— Ти имаш още — Пътешественика, Мъжа с пепелявите коси, Владетеля на сапфира… — усмихна се човечето. — Виждаш ли колко много названия? За какво е нужно тогава само едно?
— Мъжът с пепелявите коси ли? Нима съм посивял?… Не знам защо точно е необходимо името. При раждането са ме кръстили Гаверал Роканон. Когато го произнеса, аз не описвам нищо, ами обозначавам себе си. И ако видя някое непознато дърво, питам тебе, Яхан или Могиен. Щом науча думата за него, се успокоявам.
— Е, дървото си е дърво и фийа са просто фийа, както ти си… какво си ти всъщност?
— Има разлика, Кио! Във всяко село аз се интересувам как наричат тези възвишения на запад, хребета, в чието подножие минава целият ви живот от люлката до гроба, и навсякъде чувам дежурни отговори: „Това са планини, Олхор.“
— И наистина са такива.
— Но съществуват и други — да речем, по-ниската верига на изток, отвъд тази долина! Как разграничавате помежду им тварите или планините, без да ги назовавате различно?
Кио беше обгърнал коленете си с ръце, загледан в озарените от слънцето върхари. Роканон разбра, че няма да получи отговор.
Ветровете ставаха все по-меки, дните — все по-дълги. Топлата година настъпваше, а пък пътешествениците напредваха неуморно на юг. Грифоните бяха претоварени и ездачите не ги насилваха да бързат. Често спираха за ден-два да половуват, давайки възможност на животните да се нахранят. Най- после видяха хребета пред тях да завива към изток, за да се съедини със следващата брега каменна верига, преграждаща пътя им. Злакът в долината се катереше по огромните склонове и с височината избледняваше. Малко по-нагоре бяха разхвърляни зеленикавите и зелено-кафяви петна на планинските ливади. Следваше сивото на скалите и сипеите, а накрая, почти в небето — искрящата белота на брулените от бурите върхове.
Високо в хълмовете се гушеше още едно селце на фийа. Студеният вятър връхлиташе откъм зъберите върху крехките покриви и развяваше синия дим от комините сред пръснатите светлини на залеза и настъпващите сенки. Както винаги, пътниците бяха посрещнати радушно. Поднесоха им вода, месо и зеленина в дървени купи и ги настаниха край огнището в една от къщичките. През това време почистиха прашните им дрехи. Мъничките, пъргави като живак дечица хранеха и милваха ветрогоните. След вечерята четири девойки от селото им потанцуваха без музика. Техните движения бяха толкова леки и стремителни, че момичетата изглеждаха безплътни, пулс на светлината и мрака в диханието на огъня, неуловим и мимолетен. Роканон с доволна усмивка се обърна към Кио, който седеше на обичайното си място редом с него. Човечето го погледна печално в очите, сетне промълви:
— Аз ще остана тук, Олхор.
Ученият потисна своя изумен вик. Отново се взря в танцуващите девойки, в изменчивия, нереален рисунък на осветените от пламъка сенки, които изтькаваха музика от тишината и караха душата да потръпва от докосването на нещо чуждо, непостижимо. Върху дървените стени отблясъците на огнището също трептяха, накланяха се, променяха формата си.
— Предречено е, че Странникът ще си избере другари. За известно време.
Роканон не знаеше дали той е произнесъл това или Кио. А може би паметта му… Думите звучаха и в неговото съзнание, и в главата на фиана. Девойките се пръснаха, силуетите им пробягнаха по стените, за миг се метнаха и заискриха нечии разпуснати коси. Безгласният танц беше свършил; момичетата, чиито единствени имена бяха светлина и сянка, замряха. Тънките нишки, протегнати между него и Кио,
VIII
Между няколко удара на крилете Роканон зърна неравен скалист склон — истински хаос от нахвърляни камъни, които се спускаха стръмно зад гърба му. Отпред те се изпречваха като груба плоскост и лявото крило на ветрогона, който се издигаше с последни сили към седловината, почти ги докосваше. Бедрата на ездача бяха здраво пристегнати за хвъркатия, тъй като въздушните течения и яростните пориви на вятъра подмятаха животните. Освен това беше облякъл защитния си костюм да му държи топло. Зад него Яхан, увит във всичките им плащове и кожи, направо се бе вкочанил. Роканон предвидливо завърза китките му към седлото, за да не изпадне по пътя. Могиен пък, яздещ далеч отпреде на по-малко натоварения си звяр, понасяше студа и изкачването доста по-леко от прислужника и се наслаждаваше на битката с височините с някаква сурова радост.
