— Могиен!
Викът на Звездния повелител отекна и замря във висините. Никой не му отговори. Останаха само болката, страхът и безмълвието.
IX
Дъждът шумно тропаше по покрива. В стаята цареше полумрак, обаче се дишаше леко.
До леглото на Роканон стоеше жена, чието лице му се стори познато: гордо, тъмно лице, увенчано с корона от златни коси,
Искаше да й каже, че Могиен е мъртъв, но езикът не го слушаше. Видът на непознатата го озадачи безкрайно — сети се, че Халдре от Халан вече е беловласа старица, а пък единствената златокоса дама, която си спомняше, отдавна е мъртва. При това я бе видял само веднъж на планета, отстояща на осем светлинни години оттук. Тогава той все още беше човек на име Гаверал Роканон.
Опита се отново да заговори, ала тя сложи пръст върху устните си и изрече на общия език, завалвайки леко думите:
— Лежи си спокойно, повелителю. Жената остана до леглото и скоро пак подзе с нежния си глас:
— Това е замъкът Брейгна. Ти дойде заедно с още един мъж през снеговете, откъм високите планини. Беше на косъм от смъртта, пък и сега не си укрепнал достатъчно. Ще мине много време…
Да, време имаше и под музиката на дъжда часовете се нижеха неусетно и мирно.
На следващия ден, а може би и по-следващия, в стаята влезе Яхан. Представляваше измършавял, накуцващ момък, с белези от измръзване по лицето. Но в него бе настъпила и друга, по-трудно обяснима промяна — беше се появило някакво раболепие, някакво робско смирение. Докато си говореха, Роканон все се чувстваше неуютно и накрая попита:
— Да не би да се плашиш от мене, Яхан?
— Аз… ще се опитам да не се боя, господарю Олхор — отвърна недораслият със запъване.
Когато етнографът най-после бе в състояние да слезе в Залата за пиршества, по всички лица, обърнати към него, се четеше онзи благоговеен ужас, макар тия хора да бяха смели и умни. Златокоси, тъмнокожи, високи — същото онова древно племе, от което някога са се отделили ангиар, за да тръгнат на север през морето. Те бяха лиуар, Господарите на сушата, обитаващи от незапомнени времена земите в подножието на планината и хълмистите равнини далеч на юг.
Отначало той си помисли, че ги е стреснала външността му, толкова различна от тяхната — тъмната му коса и бялата кожа; ала такъв беше и Яхан, а от него не се бояха. Домакините се държаха с младежа, сякаш е благородник, и това слисваше и радваше безкрайно бившия халански слуга. Но към Роканон се отнасяха като към по-висш повелител, който няма равни.
Забеляза само едно изключение. Господарката Гание, снаха и наследница на стария владетел на замъка, беше вдовица едва от няколко месеца; златокосото й синче бе през цялото време с нея. Макар и срамежливо, детето не се плашеше от Странника. Напротив, нещо го теглеше към този възрастен мъж, когото неуморно обсипваше с въпроси за планините, за северните земи и морето. Роканон търпеливо му отговаряше. Майката, спокойна и ласкава като слънчевата светлина, слушаше внимателно разговора и понякога обръщаше с усмивка лице към чужденеца — онова лице, което той още в първия миг позна, без да го е виждал никога.
В края на краищата Олхор се реши да я попита как гледат на него в замъка Брейгна и тя отвърна откровено:
— Смятат, че си бог.
Жената употреби думата, която му беше направила впечатление още в селото на Толен — педан.
— Не съм бог — недоволен изрече той. Тя се засмя.
— Защо мислят така? — продължи Роканон. — Нима божествата на лиуар се явяват ей тъй, със сива коса и осакатени тела?
Лазерният лъч от хеликоптера го бе улучил в дясната китка и сега ръката почти не му служеше.
— А защо не? — По устните на Гание пробягна познатата му горда, ласкава усмивка. — Но причината е в това, че ти слезе от планината. Той се замисли и едва тогава схвана.
