Неизброими бяха различията в поведението, морала, обичаите, занаятите. По физически черти жителите на петле Големи земи се различаваха — хората от Сорнол бяха високи, бледи и добри търговци; хората от Рийшуел бяха ниски, мнозина бяха покрити с черна козина и се хранеха с маймунско месо, и така нататък и така нататък.
Но климатът беше почти еднакъв навсякъде и горите не се различаваха, а морето — никак. Любопитството, редовните търговски връзки и необходимостта да се намери съпруг или съпруга от подходящо дърво, поддържаха постоянното движение на хората между градовете и земите. Затова имаше известна прилика между всички, освен между най-крайните разновидности — полупознатите по слухове острови на варварите от далечния Изток и Юг.
По всичките четиридесет земи жените управляваха градовете и селищата и в почти всеки град имаше Мъжка обител. В Обителите съновидците говореха Стария език, а той малко се различаваше от земя до земя. Рядко го научаваха жени или мъже, които си оставаха ловци, рибари, тъкачи, дюлгери — онези, които сънуваха мънички сънища извън Мъжката обител. И тъй като почти всички писания бяха на този език на Мъжката обител, когато предводителките изпращаха бързоногите си момичета със съобщенията, писмата вървяха от Обител на Обител и бяха превеждани от съновидците на старите жени, също както ставаше и с другите документи, слухове, проблеми, митове и сънища. Но единствено старите жени правеха избора дали да им се вярва или не.
Селвър се намираше в малка стая в Ешсен. Вратата не беше заключена, но той знаеше, че ако я отвори, при него ще влезе някакво зло. А докато я държи затворена, всичко ще бъде наред.
Лошото бе, че имаше млади дървета — цяла градина с фиданки — засадени пред къщата. Не плодни или орехови дръвчета, а някакви други — не можеше да си спомни какъв вид точно. Той излезе, за да види какъв вид са дърветата — всички лежаха изпотрошени, изтръгнати от почвата. Селвър подхвана сребристото клонче на едно дърво, от счупения му край бликна кръв.
— Не, не тук, не пак, Тийле — каза той. — О, Тийле, ела при мен преди да умреш.
Но тя не дойде. Само смъртта й беше там, пречупена бреза, отворена врата.
Селвър се обърна и тръгна бързо обратно към къщата. Откри, че тя е построена над земята, като къщите на юмените — много висока и много светла. Пред другата врата, отвъд просторната стая, бе дългата улица на Централ, града на юмените. Пистолетът висеше на пояса на Селвър. Ако се появи Дейвидсън, той може да го застреля. Изчака от вътрешната страна на отворената врата, като поглеждаше към огряната от слънцето улица. Дейвидсън се появи огромен, но побягна толкова бързо, че Селвър не можеше да го задържи на прицел, докато той кръстосваше като луд широката улица, много бързо и все по-близо и по- близо. Пистолетът беше тежък. Селвър натисна спусъка, но огън не се появи, и в пристъп на гняв и обзет от ужас той хвърли пистолета, а с него и съня.
Отвратен и потиснат Селвър плю и въздъхна.
— Лош сън ли бе това? — попита Ибър Дендеп.
— Всички сънища са лоши и са все еднакви — отвърна той, но дълбокото му безпокойство и терзание намаляха още докато говореше. Спокойните утринни лъчи на слънцето се промъкваха накъсани през нежните листа и клони на брезовата дъбрава на Кадаст. Предводителката плетеше кошница от черноствола папрат, защото обичаше пръстите й да бъдат заети с работа, докато Селвър лежеше до нея в полусънна Дрямка.
Вече петнайсет дни беше в Кадаст и раната му заздравяваше, все още спеше много, но за първи път от месеци насам бе започнал да сънува отново буден — редовно, не само веднъж или два пъти на ден и нощ, а в истинския пулс и ритъм на съновиденията, които трябваше да се явяват десет до четиринайсет пъти в денонощния цикъл. И колкото и лоши да бяха сънищата, изпълнени с ужас и срам, той ги посрещаше с радост. Бе се уплашил, че се е откъснал от корена си, че е отишъл прекалено далеч в мъртвата земя на действието, за да може да намери пътя си обратно към изворите на действителното. И ето, въпреки че водата бе много горчива, той отново утоляваше своята жажда.
След съвсем кратък миг пак се озова срещу Дейвидсън, сред пепелищата на изгорелия лагер, но вместо да му пее, този път го удари с камък през устата. Зъбите на Дейвидсън се изпотрошиха, измежду белите парченца рукна кръв.
