— Да, уверен съм, Селвър. За себе си почти не сънувам вече. И защо ми е? За мен почти не са останали нови неща. А онова, което исках от живота си, го получих. И много повече. Целия си живот съм получил. Дни, многобройни като листата на дърветата. Аз съм едно старо, кухо дърво. Само корените ми още са живи. И затова сънувам само онова, което сънуват всички хора. Нямам мечтания, нямам желания. Виждам това, което е. Виждам как плодът зрее на клона. Четири години продължи да зрее този плод в дълбоко засаденото дърво. Ние всички живяхме в страх четири години, дори ние, които живеем далеч от градовете на юмените, които сме ги виждали само отдалеч и скришом, или пък сме забелязвали техните кораби да прелитат над нас, или сме виждали мъртвите площи, където те са изсекли светът, или сме чували разкази за тези неща. Ние всички се боим. Децата се будят в съня си изплашени от великани, жените не се отдалечават от пътеките на ежедневните си грижи. В нито една обител мъжете не могат да пеят. Плодът на страха узрява и аз виждам как ти ще го обереш. Реколтата ще бъде твоя, всичко онова, което ние се страхуваме да научим, ти вече си видял, ти вече си познал. Изгнание, позор, болка, покривът и стените на съборения свят, майки, загинали в своето нещастие, деца, останали невежи и необичани. За света е настъпило ново време, лошо време. И ти си изстрадал всичко това. Ти си стигнал най-далеч и оттам, от края на тази черна пътека, ще израсне дървото, там ще узрее плодът. Протегни се, Селвър, и го вземи. Светът се променя напълно, когато човек държи в ръката си плодовете на това дърво, чиито корени са по-дълбоко от тези на гората. Хората ще знаят това. Хората ще познават теб, както те познаваме ние. Не е нужно да си старец или голям съновидец, за да разпознаеш един бог! Където и да минеш, лумва огън — само слепец не би забелязал това. Но чуй ме, Селвър, ето какво може би виждам аз, а други не го виждат. Затова те обикнах. Сънувах те още преди да се появиш тук. Вървеше по една пътека и зад теб израстваха млади дървета — дъбове и брези, върби и зеленики, ели и борове, елши и брястове, белоцветен ясен, и покривът и стените на света израстваха като нови. А сега сбогом, скъпи боже и сине, и нека бъде уверена стъпката ти по пътя.
Нощният мрак се сгъсти, Селвър тръгна и вървя, докато дори и неговите всевиждащи в нощта очи престанаха да различават всички форми, освен масите и равнините на непрогледната чернота.
Започна да вали. Беше се отдалечил само на няколко мили от Кадаст, когато се наложи или да запали факел, или да спре. Той предпочете да спре и опипом намери удобно място между корените на един огромен кестен. Приседна, подпря гръб на широкия повит ствол, който бе съхранил малко от топлината на дневното слънце. Ситният дъждец ръмеше невидим в мрака, спускаше се по листата над него, по ръцете и врата му, по главата му, предпазена от копринено нежната козина, по земята и по шубраците наоколо, по всички листа в гората, наблизо и далеч. Селвър седеше безмълвен, като сивия бухал в клоните над него, без да спи, с очи широко отворени към дъжда и мрака.
ГЛАВА ТРЕТА
Капитан Радж Любоф имаше главоболие. Беше започнало бавно в мускулите на дясното му рамо, за да досгигне до своеобразно кресчендо на разрушителен барабанен бой над дясното му ухо. Центровете на речта са в мозъчната кора на лявото полукълбо, помисли си той, но едва ли беше способен да го изрече. Не можеше нито да говори, нито да чете, нито да спи, нито да мисли. Кора, гора… Мигрена, глава, маргарин, кора, ох, ох, ох… Наистина веднъж вече го бяха лекували от мигрена в колежа и веднъж по време на задължителните военни профилактични психотерапевтични сеанси, но той си бе взел известно количество таблетки „ерготамин“ на тръгване от Земята. Просто за всеки случай. Беше глътнал две, както и едно суперобезболяващо хапче, а и един супертранквилизатор, и още едно хапче за добро храносмилане, за да противодейства на кофеина, който пък противодействаше на ерготамина, но бухалът все още го измъчваше отвътре, някъде над дясното ухо, под съпровода на големия барабан. Бухал, дращи, боли, заспи… О, Боже, Господи помилуй… По-мило…
Какво правят атшияните против мигрена? Въобще не биха получили мигрена, защото биха отсънували своето напрежение седмица преди мигрената да се яви. Опитай! Опитай дневно сънуване! Започни с това, на което те учеше Селвър. Въпреки че не разбираше нищо от електричество и не можеше да схване принципа на електроенцефалограмата, щом чу за алфа вълните и кога се появяват, той каза: „А, да, имаш предвид това?“ И веднага се бяха появили точните алфа-криволици на графичното записващо устройство свързано с малката му зелена глава. Той бе научил Любоф как да включва и изключва алфа-ритмите само за един половинчасов урок. Наистина нямаше нищо сложно. Но не сега. Светът е прекалено близо до нас! Ох!
