което тя не доживяла да види. Тя не е имала намерение да деурбанизира обществото. Предложила е лимита за населението на една комуна да се определя по естествен начин, като се вземат под внимание потребностите на района от храна и енергия. Тя е планирала всички комуни да бъдат свързани в транспортна комуникационна мрежа, за да може да има свободно движение на стоки и идеи. Тази мрежа е трябвало да бъде управлявана лесно и бързо, за да няма комуни, откъснати от взаимния обмен. Структурата на мрежата не е трябвало да бъде пирамидална. Не е било планирано създаването на контролни центрове, столици или други предпоставки за образуване на самообслужващ се бюрократичен апарат, в който да доминират отделни личности, стремящи се да бъдат капитани, шефове, държавници.
Нейните планове са били предназначени за богатия и плодороден Урас. На безплодния Анарес, комуните са се отдалечили много една от друга, в търсене на природни ресурси. Много малко от тях са успявали самостоятелно да се поддържат, независимо от жестоките ограничения. Те ограничавали всичко до възможния минимум, под който обществото щяло да се разложи на племена и да се върне в предтехнологичната епоха. Те знаели, че техният анархизъм е рожба на високо развита цивилизация; културно многообразие; стабилна икономика и високо развити технологии, които осигуряват изобилна продукция и бърз транспорт на стоките. Въпреки огромните разстояния между поселенията, заселниците се придържали към идеала за обществото като сложен, цялостен организъм. Те строяли първо пътищата, а после къщите. Продуктите на развитите в отделните райони производства непрекъснато се обменяли. Това бил сложен, балансиран процес. Този баланс на многообразието, който е основна характеристика на природната и социалната екология; на самия живот.
От всичко това следвало, че в една нервна система трябва да има поне нервни ганглии, а за предпочитане и мозък. Трябвало да има център. Компютрите, които координирали управлението и разделението на труда, както и централните федерации на повечето синдикати още от самото начало се намирали в Абиней. Преселниците си давали сметка, че неминуемата централизация е постоянна заплаха и налагала постоянна бдителност.
Това стихотворение е било написано от Пио Атеан (взел правското име Тобер), на четиринадесетата година от Преселението. Първите опити на одонианците да пресъздадат техния нов свят чрез новия си език, са били доста сковани и груби, но все пак вълнуващи.
Пред Шевик се простираше Абиней — център и мозък на Анарес, разположен във великата зелена долина.
Зеленината не беше характерна за полетата на Анарес. Семената от Стария свят се развиваха буйно само тук и по бреговете на Керанско море. В другите райони основната зърнени растения бяха земния холум и степната трева.
Когато беше на девет години, следобедната училищна заетост на Шевик беше да се грижи за декоративните растения в Уайд Плейнската комуна. Това бяха нежни, екзотични растения, които трябваше да се подхранват и излагат на слънце като малки деца. Той помагаше на един стар човек в тази спокойна и изискваща точност работа. Шевик харесваше стареца, харесваше растенията, работата, дори неизбежната мръсотия. Сега, когато гледаше буйната зеленина на Абинейската равнина, той си спомни стареца; миризмата на торовете от рибено масло; прозрачно-зеленият, жизнен цвят на напъпилите листенца.
В далечината, сред зелените полета, той забеляза бели петна, който постепенно се превърнаха в големи, бели кубове и после в сгради.
Някакъв ослепителен блясък, идващ от края на града, го накара да затвори очи. Беше толкова силен, че за момент той виждаше само тъмни петна пред очите си. Това бяха големите параболични огледала, които осигуряваха топлина от слънцето за Абинейските рафинерии.
Дирижабълът кацна на една товарна площадка в южния край награда и Шевик тръгна по улиците на най-големият град в света.
