случая. Другопланетецът го погледна втренчено, примигна с безразличие, по-обидно дори от открито презрение, и потъна в сън.
Роканон вече беше посвикнал с тъмнината. Сега успя да различи сред топлата здрачевина под сводовете стотици крилати фигури, подредени в редици, скупчени на групички или пръснати поединично, всичките замрели и със затворени клепачи.
Тръгна бавно между тях, ала никоя не помръдваше.
Това му напомни за Давенант — планетата, на която се бе родил — и за времето, когато се разхождаше из залите на музея сред неподвижните статуи на древните хейнски богове, взирайки се по детски благоговейно в застиналите им изражения.
Той събра цялата си смелост, приближи се до един от чудноватите хора и докосна ръката му (или ръката й — как би могъл да знае дали съществото е мъж или пък жена?). Златните зеници се отвориха, а красивото лице, тъмно в заобикалящия ги мрак, се обърна към него.
— Хасса! — произнесе странното създание, бързо се наведе и го целуна по рамото. После отстъпи три крачки, загърна се в плаща на крилете си и замря с притворени очи.
Роканон, загубил интерес, продължи пипнешком нататък през мирния, изпълнен със сладникава миризма полумрак на грамадното помещение. Накрая се добра до втора врата или по-скоро процеп, който стигаше до самия таван. От другата страна бе малко по-светло. През скромните отвори на покрива се промъкваха и сипеха надолу златни прашинки светлина. Горе стените се събираха, образувайки свод с тясна арка. По всичко личеше, че е попаднал а кръгла галерия, опасваща централната сграда — сърцето на града, откъдето се разпростираха лъчите на улиците. Външната стена беше покрита с изумително красива плетеница от повтарящи се фигури: причудливо преплетени триъгълници и шестоъгълници се катереха чак до върха.
Етнографът отново се събуди у Роканон. Тези същества се изявяваха като първокласни строители. Повърхностите в огромното здание бяха огладени навсякъде, а местата, в които се съединяваха — безупречно напаснати; замисълът беше великолепен, изпълнението — ненадминато. Само твърде развита култура би могла да постигне подобно съвършенство. Но никога досега ученият не бе срещал толкова неотзивчива цивилизация. В края на краищата защо им трябваше да довеждат него и спътниците му тук? Може би в безмълвното си ангелско високомерие бяха поискали да ги спасят от някаква среднощна опасност? Или пък имаха обичая да превръщат другите разумни същества в свои роби? Ако е така, защо не обърнаха внимание на явната му невъзприемчивост към парализиращото вещество? Нищо чудно да общуваха помежду си без думи. Ала в тоя невероятен дворец той беше склонен да си обясни всичко с факта, че интелектът, достигнал такова равнище, отдавна е излязъл извън рамките на нормалното разбиране и е станал непостижим за ограничения човешки ум.
Роканон продължи нататък, за да открие във външната стена на кръглата галерия трета врата. Тя бе много ниска, така че трябваше да се наведе, а крилатите създания биха могли да минат през нея едва пълзешком.
Вътре цареше същият топъл, жълт, сладникав полумрак, но сега той се движеше, шепнеше, шумолеше. Тихо ломотеха гласове, долавяше се мърдането на безчет тела, триеха се о пода влачещи се криле. През овалния отвор в купола високо горе проникваха златни лъчи. По стената чак до самия свод спираловидно се виеше ограден с парапет наклонен балкон. Тук-там по него се забелязваше раздвижване; на два пъти нечии странни фигури, които отдолу изглеждаха съвсем дребни, разперваха „плащовете“ си и безшумно пресичаха големия цилиндър от прашна златиста светлина. Той прекоси помещението и застана в подножието на спиралата. В този миг някъде от средата й падна неясен предмет, който се заби в пода със сух трясък. Приближил се, Роканон разбра, че пред него лежи едно от хвъркатите създания. От удара черепът бе смачкан, ала изобщо не се виждаше кръв. Тялото беше малко, с още недоразвити крила. Какви ли драми се разиграваха тук?
Мъжът упорито продължи напред и започна да се качва по спиралата.