Ох, над дясното ухо винаги чувам крилатата колесница на времето да бърза наблизо. Защото атшияните бяха изгорили лагера Смит онзи ден и бяха убили двеста души. Двеста и седем, ако трябва да бъдем съвсем точни. Просто бяха избили всички до един, освен капитана. Нищо чудно, че хапчетата не можеха да подействат в центъра на мигрената, защото тя се намираше на един остров на двеста мили и на два дни път оттук. Отвъд хълмовете и много далеч. Пепел, пепел пада надолу и с пепелта се посипваха всичките му познания за формите на живот с развит интелект на Свят 41. Прах, боклук, бъркотия от неверни данни и фалшиви хипотези. Почти пет земни години тук той бе вярвал, че атшияниге са неспособни да убиват хора от неговия или от техния си вид. Беше писал обширни доклади с обяснения, как и защо те не могат да убиват хора. Неверни доклади. Убийствено неверни.
Какво бе пропуснал да забележи?
Време беше да тръгва за съвещанието в щаба. Любоф се изправи предпазливо, като не движеше нито една част от тялото си, просто за да не се откачи дясната половина от главата му. Приближи се до бюрото си с движения на тежководолаз, наля си водка от полагаемата се дажба и я изпи. Тя сякаш го обърна като ръкавица, екстровертира го, нормализира го. Почувства се по-добре. Излезе и, неспособен да издържи друсането на мотора си, тръгна пеш по дългата и прашна улица на Центравил към щаба. Като минаваше покрай „Луау“ алчно си помисли за още една водка, но точно в този момент през вратата влизаше капитан Дейвидсън и Любоф продължи надолу по улицата.
Хората от „Шакълтън“ вече бяха в залата за съвещания. Юнг, командирът на кораба, с когото вече се познаваха, този път беше довел някои нови лица от орбитата. Те не бяха в униформи и само миг бе нужен на Любоф, за да установи, че не са земяни. Веднага отиде при тях. Единият, господин Ор, беше космат сетиец, тъмносив, набит и мрачен. Другият, господин Лепенън, беше висок, белокож и миловиден. Хаинянин. Те приветстваха Любоф видимо заинтересовани, а Лепенън каза:
— Току-що прочетох вашия доклад за съзнателния контрол на парадоксалния сън сред атшияните, доктор Любоф.
Стана му приятно, както му беше приятно и да го наричат със собствената му заслужена титла „доктор“. По думите им се разбираше, че са прекарали няколко години на Земята и че може би също са учени, занимаващи се с високоинтелектуални форми на живот или нещо подобно, но при представянето командирът не спомена нито техния ранг, нито тяхната длъжност. Помещението започваше да се пълни. Госи, екологът на колонията, влезе заедно с висшите военачалници и капитан Сусун, ръководител на отдела за развитие на планетата — дърводобивни операции, чийто капитански ранг, както и ранга на Любоф, беше само една измислица, необходима за успокоението на хората с военизирано съзнание.
Капитан Дейвидсън пристигна сам, изпънат в офицерска стойка, подчертано снажен, а изпитото му лице излъчваше спокойствие и подчертана строгост. На всички врати имаше охрана. Всички военни стояха като истукани. Съвещанието щеше да си бъде едно истинско разследване. Чия е вината? Вината е моя, помисли си Любоф отчаяно, но отчаянието не му попречи да погледне през масата към капитан Дон Дейвидсън с ненавист и отвращение.
Гласът на командир Юнг беше много тих.
— Както знаете, господа, моят кораб спря тук, на Свят 41, за да ви достави нов товар от колонистки и нищо повече. Истинската мисия на „Шакълтън“ е Свят 88, Престно, от Хаинската група. Въпреки това атаката срещу един от вашите предни лагери, след като бе извършена по време на нашия едноседмичен престой тук, не може да бъде отмината без необходимото внимание. Особено в светлината на някои обстоятелства, за които щяхте да бъдете информирани малко по-късно при нормално развитие на събитията, фактически сега статутът на Свят 41 като Земна колония подлежи на ревизия и клането във вашия лагер може да ускори вземането на решения от страна на Администрацията. Естествено решенията, които имаме пълномощия да вземем ние, не бива да отнемат много време, защото не мога да задържам кораба си твърде дълго тук. И така, първо бихме искали да сме сигурни, че всички факти относно случая са на разположение на тук
