— Идвам от Третхат. Моите думи са от Сорброн Дева, а там са стигнали чрез моряците от Пролива, които са ги научили от Бротър в Сорнол. Те могат да бъдат чути от всички в Кадаст, но трябва да бъдат изречени пред човека на име Селвър от рода Ясенов от Ешрет. Ето и самите думи: Има нови великани в големия град на великаните в Сорнол и много от новите са женски. Жълтият огнен кораб се качва горе и слиза долу на мястото, което се наричаше Пеха. В Сорнол знаят, че Селвър от Ешрет е изгорил града на великаните в Келме Дева. Великите мечтатели от заточените в Бротър са сънували великани по- многобройни от дърветата по Четиридесестте Земи. Това са всичките думи на посланието, което нося.
След като напевната й рецитация приключи, настъпи тишина. Птицата, вече малко по-отдалеч, проточи едно „Ует-ует?“ като че да опита как звучи.
— Много лошо време в Света — каза една от старите жени, докато разтриваше подутото си от ревматизма коляно.
Сива птица излетя от огромния дъб, който маркираше северната граница на града и се издигна нагоре, описвайки кръг под ленивия напор на утринния ветрец. Всички градове си имаха по едно такова дърво, приютило големите сиви хвърчила с криле. Те бяха градската санитарна служба. Малко пълничко момченце изтича от брезовата горичка подгонено от по-голямата си сестра. И двамата писукаха като прилепи. Момченцето падна и се разплака. Момиченцето го повдигна от земята и изтри сълзите му с едно голямо листо. И хванати за ръце те отново се скриха в гората.
— Имаше един наречен Любоф — каза Селвър на Предводителката. — Говорил съм за него на Коро Мена, но на теб не съм. Когато онзи вече ме убиваше, Любоф ме спаси. Любоф ме излекува, след това ме освободи. Той искаше да знае всичко за нас и аз му съобщавах онова, за което ме питаше, а той ми казваше всичко, за което питах аз. Веднъж го запитах как ще оцелее расата му, след като имат толкова малко жени. Той ми отвърна, че населението, там откъдето идват, се състои наполовина от жени, но мъжете няма да доведат жени в Четиридесетте земи, докато не подготвят мястото за тях.
— Докато мъжете не подготвят място за жените ли? Май доста ще трябва да почакат — рече Ибор Дендеп. — Приличат ми на хората в брястовия сън, които идват със задника напред и глави обърнати назад. Та те превръщат гората в сух бряг!
В езика й не съществуваше дума за пустиня.
— И наричат това подготовка за пристигането на жените? Първо тук трябва да пристигнат жените, но може би при тях жените са Великите съновидки, кой знае. Те са изостанали, Селвър, те са ненормални.
— Не може всички хора от един народ да са ненормални.
— Но те сънуват само като спят, нали тъй каза? Ако искат да сънуват, когато са будни, взимат отрови, така че сънищата им подивяват, нали тъй каза? А какво по-ненормално от това? Те не различават времето в Съня от времето в Света, също като малките деца. Може би си мислят, че след като убиеш дърво, то отново ще се съживи?
Селвър поклати глава. Той все още говореше на Предводителката, като че ли двамата бяха сами в брезовата горичка, в гласа му се чувстваше някакво колебание, някакъв унес.
— Не, те разбират смъртта много добре, само че наистина не виждат нещата, както ги виждаме ние. Но знаят повече и разбират повече от нас за доста неща. Любоф разбираше едва ли не всичко, което му казвах. А много от онова, което ми казваше той, аз не можех да разбера. И причината за това не е езикът им, който аз разбирам. Аз говоря неговия език и той научи нашия. Ние описахме заедно двата езика. И въпреки това имаше неща, които той говореше, но които аз никога няма да разбера. Той каза, че юмените са отдалече извън тази дъбрава. Това е ясно. Каза, че искат гората — дърветата — за дървен материал, а земята, за да я засадят с трева.
Гласът на Селвър, макар и все още приглушен, започваше да отеква по-рязко. Хората, насядали сред сребристите дървета, го слушаха внимателно.
— Това също е ясно на онези, които са видели как те посичат нашия свят. Той каза, че юмените са същества като нас, че ние всъщност се родеем, също като червената сърна и сивият елен, които са от един род. Каза, че пристигат от друго място, което не е Дъбрава. Там всички дървета са изсечени. Имат слънце, но не нашето слънце, което е звезда. Всички тези неща, както виждате, не ми бяха ясни. Повтарям неговите думи, но не знам какъв е техният смисъл. Но това няма голямо значение. Ясно е едно, че искат нашата гора. На ръст са двойно по-големи от нас, притежават оръжия много по-далекобойни от нашите, както и огнемети и летящи кораби. Сега са докарали още жени, ще имат и деца. Вече са около две, може би три хиляди, предимно в Сорнол. Но ако изчакаме едно или две поколения, те ще се размножат, броят им ще се удвои, ще се утрои. Те убиват мъже и жени, не жалят живота на онези, които искат да живеят. Те не могат да се надпяват. Оставили са корените си някъде, може би в онази гора, от която идват, в онази гора без дървета. Ето защо взимат отрова, за да освободят сънищата в себе си. Но от нея само се опиват или им прилошава. Никой не може да каже със сигурност дали са хора или не-хора, дали са нормални или ненормални. Но и това няма значение. Трябва да бъдат принудени да напуснат гората, защото са опасни. Ако не си отидат сами, трябва да бъдат прогонени с огън от земите, да бъдат изгорени, както изгаряме мравуняците на жилещите мравки по местата на нашите градове. Ако чакаме, пушека ще ни погълне и ще бъдем изгорени. Те могат да ни прегазят така, както ние прегазваме мравките. Веднъж видях една жена — това беше, когато изгориха моя град Ешрет — да ляга на пътеката пред един юмен, за да го помоли за живота си, а той стъпи на гърба й и счупи гръбначния й стълб, след което я подритна настрани, като че ли беше умряла змия. Аз видях това. Ако юмените са хора, то те са хора неспособни или ненаучени да сънуват и да действат като хора. Затова продължават да живеят в мъчения, да убиват, да унищожават, подгонени от боговете в самите тях, които не знаят как да освободят, но се опитват да изтръгнат и да отрекат. Ако са хора, то те са зли, отрекли се от собствените си богове, уплашени, че ще видят собствените си лица в мрака. Предводителко на Кадаст, изслушай ме!
Селвър внезапно се изправи в цял ръст сред насядалите жени.
— Време е, тъй мисля аз, да се прибера в собствената си земя Сорнол, при онези, които са в изгнание, при онези, които са в робство. Кажи на всички, които сънуват за град, изгарящ в пламъци, да ме последват в Брогор.
Той се поклони на Ибър Дендеп и си тръгна от брезовата горичка, все още накуцвайки, все още с превързана ръка, но походката му вече бе по-пъргава, главата му стоеше изправена и така изглеждаше по- цял, по-снажен от другите мъже. Младежите бързо го последваха.
— Кой е той? — попита вестоноската от Третхат без да откъсва очи от него.
— Човекът, за когото беше твоето послание — Селвър от Ешрет — богът сред нас. Виждала ли си някога бог, дъще?
— Когато бях десетгодишна, свирачът на лира дойде в нашия град.
— Старият Ертел, да. Той беше от моето дърво и от Северен Вали като мен. И така, ти сега видя втори бог, при това по-голям. Разкажи на хората си в Третхат за него.
— А той кой бог е, майко?
— Той е нов — отвърна Ибър Дендеп, гласът й беше изсушен от годините. — Синът на горския пожар, братът на загиналите. Той е онзи, непрероденият. А сега вървете всички, всеки в своята обител. Вижте кой ще замине със Селвър, погрижете се за храна. Оставете ме за малко сама. Пълна съм със знамения като някой изкуфял стар мъж. Трябва да сънувам.
Тази нощ Коро Мена вървя със Селвър до мястото, където се бяха срещнали за първи път — под върбите край потока. Много хора следваха Селвър на юг — общо около шейсет — цяла войска, каквато повечето не бяха виждали събрана на едно място. Голямо раздвижване щеше да настане, и много още щяха да се присъединят към тях по пътя към мястото, където щяха да прехвърлят морето, за да достигнат Сорнол. Селвър бе заявил своята привилегия да се усамоти като мечтател за през нощта. Той тръгваше сам. Онези, които го следваха, щяха да го настигнат на сутринта. А след това, като част от тълпата и всичко, което правеше тя, нямаше да има никакво време за бавното и дълбоко потопяване в Големия сън.
— Ето тук се срещнахме — каза старецът и спря между провисналите клони, забулен в отпуснатите ниско листа — и тук се разделяме. Това място ще се нарича Дъбравата на Селвър, безсъмнено, от всички, които ще вървят по нашите пътеки.
Селвър помълча малко, застинал неподвижен като дърво, а неспокойните листа около него губеха сребристия си блясък и потъваха в мрака, докато облаци закриваха звездите.
— Ти си по-уверен в мен, отколкото съм аз самият — отрони най-сетне гласът му някъде в мрака.
