хълмове, подобни на огромни вълни сред застинало море. От време на време под тях прелитаха плавно купести облаци, понесени на север, а в дълбочина равнината се издигаше все по-високо и очертанията й ставаха все по-тъмни и начупени. Малко преди свечеряване планините вече се виждаха ясно. Долу беше притъмняло, но далечните остри върхове на юг още дълго блестяха, позлатени от лъчите на залязващо слънце. Щом и те се потопиха в мрака, оттам изплува бързата Лиока и заискри като голяма жълта звезда. Фели и Фени бяха изгрели по-рано, величаво следвайки пътя си на запад. Последна се яви Хелики — тя се втурна да догонва останалите, като ту засияваше ярко, ту помътняваше, подчинена на половинчасовия си цикъл. Роканон лежеше по гръб и се взираше през високите черни стъбла на тревата в бавния лъчезарен танц на луните.
На сутринта, когато двамата с Кио се приближиха към сивия ивичест ветрогон, застаналият до главата на животното Яхан го предупреди:
— Внимавай днес с него, Олхор. Крилатият свирепо и протяжно изръмжа, а пепелявият звяр на Могиен откликна като ехо.
— Какво ги мъчи?
— Гладът! — отвърна Рахо, стиснал здраво за юздите белия си грифон. — Натъпкаха се до пръсване с херило от стадата на Згама, но откакто сме в равнината, не сме срещнали едър дивеч. Тези малки скокливци тук не им стигат и за единия зъб. Запретни плаща си, повелителю Олхор — ако го плесне по муцуната, нищо чудно да се наобядва с тебе.
Рахо със светлата си коса и мургава кожа бе живо свидетелство за влечението, което някоя от бабите му беше събудила у неизвестен ангиарски благородник. Неговите безцеремонност и насмешливост го отличаваха от повечето недорасли, ала Могиен бе склонен да гледа през пръсти на тия странности, понеже зад резкостта му се криеше гореща преданост. Зрял и разсъдлив мъж, слугата смяташе това пътуване за безсмислено губене на време, но и през ум не му минаваше, че може да изостави своя господар сам сред толкова опасности.
Яхан подаде юздите на Роканои и се отдръпна. Животното изхвърча нагоре като освободена пружина. През целия ден трите ветрогона летяха бясно и неуморно на юг, към ловните места, които усещаха отдалече, а северният вятър ги тласкаше услужливо напред. Все по-тьмни и отчетливи се открояваха обраслите с лесове подножия на планината, която сякаш плуваше над гънките им. Сега в равното вече се срещаха дървета — те растяха на китки и чернееха досущ островчета сред развълнуваното море от треви. По-нататък се сливаха, превръщайки се в гори с разхвърляни из тях изумрудени полянки. Малко преди мръкване пътешествениците кацнаха край тясно езеро между хълмовете, обточено с блатна зеленина. Бързо и ловко двамата слуги разтовариха всички вързопи, разседлаха ветрогоните и ги пуснаха. Със свиреп рев животните излетяха стремително, като размахваха широките си криле. После се извиха над височините и изчезнаха в три различни посоки.
— Ще се върнат, щом се нахранят — каза Яхан на Олхор — или когато господарят Могиен надуе своята безшумна свирка.
— Понякога си водят и самки, от дивите — допълни Рахо насмешливо.
Наследникът и слугите се пръснаха да ловят скокливия или каквото им попадне, стига да е годно за ядене. Роканон изтръгна няколко корена от пейа, уви ги в листака и ги зарови да се пекат в пепелта. Той умееше да се задоволява с онова, което земята му предлага; дори се гордееше с дарбата си да го използва. Тези дни на огромни преходи между утрото и нощта, на постоянен глад и сън върху голата пръст под напора на пролетния вятър бяха развили уменията му и обострили до крайност сетивата му. Когато се изправи, видя застаналия недалеч от езерото Кио — дребна фигурка на височината на стърчащата от водата тръстика. Фианът се взираше в сивите грамади на планините, събрали около острите си върхове всички облаци и величавото безмълвие на небосвода. Роканон се приближи, прочел върху лицето му едновременно отчаяние и възторг.
— Олхор, камъкът се върна при тебе — бавно произнесе Кио, без да се обръща.