Сънят беше полезен, директно изпълнение на желанията му, но той го спря, тъй като го бе сънувал многократно още преди да срещне Дейвидсън сред пепелищата на Келме Дева. И много пъти след това. Единственото, което този сън не носеше, бе облекчение. Глътка чиста вода. А Селвър имаше нужда от горчивината. Той трябваше да се върне обратно, но не в Келме Дева, а в дългите ужасни улици на чуждия град наречен Централ, където бе нападнал Смъртта и бе претърпял поражение.
Ибър Дендеп си тананикаше, докато работеше. Тъничките й ръце, покрити с копринен зеленикав пух посребрен от годините, преляха чевръсто черните жилави пръчки. Припяваше песничка за събирачката на папрат, моминска песен: „Събирам си папратови стъбълца, а мисля дали ще се върне той при мен…“
Немощният и старчески глас прекъсваше като песента на щурец. Листата по брезите трептяха, огрени от слънцето. Селвър положи глава на ръцете си.
Брезовата горичка беше почти в центъра на Кадаст. От града тръгваха осем пътеки и като нишки извиваха между дърветата. Във въздуха се носеше ароматът на пушек от запалено дърво, между редеещите клони в южния край на гората се промъкваше дим от домашен комин, проточил се като синя прежда между листата.
При внимателно оглеждане сред дъбовете се забелязваха покривите на къщите на няколко стъпки над земята. Не бяха повече от двеста, но бе трудно да се преброят. Строени от дърво, къщите бяха почти три четвърти вкопани в земята, натъкмени между коренищата на дърветата като бърлога за язовци. Талпените покриви бяха уплътнени с плетеници от малки клончета, борови иглики, тръстика и мъх. Бяха добра изолация, не пропускаха вода и почти не се забелязваха.
Цялата гора и всичките осемстотин души съществуваха някак около тази брезова горичка, където Ибър Дендеп бе седнала да оплете своята кошничка от папрат.
Птичка кацнала сред клончетата над главата й, изписука сладостно. Но наоколо имаше много повече звуци, които хората създаваха в ежедневието си, защото петдесет-шейсет непознати, предимно млади мъже и жени, се бяха появили постепенно в последните няколко дни, привлечени от присъствието на Селвър. Някои бяха от други градове на Севера, други бяха участвали с него в унищожението на Келме Дева. Дотук ги бяха довели слуховете за него. И въпреки това нито повикванията, нито глъчката около жените, които се къпеха и децата, които си играеха край потока, не бяха толкова силни като сутрешните песнопения на птиците, жуженето на насекомите и общия шум на живата гора, част от която беше и селището. Приближи се едно младо момиче от Ловците с цвят на бледи брезови листа.
— Дошло е съобщение от Южния бряг, майко — каза то. — Вестоноската е в Женската обител.
— Доведете я тук, след като се нахрани — каза спокойно Предводителката. — И говори по-тихо, Толбър! Не виждаш ли, че той спи?
Момичето се поспря, откъсна голямо листо див тютюн и го положи внимателно върху очите на Селвър, за да ги предпази от яркия сноп слънчеви лъчи, промъкнали се косо към лицето му. Лежеше с полуотпуснати длани, обезобразеното му лице обърнато нагоре, уязвимо и някак глуповато. Велик мечтател, заспал като дете. Но Ибър Дендеп наблюдаваше лицето на момичето. То бе озарено от жалост и ужас, ала в мъчителната полусянка се долавяше и още нещо — преклонение.
Толбър бързо се измъкна навън. След малко се появиха две старици с пратеничката. Движеха се в редица, една след друга, стъпваха тихо през слънчевите петна, осеяли пътеката. Ибър Дендеп вдигна ръка, жест за всички да пазят тишина. Пратеничката се отпусна на земята и притихна. Прошарената й с кафяви петна зелена козина бе прашна и потна — беше тичала дълго и бързо.
Старите жени приседнаха и притихнаха под слънчевите лъчи. Седяха като два стари сивозелени камъка с искрящи живи очи.
Селвър се пребори с някакво неконтролируемо видение в съня си, извика като в силна уплаха и се събуди.
Отиде да пийне вода от потока и, когато се върна, с него дойдоха още шест или седем от онези, които винаги го следваха. Предводителката остави своето недовършено плетиво и каза на вестоноската:
— Бъди добре дошла сред нас, и вече можеш да говориш.
Тя стана, отправи лек поклон към Ибър Дендеп и изрецитира съобщението си:
