Светът на Роканон

Наследникът вдигна ръка.

— Ти се върна и аз се радвам. Продължаваме ли на юг?

— Разбира се.

— Това е хубаво.

И Роканон, кой знае защо, не се учуди, че Могиен, който толкова дълго бе водачът, сега разговаря с него като васал със своя цар.

Младият мъж наду свирката си, ала ветрогоните не се появиха, макар да ги чакаха доста. Пътниците доядоха последните остатъци от твърдия, засищащ хляб на фийа, сетне отново заслизаха пеша. Топлината на защитния костюм беше помогнала на Яхан да се съвземе и Олхор настоя да не го съблича. Недораслият имаше нужда от храна и хубава почивка, за да възстанови напълно силите си, но и така можеше да продължи. Всъщност то бе крайно наложително: пурпурният изгрев предвещаваше влошаване на времето. Спускането не беше опасно, обаче се оказа бавно и измерително. Късно сутринта се върна единият грифон — сивото животно на Могиен леко и безшумно излетя над тъмнеещия долу лес. Хората натовариха върху гърба му седлата, сбруята, кожите (всичко, дето носеха) и го пуснаха да хвърчи свободно редом с тях. То ту се издигаше в небето, ту кръжеше ниско и понякога надаваше пронизителен вик, с който навярно зовеше ивичестия си другар, останал да ловува из горите.

Около пладне се натъкнаха на сериозно препятствие — огромна отвесна скала, препречила маршрута им като щит. Единственият начин да я преодолеят беше да се вържат един за друг.

— Може би ако се качиш на ветрогона, по-лесно ще откриеш подходящ път — обърна се Роканон към Могиен. — Колко жалко, че второто животно го няма!

Кой знае защо, през цялото време някакво чувство го тласкаше далеч от това място. Искаше му се час по-скоро да се махне от голия пепеляв склон и да се скрие сред дърветата.

— Ивичестият бе много уморен, когато го пуснахме; може още да не е уловил никаква плячка. Тоя тук беше по-малко натоварен, докато преминавахме прохода; Добре, ще погледна колко е висока скалата от другата страна. Може би моят ветрогон ще успее да пренесе и трима ни на няколко хвърлея със стрела.

Аристократът свирна и сивото създание веднага се подчини с готовност. Роканон за сетен път се удиви от покорството на този толкова едър и кръвожаден звяр, който при първия зов описа широк кръг във въздуха, за да се спусне грациозно в подножието на канарата. Могиен скочи в седлото и с пронизителен вик се понесе нагоре, а златистата му коса улови последния слънчев лъч, пронизал сгъстяващите се облаци.

Резкият, студен вятър продължаваше все така да духа. Яхан се сви в близката скална ниша и затвори очи. Ученият седна, после се взря към далечината. Някъде отвъд хоризонта сияеше морето и дъхът му се долавяше дори тук. Той не се интересуваше от величествената неясна панорама, която ту се появяваше, ту изчезваше в пролуките между трупащите се облаци, ами гледаше в една точка на югоизток. Стисна клепачи, ослуша се… и чу.

Странен подарък бе получил Роканон от обитателя на пещерата, стража на топлия ручей сред безименните планини; дар, какъвто най-малко желаеше и очакваше. Там, в мрака, край бликащата от дълбините гореща струя, той овладя изкуство, наблюдавано неведнъж от съплеменниците му и хората от Земята у други раси, докато самите те оставаха глухи за него, ако не се смятат кратките проблясъци или редките изключения. Като в спасителна сламка се вкопчи тогава Олхор в своята човешка природа, отхвърляйки товара на неизмеримата мощ, която пазителят на извора притежаваше и бе готов да му предложи. От всички гласове във вселената Роканон се беше научил да чува гласа на един-единствен разумен вид и това бе врагът.

Когато Кио пътуваше с тях, той се докосна бегло до умението да общува без думи; но не пожела да наднича в мислите на спътниците си, щом те нямат дори най-слаба представа от неговите.

Ала онези, дето убиха приятелите му и нарушиха мира, трябваше да бъдат следени. Сега пришълецът седеше на скалната издатина сред безлюдната пустош и се вслушваше в гласовете на хората долу, в постройките между диплите на хълмовете, от които го деляха много километри. Долавяше неясно бръщолевене, бръмчене и забързано ломотене, объркване или недоволство: цяла буря от бушуващи страсти. Той не знаеше как да отличи нечий тембър от друг; от стотиците кръстосващи се думи и посоки му се виеше свят. Колкото и да напрягаше мозъка си, също като малките деца не бе в състояние да разграничи пороя шумове, нито да вникне в посланията им.