— Кажи ми, господарке Гание, чувала ли си… за стража на кладенеца?
Лицето й изведнъж стана мрачно.
— Знаем за този народ само от легендите. Много отдавна — от онова време са се сменили девет поколения владетели в Брейгна — Йолт Високия отишъл горе и се върнал оттам друг човек. Тогава хората проумели, че се е срещнал с тях, със Старците.
— Ами как разбрахте за мен?
— Ти бълнуваше и постоянно говореше за някаква цена, за получения дар и данъка, който си заплатил. Йолт също е трябвало да плати…
— Не. Бих дал двете си ръце, за да запазя това, дето загубих.
Той стана и се приближи до прозореца. От кулата се разкриваше внушителна гледка — просторната равнина започваше в подножието на планината и се ширеше чак до далечното море. Около високия хълм, върху който бе разположен замъкът, се виеше река. Водите й се разливаха волно между по-ниските възвишения нататък, просветваха и се губеха към неясния хоризонт, където едва се различаваха села, ниви, кули на замъци — и после отново блясваше течно сребро сред бушуващите сини бури и тънките стрели на слънчевите лъчи.
— Това е най-прекрасното място, което съм виждал — промълви Роканон, мислейки за Могиен и за това, че той изобщо не може да зърне тази хубост.
— За мен то никога няма да бъде същото, каквото беше.
— Но защо, господарко Гание?
— Заради Чужденците!
— Разкажи ми за тях, моля ти се.
— Появиха се в края на миналата зима. Бяха много и летяха на големи въздушни лодки, а оръжията им опожаряваха всичко. Никой не знае от кои земи са дошли — в легендите не се споменава нищо за подобно племе. Днес цялата площ между река Виарн и морето е тяхна. Те избиха или прогониха от родните им места жителите на осем владения. Лиуар, сред хълмовете, сме затворници; не смеем дори да откараме стадата си долу, на старите пасища. Отначало се опитахме да воюваме с Чужденците. Мъжът ми Ганхинг беше убит от изпепеляващите им оръжия. — Погледът й се плъзна към обгорената, осакатена ръка на Роканон и тя замълча за миг. — Те… затриха го още по времето, когато снеговете почваха да се топят, и досега въобще не е отмъстено за него. Ние скланяме глава и стоим настрани от земите им, ние, Господарите на сушата! И никой от нас не е способен да им поиска сметка, да ги накара да платят за смъртта на Ганхинг!
В гнева си златокосата жена бе прекрасна. Роканон сякаш чуваше в гласа й фанфарите на далечния, изгубен навеки Халан.
— Ще платят, господарко Гание, ще платят с лихвите! Ти разбираш, че аз не съм бог, но сигурно не ме мислиш и за обикновен човек?
— Не, повелителю — отвърна тя. — Знам, че не си обикновен човек.
Занизаха се ден подир ден — тези дълги дни на топлата година… Белите склонове на хребета над Брейгна станаха сини; зърното в полята се наля, беше ожънато и засято, за да зрее отново. Един късен следобед ученият приседна до Яхан в двора. Сега там обяздваха два млади ветрогона.
— Аз продължавам на юг, друже мой. Ти ще останеш тук.
— Не, Олхор! Нека да дойда и аз…
Той спря на половин дума — може би си спомни оня мъглив бряг, където, жаден за приключения, отказа да се подчини на Могиен. Роканон се засмя:
— Сам ще се справя по-добре. Но при всички положения няма да ми трябва много време.
— Аз се заклех да ти служа, повелителю Олхор. Моля те, нека да дойда с тебе!
— Клетвите губят силата си, когато изчезнат имената. Ти прие да ми помагаш там, отвъд планината. В тази страна няма слуги, нито човек на име Роканон. Заръчвам ти като на приятел, Яхан, не говори повече за това с мен или с когото и да било, ами оседлай утре на разсъмване сивия ветрогон.