Те бяха широки и чисти. По тях не падаха сенките на сградите, защото Абиней се намираше на по-малко от тридесет градуса северно от екватора. Всички здания бяха ниски, с изключение на мощните кули на вятърните турбини. Слънцето ярко блестеше на фона на дълбокото, синьо-виолетово небе. Въздухът бе прозрачен и чист, без следа от влага или дим. Всичко беше някак живо, открояващо се, прозрачно. Всеки предмет или сграда се възприемаше отделно и отчетливо.
Абиней, както и всеки друг одониански град, бе съставен от многобройни работилници, заводи, общежития, учебни центрове, зали, пунктове за разпределение, складове, обществени столове. По- големите сгради бяха групирани около площади, които съставяха основната клетъчна структура на града: отделните комуни и квартали следваха един след друг. Тежката индустрия и заводите за преработка на храни бяха групирани в покрайнините на града. И тук се повтаряше клетъчната структура, така че сходните производства съседстваха едно до друго, групирани на един площад или улица. Първо Шевик премина през серията площади в текстилния район, където бяха разположени заводите за преработка на холумни влакна, предачните и тъкачни фабрики, цеховете за боядисване и пунктовете за разпределение на дрехи и облекло. В центъра на всеки площад имаше малка горичка от пилони, украсени с флагчета и ленти във всички цветове, плод на изкуството на майсторите в боядисването, които прославяха текстилната индустрия. Повечето от сградите в града бяха простички и солидни, построени от дялани камъни. Някои от тях изглеждаха твърде големи в очите на Шевик, но почти всички бяха едноетажни, заради честите земетресения. По същата причина прозорците бяха малки, направени от здрава и нечуплива силиконова пластмаса. Въпреки че бяха малки, прозорците бяха многочислени, защото изкуствено осветление не се подаваше през деня. Отоплението не се включваше, когато външната температура е над единадесет градуса. Всичко това се правеше не защото не достига енергия — въздушните турбини и генераторите, използващи разликата в температурата на земята за отопление произвеждаха достатъчно, — а защото принципът на единната взаимосвързана икономика беше твърде важен и силно влияеше върху етиката и естетиката. „Излишъкът — това са екскременти — бе писала Одо в «Аналогия», — а екскрементите, задържани в тялото са отрова.“
В Абиней нямаше нищо отровно. Той беше чист, светъл, многоцветен и тих. Целият град се виждаше като на длан.
Нищо не беше скрито.
Площадите, просторните, улици, ниските сгради, неоградените работни площадки бяха пълни с активен живот. Докато вървеше, Шевик постоянно усещаше този кипящ живот, хората, които работеха, пееха, вървяха; техните лица и гласове. Това бяха живи, енергични и заети хора. Вратите на работилници и заводи бяха отворени. Той мина покрай фабрика за стъклени изделия, където работниците надуваха големи, разтопени топки със спокойствието на готвач, който сервира супата. Следваше голяма площадка за дялане на камъни, предназначени за строителството. Бригадир на групата беше едра жена, чиято рубашка беше побеляла от праха. Тя направляваше работата с високия си, звънлив глас. По-нататък Шевик мина покрай фабриката за тел; районна пералня: лютиерска работилница за изработка и поправка на музикални инструменти: районен пункт за разпределение на стоки от първа необходимост; театър; фабрика за керемиди. Активната дейност, която се развиваше на всички тези места напълно открито, беше смайваща. Наоколо имаше много деца. Някои от тях помагаха на възрастните, а по-малките си правеха кюфтета от кал или играеха улични игри. Едно дете седнало на покрива на училищния център, беше забило нос в някаква книга. Хората от фабриката за тел бяха украсили фасадата й с красиви, разноцветни лози, направени от тел. От отворената врата на пералнята се кълбеше пара и се носеха шумни гласове. Нямаше заключени врати и само няколко бяха затворени. Нямаше нищо излишно, никакви рекламни надписи. Пред него свободно се разгъваше картината на градския живот. От време на време нещо профучаваше край него с весел звън — превозно средство, претъпкано с хора, накачени дори по стъпалата. Възрастни жени ругаеха