— Макар че през цялото време се опитвам да се отърва от него — засмя се ученият.
— А там, горе… комай ще трябва да дадеш нещо повече от злато и скъпоценни камъни… С какво ще се разделиш. Страннико,
Роканон чуваше гласа му; гледаше го, но не виждаше устните му да се движат. Полазиха го хладни тръпки. Той закри съзнанието си пред това необичайно и плашещо чувство, затваряйки се в своята човешка съкровена същност.
Най-после Кио се извърна към него, спокоен и усмихнат както обикновено, и заговори с нормалния си глас:
— Оттатък хълмовете в подножието, отвъд горите и в зелените долини живеят фийа. Моят народ обича дори тези гънки тук, обича слънчевата светлина, закътаните низини. За няколко дена ще долетим до селата им.
Щом Роканон съобщи новината на другарите си, всички се зарадваха.
— Мислех, че скоро няма да срещнем същества с дар слово — каза Рахо.
Могиен, загледан в двойка кили, наподобяващи водни кончета, които танцуваха като аметисти над езерото, изрече:
— Насам невинаги е било така безлюдно. Предците ми са прекосили тия места преди много години, още в онези времена, когато не е имало герои, а Халан и високият Ойнхал не са били построени; преди Хендин да нанесе великолепния си удар и Кирфиел да загине на Оренския хълм. Дошли сме от юг в лодки с драконови глави и сме намерили в Ангиен диваци, които се криели из пещерите и горите, хора с бели лица. Ти, Яхан, нали знаеш баладата за Орхогиен?
Яхнали вятъра,
пеш през тревите
и носени от вълните
по пътеката на Лиока
— към звездата със име Брехен…
Благородникът помълча малко, сетне продължи с унесен вид:
— Пътеката на Лиока върви от юг на север. В песента се разказва как златокосите са покорили дивите ловци олгиор, едничкото родствено ни племе в Ангиен; понеже ние принадлежим към един и същ народ, наречен лиуар. Но в баладата не се говори нищо за тези планини. Вярно, тя е доста стара, може началото да се е загубило или пък моите хора са дошли от хълмовете в подножието. Хубава страна — има и гори за лов, и лъки за паша, и височини за укрепленията. И все пак изглежда, че сега никой не живее тук…
Днес Яхан не докосна лирата си със сребърните струни. Всички спаха неспокойно, може би защото ветрогоните ги нямаше, а околностите бяха обгърнати от такава мъртва тишина, сякаш живите твари се бяха затаили в страх.
Край езерото беше твърде влажно и на сутринта пътешествениците решиха да продължат. Движеха се бавно, като често спираха да половуват или наберат свежа зеленина. По здрач се добраха до някакъв хълм, изгьрбен и назъбен чудато: изглежда, под тревите на върха му се криеха останките на разрушена сграда. От стените не бе запазено нищичко, но по очертанията на основата можеше да се отгатне къде е бил дворът на малката крепост, съществувала някога — в далечни времена, незапомнени дори от легендите. Разположиха лагера си там, та крилатите да ги открият по-лесно, щом пожелаят да се върнат.
Дългата нощ вече преваляше, когато Роканон се събуди и седна. От луните светеше само дребната Лиока. Огънят бе угаснал. Вечерта не бяха поставили стража. На четири-пет метра по-нататък стоеше Могиен — неподвижна, източена фигура, смътно очертана под звездния зрак. Ученият сънно го оглеждаше, чудейки се защо плащът го прави толкова висок и така стеснява раменете му. Имаше нещо нередно в случая. Ангиарските наметала се разширяваха нагоре като покрив на пагода, а Могиен и без плащ бе забележително плещест. Защо тогава стърчеше тъй издължен, сгьрбен и мършав?
Фигурата бавно се извърна. Това не беше лицето на благородника.
— Кой е там? — обади се Роканон, взрян в мрака. Гласът му прозвуча дрезгаво сред дълбоката тишина. До него Рахо също седна, огледа се и внезапно скочи на крака, грабвайки лъка си. Зад високия силует нещо помръдна. Още един. Навсякъде около тях, върху обраслите с трева развалини, в слабата лунна светлина се
