ръчички, пулсираха от ударите на сърцето. Черни изплашени очи гледаха нагоре към лицето на Роканон. Зверчето повтори с треперещ тембър на общия език:
— Господарю…
Човекът коленичи и изумен се взря в него. Когато дай-после се съвзе, изрече кротко:
— Не знам как да те наричам…
— О, ела! — проговори то със същия треперлив гласец. — Господари… Господари… Ела!
— Другите господари ли? Приятелите ми?
— Приятелите… Приятели. Замък. Господари, замък, огън вятър, ден, нощ, огън. О, ела!
— Идвам — отзова се Роканон.
Създанието веднага скочи и той го последва. Тръгнаха по улицата към центъра, сетне завиха по някаква пресечка на север и се намериха пред една от дванайсетте порти на куполообразния дворец. Там върху червените плочи лежаха в същите пози, в които ги беше оставил, четиримата му спътници. По-късно, когато имаше време да помисли, мъжът съобрази, че е излязъл от сградата в друг двор и затова не ги е открил.
Пак там ги чакаха още петима от кафявите дребосъци, разположили се около Яхан. Роканон отново коленичи, за да намали разликата в ръста, и се поклони толкова ниско, колкото възможностите му позволяваха.
— Привет, малки господари!
— Привет, привет! — откликнаха всичките в хор. После един другопланетец с черна козина около муцуната рече:
— Киемхрир.
— Вие ли сте киемхрир?
Те се поклониха, подражавайки на неговия жест.
— Аз съм Роканон Странникът. Идваме от север, от Алгиен и замъка на Халан.
— Замъка — повтори Черната муцунка. Тънкото му писукащо гласче трептеше от усърдие. Той се замисли, почеса се по главата. — Дни, нощ, години, години… Господарите отива. Години, години, години… Киемхрир не отива.
И погледна с надежда към етнографа.
— Киемхрир… са останали тук?
— Остана! — извика създанието неочаквано звучно. — Остана! Аха, остана!
И другарите му заломотиха въодушевени:
— Остана, остана…
— Ден — Черната муцунка посочи решително към дневното светило. — Господарите ела. Отива?
— Да, отиваме си. Можете ли да ни помогнете?
— Помощ! — повтори косматият дребосък, вкопчвайки се възторжено и жадно в думата. — Помага върви. Господарю, остава!
И Роканон го послуша, седна и започна да наблюдава как киемхрир се захванаха за работа. Ето че Черната муцунка изсвири. Скоро дотърчаха още дузина от събратята му, озъртайки се плахо наоколо. Човекът не можеше да се начуди къде в този град, притежаващ математическото съвършенство на пчелна пита, успяват да се скрият и да живеят тези същества. Но те очевидно се справяха и дори си имаха складове, защото един от новодошлите държеше в тъмните си ръчички бял сфероид, който приличаше на яйце. Това бе яйчена черупка, използвана явно вместо буркан. Черната муцунка я взе и внимателно я отхлупи. Вътре имаше гъста, прозрачна течност. Той намаза леко раничките по раменете на проснатите в несвяст мъже. После косматите създания нежно и без страх повдигнаха главите им; водачът наля по малко в устата на всекиго, не докосна само Рахо. Киемхрир не разговаряха помежду си, служеха си единствено с жестове и подсвирквания, ала в цялото им държане се долавяше някаква трогателна вежливост и внимание.
Черната муцунка се приближи към пришълеца и произнесе успокоително:
— Господарю, остава.
— Да почакам ли? Да, разбира се.
— Господарю… — дребосъкът посочи към тялото на Рахо и замълча.
— Мъртъв — каза Роканон.
— Мъртъв, мъртъв — повтори съществото, след това пипна шията си. Ученият кимна.
Ярката слънчева светлина се отразяваше в сребърните стени и изпълваше двора. Изведнъж Яхан, просват недалеч от Роканон, дълбоко пое дъх.
Зверчетата приседнаха на задните си крака около своя водач. Човекът се обърна към него:
— Малки господарю, мога ли да зная името ти?