На десетина метра по-горе се натъкна на триъгълна ниша в стената, където се бяха свили няколко чудновати същества, също дребни, със сбръчкани криле. Бяха девет, разделени на три групички по три, на равно разстояние една от друга, заобиколили някаква грамадна бледа маса. Роканон се взира известно време, преди да различи в нея муцуна и широко отворени, празни очи. Това беше ветрогон — жив, но парализиран! Малките, нежно очертани устица на чуждопланетните твари се навеждаха над тялото, целувайки го отново и отново…
Ето че нещо пак се удари с трясък в пода. Ученият му хвърли бегъл поглед, докато тичаше покрай него. Върху плочника лежеше изсушеният, съсухрен труп на барило.
Той прекоси високата, великолепно украсена галерия и се запромъква възможно най-бързо и предпазливо сред тълпата спящи на крак фигури. Най-после се озова в двора. Беше пуст. Режещата очите бяла светлина на слънцето се отразяваше в гладките плочи. Спътниците му бяха изчезнали. Явно бяха завлечени в централната зала, под купола, където невръстното потомство на прилепите щеше да изсмуче кръвта им.
VII
Краката на Роканон се подкосиха. Отпусна се върху червените полирани плочи и опита да надвие обзелия го страх дотолкова, че да е в състояние да измисли нещо. Как да постъпи? Трябваше да се върне в централното здание и да пробва да измъкне Могиен, Яхан и Кио. Пред перспективата да се озове още веднъж там — сред високите ангелски фигури, в чиито благородни глави мозъкът бе изроден или пък специализиран в дейности, характерни за насекомите — той усети, че по тила му пропълзяват ледени тръпки. Ала не можеше да не се върне. Приятелите му бяха вътре и етнографът трябваше да па спаси. Дали малките прилепчета и пазачките им спяха достатъчно дълбоко, та да не му попречат? Както и да е, нямаше смисъл да си блъска ума над това. Най-добре първо да потърси изход, защото ако не го откриеше, всичките му усилия щяха да отидат на вятъра. Не виждаше никакъв начин да прехвърли другарите си през петметрова стена.
Докато крачеше по пустата, идеално права улица, той разсъждаваше, че крилатите твари вероятно се делят на три касти. В залата под купола се намираха бавачките, във външните помещения — строителите и ловците, и накрая — майките, които снасят и мътят яйцата в къщите. Двамата златооки, дето го напоиха, сигурно бяха бавачки и задачата им беше да поддържат живота у парализираната жертва, за да могат прилепчетата да изсмучат соковете й. Те се опитваха да дадат вода и на мъртвия Рахо… Как не успя да разбере веднага, че тези създания нямат мозък? Истината беше, че му се искаше да ги смята за разумни поради приликата им с хората, и дори не със самите хора, а с родените във въображението им ангели. „Задраскай вид IV (?)!“ — побеснял изкрещя наум към потъналия си наръчник.
Точно в този миг някой притича през улицата и се шмугна в пресечката: снишено кафяво същество, което можеше да е дребно, но нищо чудно и да беше едро. В нереалната перспектива на еднаквите фасади бе невъзможно да се определи. Явно то не се вписваше в сложния механизъм на града, освен ако обществото на ангелоподобните не си развъждаше паразити в иначе добре организирания кошер. Роканон продължи да върви бързо и решително в безмълвието на пустата улица, подмина последната къща и сви наляво.
На няколко крачки отпред, в огладеното сребристо подножие на стената, беше замряло едно от кафявите създания. То стоеше на четири крака — оказа се, че едва стига до коляното му. За разлика от повечето лишени от разум същества на планетата животното нямаше криле. Бе се снишило и изглеждаше уплашено до смърт. Мъжът реши просто да го заобиколи, за да не го предизвиква. Пред него зидът се простираше все така гладък, без следа от порта.
— Господарю! — чу зад гърба си тънко гласче. -Господарю!
— Кио! — реагира Роканон и се обърна, а викът му отекна в тишината. Нищо не помръдваше. Всичко си беше постарому: бели стени и тъмни сенки, прави линии, безмълвие.
Дребното кафяво животно се раздвижи, приближавайки на подскоци към учения.
— Господарю! — изписука отново. — Господарю, ела, ела? О, ела,господарю!
Звездният повелител го зяпаше като втрещен. Съществото приклекна отпреде му на жилестите си задни нозе. То дишаше тежко и покритите с козина гърди, пред които бяха молитвено свити малките черни
