиен никога не би узнал, че е изгубена завинаги — те или нямаше да се срещнат повече, или наследникът на Халан междувременно бе загинал".
Той прогони тая мисъл. Могиен го търсеше, в това не биваше да се съмнява нито за миг. И със сигурност е поел на юг. Нали точно такъв бе първоначалният им план: да открият враговете там, а ако предположенията му са били грешни, да се уверят, че са сбъркали. Но с благородника или без него, Роканон щеше да продължи издирването си.
Двамата тръгнаха преди съмване, изкачиха крайбрежните хълмове още по тъмно и се озоваха на върха. Първите лъчи на слънцето разкриха пред погледа им просторно голо плато, върху чиято равна повърхност хвърляха дълги сенки редките самотни храсти. Пиаи явно беше налучкал истината, твърдейки, че южно от пролива не живеят хора. Ала прав или не, поне сега за Могиен нямаше да бъде трудно да ги забележи отдалеч. И те потеглиха.
Беше студено, но ясно. Яхан бе облякъл всичките им дрехи, а Роканон не носеше на себе си нищо освен защитния костюм. От време на време прекосяваха потоци, лъкатушещи надолу към пролива, и утоляваха жаждата си. Този ден и следващия двамата мъже прекараха на път, като спираха само да хапнат. За храна им служеха корените на растението пейа и няколко късокрили подскачащи животинки, наподобяващи зайци. Недораслият ги свали с тоягата си във въздуха, после ги опече. Друго живо същество не се мяркаше. Високата тревиста равнина се простираше чак до хоризонта и се сливаше с небето — гладка, пуста и безмълвна, ненакърнена от пътечка или дръвче.
Потиснати от нейната безбрежност, пътешествениците седяха мълчаливо в здрача край малкия си огън. Някъде високо над главите им на големи интервали се разнасяха ласкави приглушени звуци, сякаш пулсираше самото сърце на нощта. Това бяха виковете на барило, едрите диви братовчеди на питомните херило, които се връщаха на север след дългата зима. Огромните ята закриваха звездите, но никога не се обаждаше повече от един глас- тих, кратък стон като изхлипване на вятъра.
— От коя звезда идваш, уважаеми Страннико? -шепнешком попита Яхан, взирайки се в небето.
— Роден съм на планета, която на езика на майка ми се нарича Хейн, а на езика на баща ми — Давенант. Тук назовавате слънцето й Зимна корона. Обаче аз съм я напуснал доста отдавна…
— Значи и вие, звездните жители, не сте единен народ?
— При нас има стотици и хиляди нации. По кръв принадлежа изцяло към народа на моята майка. Татко, който е родом от Земята, ме е осиновил. У нас съществува такъв обичай — да се женят хора от разни раси, които не могат да създадат деца. То е все същото, ако някой от твоето племе се вземе с жена фийа.
— Това не може да стане — рязко каза Яхан.
— Знам. Но земните жители и тези на Давенант си приличат, както ние с тебе. Малко са планетите с толкова различни раси като вашата. Най-често има само една и там съществата обикновено са подобни на нас; останалите живи твари са безсловесните животни.
— Колко много светове си видял! — изрече младежът унесено.
— Твърде много — отвърна Роканон. — По мерките ви аз съм на четирийсет, ала всъщност съм се родил преди сто и четирийсет години. Изгубил съм цял век между звездите, без да съм го изживял. Ако сега се Върна на Давенант или на Земята, хората, които познавах, вече отдавна ще лежат в гроба. Остава ми само да продължа напред… или да спра накъде… Какво беше това?
Докосна ги усещането за нечие присъствие, което сякаш накара дори шумолящия в тревата ветрец да се спотаи. Нещо се раздвижи извън кръга, очертан от огъня — някаква огромна сянка, къс от мрака. Роканон
