се привдигна на колене. Слугата отскочи настрана.
Нищичко не помръдваше. Вятърът пак зашепна в тревния килим под сивата небесна светлина. Над хоризонта все така непомрачени сияеха звездите.
Двамата мъже отново седнаха край огнището.
— Какво беше това? — повтори Странникът. Яхан поклати глава:
— Пиаи говореше, че…
Спаха на смени, като всеки се стараеше да накара другия да подремне, докато той бди. Щом започна бавно да се развиделява, бяха разбити от умора. Потърсиха следи или някакви признаци, че наистина е имало нещо там, където зърнаха сянката, но младата трева бе изправена. Угасиха огъня с крака и продължиха пътя си.
Бяха се надявали скоро да се натъкнат на някой поток, ала напразно. Или реките оттук нататък течаха на юг, или просто липсваха реки. Равнината, която сякаш никога нямаше да се промени, сега с всяка крачка ставаше все по-суха, все по-сива. Този ден до обяд не срещнаха нито един храст пейа, само пепеляво- зелените треви се разстилаха докъдето поглед стига.
По пладне Роканон спря.
— Не ми харесва това, Яхан.
Младежът се почеса по врата, огледа се наоколо и обърна уморени очи към спътника си.
— Ако искаш да продължим, ще вървя с теб, повелителю.
— Доникъде няма да стигнем без храна и вода. Най-добре да откраднем някоя лодка от брега и да се завърнем в Халан. Лоша работа. Хайде, връщаме се…
Роканон се обърна и пое на север. Слугата тръгна редом с него. Високото пролетно небе ярко синееше, а пък вятърът без умора свиреше в безбрежното море от трева. Етнографът крачеше отмерено, с леко приведени рамене, и всяка стъпка го отвеждаше още по-надьлбоко в бездната на самотата и поражението. Той не забеляза как Яхан спря като закован.
— Ветрогони!
Тогава Роканон погледна нагоре и ги видя — три грамадни звяра, наподобяващи едновременно котки и грифони. Разперили острите си нокти, те кръжаха и се снишаваха, а крилете им чернееха върху фона на жаркия син небосвод.
ВТОРА ЧАСТ
СТРАННИКЪТ
VI
Могиен скочи от седлото още преди лапите на ветрогона да докоснат земята, хвърли се към Роканон и го притисна до гърдите си като брат.
В гласа му звучаха огромна радост и облекчение:
— Кълна се в копието на Хендин, това е Звездният повелител! Какво правиш гол като сокол сред тая пустиня? И как се озова толкова далеч на нзг, вървейки на север? Да не би…
В този миг забеляза недораслия и спря на половин дума.
— Яхан сега е вече мой слуга — подчерта Роканон. Наследникът на Халан мълчеше. Виждаше се, че се бори със себе си, ала накрая се усмихна, после гръмко се разсмя.
— Затова ли изучаваше нашите обичаи, та да ми крадеш слугите? Я кажи, кой ти отмъкна дрехите?
— Олхор има две кожи — Кио се приближи с лека стъпка през тревата. — Привет, Господарю на огъня! Нощес те чух в ума си.
— Кио ни доведе при тебе — потвърди Могиен. — Откакто кацнахме на брега на Фиерн, за десет дни не пророни думица, но снощи край пролива, когато Лиока изгря, той се вслуша в гласа на лунните лъчи и ми каза: „Нататък?“ Още щом се съмна, полетяхме накъдето ни посочи фианът и така те намерихме.
— Ами къде е Йот? — попита Роканон, озъртайки се. Единствено Рахо държеше юздите на хвърковатите твари.
— Мъртъв е — отговори Могиен, без лицето му да трепне. — Там на брега, в мъглата, ни нападнаха олгиор. Имаха само камъни за оръжие, но бяха много. Йот беше убит, ти изчезна. Скрихме се в пещера сред скалите и изчакахме, докато ветрогоните си отпочинат. Рахо тръгна напред за сведения. От местните чул за някакъв чужденец, който стоял сред запаления огън и не горял, а на шията му светел син скъпоценен камък. Щом крилатите си отдъхнаха, поехме към имението на Згама, обаче не те намерихме там. Подпалихме мижавия му подслон и прогонихме стадата му в гората, след това се отправихме към брега да те търсим около пролива.