— Име — прошепна Черната муцунка. Останалите замряха. — Лиуар — учлени той думата, с която Могиен бе назовал златокосите аристократи и недораслите, обхващаща в наръчника вид II. — Лиуар, фийа, гдемиар. Име. Киемхрир. Не име.
Роканон кимна, питайки се какво ли може да значи това. Най-вероятно звукосьчетанието „киемхрир“ е прилагателно и ще рече гъвкав или пъргав.
Зад гърба му Кио пое шумно дъх, размърда се и седна. Етнографът се приближи до него. Малките безименни създания го наблюдаваха с черните си очи внимателно и спокойно. Почти в следващия миг се изправи и Яхан, а после се съвзе Могиен, който явно беше получил солидна доза от парализиращото вещество, защото отначало не бе в състояние да си вдигне ръката. Един от косматите дребосъци стеснително обясни с жестове на Роканон, че трябва да се разтрият крайниците на Могиен. Той веднага започна да масажира приятеля си, като в същото време му разказваше какво се е случило и къде се намират.
— Гоблените… — прошепна младият мъж.
— За кое говориш? — меко попита Роканон, който реши, че онзи още не е дошъл на себе си.
— Гоблените у дома… Крилатите великани. Тогава пришълецът се сети как стоеше с Халдре в Голямата зала на Халан под тъканото изображение на светлокосите воини, сражаващи се с хвърковати фигури.
Без да откъсва поглед от киемхрир, Кио протегна ръка. Черната муцунка подскочи към него и сложи малката си четирипръста ръчичка върху дългата му тясна длан.
— Словолюби — тихо произнесе крехкият фиан. -Словояди, безименни, пъргави, с добра памет. Спомняте ли си още думите на Високите люде, о, киемхрир?
— Помни — потвърди Черната муцунка. С помощта на Роканон Могиен се вдигна на крака. Изглеждаше изтощен и мрачен. Той постоя пред тялото на Рахо, чието лице бе зловещо под ослепителната бяла светлина на слънцето, сетне поздрави киемхрир и каза на приятеля си, че вече е наред.
— Ако няма порти, можем да направим вдлъбнатини и да се прекачим — предложи Роканон.
— Свирни на ветрогоните, господарю — проломоти Яхан.
Въпросът дали ще събудят тварите под купола беше твърде сложен, за да го зададат на дребосъците. Крилатите изчадия будуваха нощем, затова решиха да си опитат късмета. Могиен измъкна изпод плаща си малка свирка, окачена на верижка, и я наду. Роканон не чу нищо, обаче Черната муцунка и другарите му трепнаха. След двайсетина минути над свода се стрелна голяма сянка, описа кръг и пое на север, но скоро се върна с другар. С мощни удари на крилете двата грифона се спуснаха в двора — ивичестият и сивият звяр на Могиен. Белият не се появи. Може би точно него беше видял пришълецът в златистия душен полумрак под купола, където невръстните прилепчета изсмукваха жизнените сокове на жертвите.
Киемхрир се уплашиха от ветрогоните. Когато Роканон понечи да им благодари и да се прости с тях, Черната муцунка едва сдържаше паниката си и почти бе изгубил присъщото на племето му радушие.
— О, лети, господарю! — жално изписука той, отдръпвайки се боязливо по-далеч от огромните ноктести лапи.
И пътешествениците полетяха, без да пилеят време. На час път от града-кошер, край изстиналата пепел на огъня, който бяха запалили предната вечер, лежаха недокоснати багажът и постелите им от плащове и кожи. Малко по-надолу по склона бяха проснати телата на трима хвърковати великани, а наблизо се търкаляха двата меча на Могиен. Единият бе счупен до самата дръжка. Аристократът се беше събудил през нощта и видял крилатите твари, надвесени над Яхан и Кио. Бяха го ухапали. „И не успях да кажа гьк“ - обясни той. Ала младият воин се бе сражавал храбро, поваляйки няколко нападатели, преди парализата да
