— Сега моите владения се простират от двете страни на планината, Роканон!… Не е зле да пренощуваме тук. Утре животните ще половуват долу, при дърветата, а ние ще се смъкнем пеша. Хайде, Яхан, слизай!
Недораслият се бе свил в седлото и не можеше да мръдне. Могиен го вдигна и му помогна да легне под навеса, образуван от една издадена скала. Късното следобедно слънце продължаваше да свети, но едва ли топлеше повече от Голямата звезда — късче кристал на югозападния небосклон, — пък и вятърът духаше все така леден и пронизващ. Докато Роканон разседлаваше зверовете, ангиарският господар се опитваше да стопли слугата си. Нямаха с какво да накладат огън: линията на гората бе още далеч под тях. Пришълецът свали защитния костюм и накара Яхан да го облече, без да обръща внимание на слабите му протести, а сам се загърна в кожите. Хората и животните се притиснаха плътно един в друг, дано се сгреят, и си поделиха остатъците от водата плюс сухарите на фийа. Тъмата се надигна откъм мъглявите простори под лагера им. Освободени от мрака, звездите се изсипаха отгоре и съвсем близко засияха двете най-ярки луни.
Късно през нощта Роканон се събуди от дълбокия си сън. Наоколо под пепеливия зрак царяха безмълвие и сковаващ студ. Прислужникът го беше сграбчил за лакътя и трескаво му шепнеше нещо, сочейки напред с трепереща ръка. Олхор погледна нататък, за да види изправената на скалата над тях сянка, закриваща небето.
Също като онази, която бяха зърнали в степта, тя бе огромна и неясна. Както се взираха в нея, звездите започнаха да прозират през тъмните й очертания, докато накрая сянката избледня и се стопи, остана само прозрачният въздух. Отляво мъждукаше намаляващата с всяка изминала минута Хелики.
— Това беше просто игра на лунната светлина, Яхан — промълви Роканон. — Хайде спи, ти имаш треска.
— Не — разнесе се редом тихият глас на Могиен. — Не беше игра на светлината, друже.
Разтрепераният от студа младеж се надигна и седна.
— Не, господарю! Не е твоята смърт! Изобщо не е възможно! Аз съм я мяркал и преди, в равното, когато тебе те нямаше. Олхор също я забеляза.
Роканон повика на помощ последните остатъци от здрав разум и трезва мисъл на учен, спомни си за някои непоклатими житейски правила и изрече твърдо:
— И двамата говорите глупости.
Аристократът не му обърна внимание.
— Да, видях я в равнините. Тя ме търсеше. После пак я зърнах на два пъти из хълмовете, докато дирехме прохода. Тогава чия смърт би могла да бъде, ако не моята? Твоята ли, Яхан? Ти какво, да не би да си някакъв благородник? Да не би да носиш два меча?
Болен и объркан, слугата се опита да възрази, но Могиен продължаваше:
— Не е и на Роканон, защото той има още да върви… Човек може да умре навсякъде, но кончината на господаря, единствената и само неговата, го среща в собствените му владения. Тя го чака там: на бойното поле, в палата му, в края на пътя.
Над скалите все така духаше пронизващият леден вятър. Наоколо се ширеше каменната пустиня, озарена от звездна светлина. Един от ветрогоните се размърда и изръмжа.
— Успокой се — каза Роканон. — Това са глупости. Успокой се и заспивай.
Но самият той повече не можа да се унесе и всеки път, щом отвореше очи, виждаше Могиен. Бе се притиснал към огромния хълбок на своето животно, спокоен и готов да срещне съдбата си, загледан в мрака на безкрайната пустош.
На съмване пуснаха зверовете на лов и заслизаха пеша към линията на гората. Все още бяха много високо, далеч над растителния пояс, и знаеха, че нищо не ги грози само ако времето се задържи ясно. Не бяха се движили и час, когато видяха, че Яхан няма сили да ходи. Спускането не бе трудно, ала студът и изтощението си казваха думата. Младежът не беше в състояние да върви, камо ли да пълзи или пък се катери, както неведнъж им се налагаше. Поне ден почивка (плюс топлината на херметичния костюм) би го вдигнала на крака, но това означаваше още една нощ на върха, без огън, без покрив и храна. Могиен мигновено прецени обстановката и предложи на Роканон да остане заедно със слугата в слънчева, добре защитена от вятъра ниша сред скалите. Той щеше да потърси подходящо място за слизане, за да пренесат спътника си, а ако се окаже невъзможно — ще дири някакъв подслон, който да ги приюти от снегопада.
