Светът на Роканон

На сутринта, преди да изгрее слънцето, момъкът го чакаше в задния двор, хванал юздите на единствения оцелял грифон от Халан — пепелявия ивичест звяр. Той се появи в Брейгна няколко дни след тях, премръзнал и гладен. Сега животното бе гладко и лъскаво и кипеше от енергия. Шарената му опашка потупваше, а от гърлото му се изтръгваше диво ръмжене.

— Облякъл ли си втората кожа, повелителю? — шепнешком попита недораслият, докато затягаше ремъците към бедрата на Роканон. — Разправят, че Чужденците обстрелвали с огън всеки, който се приближи до техните земи.

— Облякъл съм я.

— Но нямаш меч…

— Да, наистина. Слушай, Яхан, ако не се прибера, отвори чантата, която е в стаята ми. Вътре ще намериш парче плат с… със знаци и рисунки на местността. Щом някога се появят моите хора, ще им го предадеш, нали? Там е и огърлицата. — Лицето му потъмня и той се извърна за миг. — Занеси я на господарката Гание… ако не си дойда, за да й я поднеса лично аз. Довиждане, момко. Пожелай ми късмет!

— Дано враговете ти умрат, без да оставят синове! — гневно, през сълзи изрече Яхан и пусна юздата.

Ветрогонът се стрелна към топлото белезникаво небе на ранната лятна утрин, загреба въздуха с мощен удар на крилете и понесен от северния вятър, се стопи над хълмовете. Слугата остана така, загледан след него. А от един прозорец високо в кулата на Брейгна се взираше в далечината нежна тъмнолика жена. Ездачът отдавна изчезна, слънцето беше изгряло, но тя стоеше и гледаше…

Странно се оказа това пътуване към места, които Олхор никога не бе виждал, ала си представяше много ясно благодарение на впечатленията, нахлуващи в съзнанието му заедно с чувствата и вълненията на стотици хора. Въпреки че не притежаваше вътрешно зрение, усещанията за допир, за пространство, време и движение бяха твърде силни. Часове наред, седнал вглъбен в стаята си, в продължение на три месеца Роканон бе изучавал тази информация и придоби точна представа (макар и лишена от зрителни образи и словесни формули) за всяка сграда или помещение в базата на противника. Всичко чуто и доловено вече се оформяше в отчетлива картина — той знаеше в подробности какво представлява самата база, как се влиза в нея и къде трябва да се търси онова, което му е необходимо.

Но след тия дълги, напрегнати тренировки му беше доста трудно да се въздържи и да не използва мисления си слух в близост до врага, да се самоизключи и се довери на сетивата и ума си. Срещата с хеликоптера трябваше да му послужи за предупреждение: тогава Роканон разбра, че на малки разстояния по-възприемчивите индивиди могат да усетят присъствието му, макар и чисто интуитивно. Също като рибар той бе притеглил с невидимо влакно пилота, който вероятно така и нямаше да проумее кое го е накарало да полети в тази посока и да стреля по непознатия мъж. Днес, когато му предстоеше да проникне сам в гигантската база, Олхор не изпитваше никакво желание да привлича вниманието върху себе си, понеже бе дошъл като крадец под прикритието на нощта.

Малко преди залез слънце той завърза ветрогона си в просеката на нисък хълм и сега, след като вървя няколко часа пеш, пред него изникнаха група постройки, от които го делеше обширна, пуста циментова равнина — ракетната площадка. Беше само една, обаче и тя рядко се използваше, защото всички нужни материали и човешки кадри бяха тук, на място. Пък и кой би помислил да води война с традиционните ракети, летящи със скоростта на светлината, щом най-близката цивилизована планета се намира на осем парсека?

Базата се оказа огромна — ужасяващо огромна, когато я видиш със своите очи, — но в повечето сгради бе настанен личният състав. Въстаниците вече бяха прехвърлили на Фомалхаут II почти цялата си армия. Докато Съюзът си губеше времето да претърсва и покорява родния им край, те залагаха на обстоятелството, че от Хейн едва ли ще се сетят да ги дирят точно тук, из тия безименни места. Та нали в галактиката имаше още хиляди различни светове? Роканон знаеше, че някои казарми отново са празни: неотдавна част от войската и техническият персонал бяха изпратени на друга планета, която бунтовниците са подчинили или привлекли за съмишленик. Щяха да минат близо десет години, преди този контингент да се върне. Да, метежниците от Фарадей бяха прекалено самоуверени — явно войната се развиваше в тяхна полза. За да нарушат сигурността и спокойствието на Вселенския съюз, им беше необходима просто добре засекретена база и шестте мощни оръжия, с които разполагаха.

