власт или институция и не сте ме поканили като такъв.
— Не — отвърна Ой. — Ние поканихме физика Шевик, с одобрението на нашето правителство и на Съвета на Световните Правителства, разбира се, но вие сте тук като частен гост на Университета Ю Ун.
— Чудесно.
— Но не сме сигурни дали сте тук с одобрението на… — той се поколеба.
— На моето правителство? — усмихна се Шевик.
— Ние знаем, че по принцип на Анарес няма правителство, но очевидно трябва да има някаква администрации. Ние разорахме, че групата, която ни изпраща, нашият синдикат, е нещо като фракция, може би революционна фракция.
— На Анарес всички са революционери, Ой. Системата на администрацията се нарича КПР. Координация на производството и разпределението. Това е мрежа, която координира работата на всички синдикати, федерации и отделни личности. Те не управляват хората, а само производството. Те нямат власт да ме подкрепят или да ми попречат. Те могат само да ни кажат какво е общественото мнение за нас, къде сме ние в съзнанието на хората. Нали това искахте да знаете? Вярно е, че повечето хора не одобряват мен и моите приятели. Повечето жители на Анарес не искат да научат повече за Урас, те се страхуват от него и не искат да имат нищо общо със „собствениците“. Извинете ме, ако съм казал нещо неучтиво. Предполагам, че и тук много хора мислят по този начин. Те ни презират и се страхуват — същия племенен подход. Аз дойдох, за да започнем да променяме това положение.
— Ние изцяло заставаме зад вашето начинание — каза Ой.
— Това е каузата, която прегръщам — усмихнато каза Шевик. Беше пределно искрен.
Шевик прекара следващите няколко дни в разговори с учените, които идваха да го посещават и в четене на книгите, донесени от Пе. Понякога просто стоеше пред големия прозорец и наблюдаваше настъпването на лятото във величествената долина, заслушан в песните на птиците: беше научил името на певците на природата и бе видял как изглеждат от картинките в книгите, но все още, когато чуеше песента им или мярваше разперените им криле между дърветата, той застиваше на място, омаян и удивен като дете.
Той очакваше, че на Урас ще се чувства объркан и чужд, но нямаше нищо такова. Разбира се, имаше много, много неща, които само бе зърнат, но не бе разбрал: цялото това невероятно объркано общество с неговите нации, класи, касти, култове, обичаи и прекрасна, ужасна и вечна история. Всеки човек, когото срещаше бе ребус, пълен с изненади. Но те не бяха надменните, студени егоисти, които бе очаквал да срещне. Те бяха толкова различни и сложни, колкото тяхната култура и пейзажа наоколо; бяха интелигентни и мили. Отнасяха с него като с брат и правеха всичко възможно, за да не се чувства той изоставен и чужд. Шевик наистина чувстваше Урас като роден дом. Целият този свят, мекият въздух, огрените от слънцето хълмове, самата тръпка от по-силната гравитация го караха да вярва, че това е неговият дом, домът на неговата раса. Това великолепие беше негово изконно, рождено право.
Нощем си мислеше за тишината, за абсолютната тишина на Анарес. Там не пееха птици и нямаше други гласове, освен човешкия. Тишина и пустош.
На третия ден старият Атро донесе купчина вестници. Пе, който беше най-честия събеседник на Шевик, не каза нищо на Атро, но когато старецът излезе, той се обърна към Шевик:
— Тези вестници са ужасни боклуци, сър! Може би ви звучи странно, но не вярвайте на това, което пише в тях.