— Могиен, камъкът… — прекъсна го Роканон. -"Окото на морето"… Наложи се да откупя с него живота си и тоя на Яхан. Той вече е в чужди ръце.
— Дал си огърлицата? — възкликна аристократът. — Накита на Семли? И не за да отървеш своята глава (кой всъщност би могъл да ти причини вреда?), ами да спасиш жалкия животец на този получовек! Така ли цениш наследството ми? На, вземи го! То не се губи толкова лесно!
Той се разсмя и подметна нещо лъскаво във въздуха. После го хвана и хвърли към пришълеца, който гледаше и не вярваше на очите си — в ръката му блестеше златната верижка, а сапфирът сякаш пареше дланта му.
— Вчера отвъд пролива се натъкнахме на двама недорасли, третият от тях лежеше мъртъв. Спряхме да ги попитаме дали не са видели да минава гол пътник с недостойния си слуга. Единият падна ничком и ни разказа цялата история. Камъкът пък беше у другия — аз, разбира се, му го взех. Заедно с главата му, защото негодникът се съпротивяваше. Ето как научихме, че сте преминали пролива; накрая Кио ни доведе право при вас. Само че защо вървяхте на север, Роканон?
— За да… търсим вода.
— На запад оттук има ручей — обади се Рахо. -Зърнах го точно преди да ви видим.
— Чудесно, да идем тогава там. От вчера не сме пили нито капка.
Качиха се на ветрогоните — Яхан при Рахо, а Кио на обичайното си място зад гърба на Роканон — и полетяха. Приведената от вятъра трева остана далеч под тях, скоро въздушното течение ги понесе на югозапад между безкрайната равнина и слънцето.
Спряха за почивка край потока, който бавно се виеше сред еднообразната растителност. Най-сетне ученият успя да свали защитния костюм и да облече резервните дрехи на Могиен и плаща му. Ядоха твърд толенски хляб, корени от пейа плюс печено от късокрилите зверчета, които Рахо и Яхан убиха. Младежът не можеше да се нарадва, че пак държи лък в ръцете си. Животинките не показваха никакви признаци на страх — те буквално налитаха върху стрелите и се оставяха ветрогоните да ги събарят с лапите си в полет. Дори дребните зелени, виолетови и жълти кили (те напомняха насекоми с прозрачните си жужащи криле, а всъщност бяха миниатюрни двуутробни) тук пърхаха безгрижно над главите на хората, кокореха любопитно кръглите си златисти очи и разсеяно кацаха върху нечия ръка или коляно, за да литнат отново само след миг. По всичко личеше, че в тази безкрайна тревиста равнина няма разумен живот. Могиен каза, че докато хвърчели над нея, изобщо не са забелязали следи от човешко присъствие.
— На нас пък ни се стори, че нощес около огъня имаше някой — изрече колебливо Роканон. Какво ли в действителност бяха видели?
Кио, седнал край огнището, на което се готвеше храната, се обърна и го погледна. Наследникът в момента сваляше пояса си с двата меча и сякаш не чуваше.
Вдигнаха лагера още с първите слънчеви лъчи и целия ден яздиха вятъра между равнината и небето. Полетът над степта беше толкова приятен, колкото бе неприятно ходенето по нея. Така измина и следващият ден. На смрачаване, докато оглеждаха отгоре местността и търсеха поточе сред тревите, Яхан се размърда и извика:
— Олхор! Погледни напред!
Някъде много далеч на юг, на самия хоризонт, смътно сивееха нагънати очертания.
— Планините! — каза Роканон и чу как зад гърба му Кио отривисто си пое дъх, като че обзет от страх.
На другата сутрин продължиха пътя си. Плоската степ постепенно преминаваше в ниски полегати