Скоро след като Могиен тръгна, потъналият в трескава забрава Яхан поиска вода. Манерката бе празна. Пришълецът му нареди да лежи и запълзя нагоре по чакълестия склон. На около петнайсет метра над тях беше видял сенчеста площадка, покрита с неразтопен сняг. Катеренето излезе по-трудно, отколкото бе очаквал, и щом най-сетне се добра до издатината, Роканон се просна върху камъните, поемайки жадно чистия разреден въздух. Сърцето му бясно блъскаше в гърдите.
Ушите на учения бучаха и той реши, че кръвта шуми в главата му. Обаче се оказа, че само на крачка от него тече малко поточе, над което се стелеше пара. Тънката му нишка се виеше край замръзнала вкоравена пряспа. Роканон приседна и потърси с поглед откъде извира ручеят. Под надвисналата скала зееше черният отвор на пещера. Това бе най-добрият подслон, за какъвто можеха да мечтаят, подсказа му здравият разум, но далеч по-силно беше чувството на тъмен панически ужас, сковал изведнъж разсъдъка му. Сега мъжът седеше вцепенен в лапите на най-големия страх, който някога беше изживявал.
Наоколо бяха пръснати безредни пепеляви камънаци, осветявани от лъчите на студеното слънце. Близките канари скриваха острите планински зъбери, а равнината отдолу се губеше под плътния саван на облаците. Нищо друго нямаше на този пуст сив покрив на планетата — само той и зейналата сред скалите дупка.
Най-после Роканон се изправи, прекрачи през димящия поток и изрече към мрака, дебнещ в тъмния отвор:
— Аз дойдох.
Ето че мракът се раздвижи и на входа се появи обитателят на пещерата.
Приличаше на хората-къртици — бледо джудже, но с ясния поглед и крехкостта на фийа. И беше, и не беше като тях. Косите му белееха подобно сняг, а неговият глас всъщност не бе глас, защото прозвуча в съзнанието на пришълеца, докато слухът му долавяше само шепота на вятъра. Даже думите не бяха точно думи, ала смисълът им се оформи във въпроса, който очакваше да чуе.
— Не зная! — произнесе той ужасен, но непоколебимата му воля отговори безмълвно: „Отивам на юг, за да намеря врага си и да го унищожа.“
Вятърът свиреше в ушите на човека, долу палаво се кискаше топлото поточе. Обитателят на пещерата с бавни и леки движения се отдръпна и Роканон влезе приведен под тъмния свод.
„Какво ще ми дадеш в замяна на това, дето ти предложих?“
„А какво трябва да бъде то. Старче?“
„Онова, което ти е най-скъпо и с което най-трудно ще се разделиш.“
„Нямам нищо свое на тази планета. Как бих могъл да се отблагодаря?“
„С някаква вещ, нечий живот, някаква възможност; поглед, надежда, завръщане — името не е важно. Но ти ще го извикаш на глас в мига, щом го загубиш. Даваш ли ми го по своя воля?“
„Да, Старче, подарявам ти го доброволно.“
Безмълвие и повей на вятъра… Роканон наведе глава и излезе от мрака. Когато се изправи, червената светлина на изгрева го заслепи — кърваво сияние над пурпурно-сивото море на облаците.
Яхан и Могиен спяха, притиснати плътно един до друг на долната площадка, зарити под цяла камара кожи и плащове. Етнографът се приближи, обаче те не помръднаха.
— Събудете се — търпеливо ги подкани той. Яхан се привдигна и седна; в аленото зарево лицето му изглеждаше детинско и измъчено.
— Олхор! Мислехме… помислихме си, че си паднал… Могиен разтърси златистата си грива да прогони съня и задържа дълъг поглед върху Роканон, после рече тихо, прегракнало:
— Добре дошъл, звездни гостенино, приятелю наш. Чакахме те.
— Срещнах… говорих с…