Шевик вдигна най-горния вестник. Беше лошо отпечатан на груба хартия. Това беше първият грубо изработен предмет, който виждаше на Урас. Всъщност приличаше на бюлетините и районните отчети, които КПР публикуваше. На Анарес те служеха за вестници, но стилът им беше лаконичен, изпълнен с факти и данни. Този вестник беше пълен със снимки и удивителни знаци. На първата страница имаше снимка на Шевик пред космическия кораб, а Пе го държеше под ръка и се мръщеше. Над снимката имаше огромно заглавие: „ПЪРВИЯТ ЧОВЕК ОТ ЛУНАТА!“ Очарован, Шевик зачете:
„Първа стъпка на Урас! Първият посетител след заселването на Анарес преди сто и седемдесет години, доктор Шевик, беше фотографиран вчера, но време на пристигането си с редовен товарен полет от луната на космодрума «Пиър». Известен учен, носител на наградата «Сео Оен» за служба на всички народи чрез науката, той бе удостоен с професорска титла на тържество в университета Ю Ун. Такава чест не е била оказвана на човек от друг свят. Попитан как се чувства на Урас, високият световноизвестен физик отговори: За мен е голяма чест да бъда на вашата красива планета. Вярвам, че започва нова ера на сетианска дружба, в която планетите-близнаци в братство ще вървят заедно напред.“
— Но нали аз не казах нищо! — учудено попита Шевик.
— Разбира се, че не. Ние не допуснахме тази тълпа до вас. Това обаче не може да попречи на тъпата журналистическа фантазия! Те пишат това, което биха искали да чуят от вас, независимо дали сте го казали или не.
Шевик замислено захапа устната си.
— Е, ако бях казал нещо, то сигурно щеше да звучи по подобен начин — каза той след кратко мълчание. — Но какво е това„сетианска“?
— Жителите на Тера ни наричат „сетианци“. Мисля, че произлиза от тяхната дума за нашето слънце. Наскоро жълтата преса въведе този термин. Нещо като нова мода.
— Значи понятието „сетиански“ включва и Анарес и Урас?
— Предполагам — незаинтересовано отговори Пе.
Шевик продължи да прелиства вестниците. Прочете, че бил истински гигант; че не се бръснел и сивеещите му коси били като „грива“, каквото и да означаваше това; че е на 37, 43 и 56 години; че е написал велик труд по физика, наречен „Принципът на Едновременността“ или „Принципи на Едновременното“ (в зависимост от вестника); че е посланик на добра воля, изпратен от Одонианското правителство; че е вегетарианец; че като всички анаресци и той не пиел. Като прочете последното, той не издържа и така се разсмя, че чак ребрата го заболяха.
— По дяволите, те наистина имат въображение! Наистина ли мислят, че живеем от водните пари, като скалния мъх?
— Искат да кажат, че не пиете алкохолни напитки — каза Пе и също се засмя, всички знаят, че одонианците не употребяват алкохол, между другото, вярно ли е това?
— Някои хора дестилират алкохол от корените на холума и го пият. Те казват, че освобождавал подсъзнанието им и имали щастливи хрумвания под негово въздействие. Повечето хора го предпочитат, защото е много лек и не предизвиква болест. Тук често ли се среща?
— Алкохолът, да. Не знам за болестта. Как я наричате вие?
— Алкохолизъм, мисля.
— Да, разбирам… Но какво правят обикновените хора на Анарес, когато искат да се повеселят и вечер заедно да избягат от неволите на живота?
Шевик изглеждаше озадачен.
— Ами ние… не знам. Може би ние не можем да избягаме от неволите си.
— Странно — каза Пе с подкупваща усмивка.
Шевик продължи да чете. Един от вестниците беше на непознат език, а друг бе написан на съвсем различна азбука. Пе му обясни, че първият е от Тува, а вторият от Бенбили — народ, който обитава Западното полукълбо на Урас. Вестникът от Тува имаше по-добър печат и формата му беше някак по-строга. Пе каза, че това е правителствен вестник.
— Тук, в А-Йо, образованите хора получават информация от телефакса, радиото, телевизията и седмичните обзори. Вестниците са предназначени за низшите класи и както виждате, почти без изключение се пишат от полуграмотници и за полуграмотници. В А-Йо съществува пълна свобода на пресата и информацията, което неизбежно води до появата на много боклуци. Тувийският вестник е написан много по-добре, но отразява само тези факти, които Централния Президиум на Тува желае да бъдат отразени. Там цензурата е пълна. Държавата е всичко и всичко се прави за държавата. Едва ли е подходящо място за одонианци, сър.