Роканон бе избрал предварително периода, когато от всичките четири луни преди полунощ щеше да свети само дребният, уловен от хаоса астероид Хелики. Щом се приближи до редицата хангари, открояващи се като черен риф върху сивото циментово море, месечината вече се бе издигнала над хълмовете, но никой не го видя; не се долавяше и ничие присъствие. Нямаше нито огради, нито охрана. На стража стояха единствено машините, те непрестанно наблюдаваха космоса в радиус няколко светлинни години от Фомалхаут. В края на краищата с какво можеха да ги застрашат аборигените от тази малка безименна планета, които все още живееха в бронзовата ера?

Когато ученият излезе от сянката на хангарите, Хелики грееше с пълна сила. Докато се добере до целта си — шестте свръхсветлинни кораба, — луната бе изминала своя път наполовина и беше значително намаляла. Звездолетате бяха наредени един до друг като огромни абаносови яйца под едва различим в тъмното навес от камуфлажна мрежа. Пръснатите край тях групички дървета (оттук започваше Виарнската гора) приличаха на детски играчки върху фона им.

Сега се налагаше да използва вътрешния си слух, колкото и да бе рисковано. Той пак застана в сянка и започна мислено да опипва яйцевидните корпуси, стараейки се да проникне вътре и да огледа пространството наоколо. Още в Брейгна Роканон разбра, че във всеки от корабите денонощно има човек, готов да излети — най-вероятно към Фарадей — в случай на опасност.

За шестимата пилоти заплаха означаваше само това: ако някой се опита да превземе или разруши Центъра за управление, който се намираше на четири километра от хангарите, в източния край на базата. Тогава задачата им беше да изведат космолетите до безопасно място, използвайки собствената си система за контрол; всички кораби от този тип разполагаха с такава, независеща от външни фактори, уязвими компютри или енергийни източници. Но подобен полет бе равен на самоубийство — никое живо същество не би могло да оцелее при свръхсветлинна скорост. Всеки пилот тук беше не просто добре обучен математик, ами и фанатик, съгласен да пожертва живота си. Те бяха цветът на армията. Обаче и тия суперхора страдаха от скука, докато седяха и чакаха нищожния шанс да ги озари блясъкът на славата. Роканон усети, че в единия звездолет има двама души. Вниманието им бе погълнато от някаква разчертана плоскост, поставена между тях. Същият образ вече неведнъж беше посещавал съзнанието му предишните вечери и накрая той стигна до извода, че двамата мъже играят шах. В това време неговият мислен слух се опитваше да проникне във вътрешността на съседния кораб. Там нямаше никой.

Олхор прекоси бързо сивата циментова площадка, заобикаляйки дърветата, и се приближи до петия силует в редицата. Изкачи трапа и влезе през отворения люк. Интериорът по нищо не приличаше на познатите му космолети. Имаше ракетни хангари, пускови установки, множество компютри и реактори. Един зловещ чужд лабиринт, чиито коридори бяха толкова широки, че можеше да се вкара ракета с ядрена бойна глава, способна да унищожи цял град. Корабът не се движеше по пространствено-времевия континуум, а в конструкцията му липсваше всякаква видима логика. Преден и заден край не се забелязваха. Роканон не умееше да разчита езика на знаците, пък и нямаше кой да му послужи за водач. Изминаха двайсет минути в търсене на ансибъла. Той действаше методично, стараейки се да потисне засилващата се паника и да не позволи на своя вълшебен слух да се изплъзне от контрола му, за да не обезпокои отсъстващия пилот.

Само за миг, след като най-сетне откри кабината с устройството и седна пред него, ученият се осмели да проникне мислено в съседния звездолет. Долови ясно колебанието на мъжа, посягащ към белия офицер. Отдръпна се веднага. Запамети координатите, отбелязани върху монитора на предавателя, и ги смени с тези на Базата за наблюдение на разумните форми в Галактически район №8 в Кергелен, планета Нова Южна Джорджия — единствените данни, които можеше да си спомни без помощта на наръчника. Настрои машината за работа, после започна да набира съобщението.

Докато натискаше клавишите (само с лявата ръка, което му струваше доста усилия), знаците се появяваха без секунда забавяне върху малък черен екран в една стая, в един град, на една планета, отдалечена на осем светлинни години:

„СПЕШНО ДО ПРЕЗИДИУМА НА СЪЮЗА. Военнокосмическата база на въстаниците от Фарадей се намира