Преди петнайсет дни бяха напуснали последното село на фийа, сбогувайки се с Кио. Тогава поеха над хълмовете и по-ниските хребети към мястото, което в перспектива им изглеждаше като широк проход. Човечетата не бяха способни да ги упътят — при всяко споменаване на планината те млъкваха и се свиваха уплашено.
Отначало напредваха добре. Сетне, с увеличаването на височината, животните взеха да се уморяват бързо: разреденият въздух не можеше да им осигури кислорода, който използваха за гориво. Нагоре ги очакваше ново изпитание — постоянните капризи на климата, характерни за подобни места. През последните три дни бяха изминали двайсетина километра, като повечето време яздеха почти без видимост. Хората гладуваха, за да отделят за грифоните допълнителна дажба сушено месо. Тази сутрин Роканон им даде онова, което бе останало в дисагите. Ако още днес не преодолееха хребета, трябваше да се върнат назад, в горите, където можеха да ловуват и да си починат, но после щеше да им се наложи да започнат операцията отново. По всичко личеше, че са поели в правилна посока, ала от зъберите на изток духаше отвратителен пронизващ вятър, а небето постепенно побеляваше, натежало от надвисналите облаци. Могиен не се отказа да хвърчи отпред и Олхор смушка животното си да го догони — в безкрайния, мъчителен полет във висините младият халански воин беше безспорният водач и на него не му оставаше друго, освен да го следва. Вече бе забравил защо е тръгнал да прекосява тия планини; спомняше си само, че е нужно, че е жизненоважно да върви на юг. Но за да има сили да го направи, някой трябваше да му вдъхне смелост. Тук би могъл да помогне единствено Могиен.
— Мисля, че това са твоите владения — каза му Роканон вечерта, докато обсъждаха накъде да поемат следващия ден. И наследникът, загледан нейде отвъд величествените, студени очертания на зъберите и пропастите, в скалите, снега и небето, бе отговорил с присъщата си царствена самоувереност:
— Да, това са моите владения…
Ученият отново смушка ветрогона, взирайки се напред през заскрежените мигли. Щеше ли някога да свърши този безкраен стръмен хаос? В същия миг го забеляза — конуса, островърхия покрив на планетата. Каменистият склон изчезна, а под него се ширна бяла пустиня: проходът… От двете страни се изправяха и потъваха в снежните облаци обрулени от вятъра върхове. Роканон беше достатъчно близо, така че видя безгрижното лице на приятеля си и чу вика му — онзи пронизителен боен вик на победилия воин. Той полетя след благородника над алабастровата долина. Наоколо се извиха рояци снежинки, които не падаха, само кръжаха в своята обител, сред родната стихия, понесени във вихрен танц. Полугладен и претоварен, грифонът му едва си поемаше дъх след всяко издигане и спускане на огромните ивичести крила. Могиен хвърчеше по-бавно, за да не се изгубят във виелицата, ала продължаваше да води.
Сред този танцуващ рой се появи почти незабележимо светло петънце. То постепенно се увеличи, превърна се в ярко златно сияние. Леко докоснати от позлатата, отдолу се ширеха чистите белоснежни поля. После внезапно планетата сякаш се сгромоляса в някаква бездна и ветрогоните бяха погълнати от исполински въздушен въртоп. Далеч под тях се простираха малки, но ясно различими долини и езера, искреше стъкленият език на ледник, зеленееха кръпките на горите. Звярът на Роканон се замята безпомощно горе и с разперен силует полетя като камък в пропастта. Яхан изкрещя от ужас; етнографът затвори очи, вкопчил се в седлото.
Животното заблъска яростно с криле, опитвайки се да възстанови равновесието; падането се забави, премина в плавно слизане и спря. Треперещият грифон се отпусна по корем върху каменистото дъно на долината веднага щом краката му допряха твърда земя. До него сивият ветрогон последва примера му. Могиен скочи със смях и извика:
— Преодоляхме го! Не е за вярване, обаче го направихме!
Той се приближидо спътниците си, тъмното му лице сияеше от възторг.