Стражът на извора притежаваше дар, за който Роканон само беше чувал на една от планетите - умението да освобождава телепатичните способности у другите. Джуджето научи госта си да пя концентрира и насочва, но не му стигна време да го посъветва как да си служи с тях. Мъжът се почувства замаян от наплива на чужди емоции и разсъждения, стотици непознати се тълпяха в черепа му, но никоя думичка нямаше смисъл. Ангиар, най-невъзприемчивите към телепатията, я наричаха мислен слух. Е, неговият умствен слух долавяше не самата реч, а намеренията, желанията, положението в пространството и посоката на мозъчните излъчвания на множество индивиди, безнадеждно объркани в нервната му система; ужасяващи изблици на страх и ревност; вълни на задоволство, сънни бездни — главата му шеметно се въртеше от това полуразбиране-получувство. И изведнъж от целия пъстър хаос се надигна нещо съвършено ясно, осезаемо като допира на чужда ръка до разголена плът. Някой се приближаваше към него и този „някой“ го беше чул. Същевременно в съзнанието на Роканон нахлу не толкова силното усещане за скорост, за затворено помещение, за любопитство и боязън.

Ученият отвори очи и се вгледа пред себе си, сякаш се надяваше да зърне лицето на човека, когото разкри с мисления си слух. Без съмнение той бе наблизо и продължаваше да скъсява дистанцията. Но наоколо нямаше нищо, освен разреден въздух и снишаващи се облаци. Вятърът въртеше шепа остри снежинки. Отляво се извисяваше скалната маса, преградила пътя им. Яхан се бе приближил неусетно и наблюдаваше спътника си, а в погледа му се четеше смут. Ала Роканон не намери сили да го успокои — чуждото присъствие се беше вкопчило в съзнанието му и той не можеше да го отблъсне.

— Виж… там има крилат кораб… — Гласът на етнографа прозвуча дрезгаво, като насън. — Ето там!

Ръката му сочеше празното пространство, въздуха и облачните грамади.

— Ето там! — повтори шепнешком Роканон.

Слугата отново се взря нататък и извика. Могиен, яхнал сивия звяр, се носеше с вятъра, приближавайки се постепенно. Далеч зад него в небосвода внезапно изникна катранена сянка, която сякаш стоеше на място или се движеше много бавно. Наследникът летеше, без да се обръща; погледът му бе насочен към склона, където трябваше да са другарите му: две дребни фигурки върху малката площадка сред морето от скали и облаци.

Черният силует се уголеми, скъсявайки разстоянието. Металните перки тракаха и разпръскваха тишината над зареяния във висините хребет. Олхор го виждаше ясно, но още по-отчетливо долавяше присъствието на човека в него, непонятното докосване до чуждото съзнание, притулилия се зад мнима агресивност страх.

— Скрий се! — прошепна той на Яхан, обаче остана като закован на мястото си, неспособен да помръдне.

Хеликоптерът идваше към тях някак неуверено, на тласъци; въртящите се витла подмятаха разкъсаните парцали на облаците. Докато следеше приближаването на машината, Роканон същевременно се намираше и вътре в кабината, без да знае, че търси именно двете миниатюрни фигурки върху склона, а страхът скова разума му… После — ослепителна светлина и пареща болка, непоносимо острие в собствената му плът. Психическата връзка прекъсна, сякаш никога не е съществувала. Отново беше той и стоеше на площадката, притиснал дясната си ръка към гърдите; дишаше на пресекулки и се взираше в растящия хеликоптер с оглушително тракащите перки и насочения към него лазер на носа.

Някъде отдясно, от бездната на облаците и въздуха, се стрелна хвърковат сив звяр, а ездачът му нададе пронизителен тържествуващ вик, наподобяващ смях. Един мах на грамадните криле — и животното заедно с човека се вряза право в движещата се машина. Сякаш нещо огромно се раздра на две, но страшният писък така и не прозвуча… сетне небето опустя.

Двамата мъже на скалата се притискаха към камъка и гледаха с широко отворени очи.

Никакъв шум не нарушаваше тишината. Облачните масиви се трупаха и плавно се носеха над бездната.