от сърце, когато превозното средство пропускаше да спре на техните спирки, за да слязат, пробивайки си път през навалицата. Малко момченце с велосипед на три колела се мъчеше да догони возилото; на всяко кръстовище от жиците се изливаше поток от синкави искри и се разнасяше миризмата на озон, сякаш се освобождаваше безмерната, неуловима енергия на улицата. Това бяха Абинейските омнибуси. Всяко тяхно преминаване предизвикваше радостно чувство.
Улицата свърши на едно просторно място, от което като лъчи тръгваха още пет улици. Това беше триъгълен парк от трева и дървета. Повечето паркове на Анарес представляваха детски площадки с пясък, прахоляк и няколко различни по големина холуми. Този беше различен. Шевик прекоси безлюдната улица и влезе в парка, привлечен от възможността да види дървета от друга планета, от Урас. Беше виждал парка само на снимка и искаше да усети зеленината на тези многобройни листа. Слънцето залязваше, небето беше огромно и чисто, тъмновиолетово в зенита, където през тънката атмосфера вече се прокрадваше космическия мрак. Той вървеше под дървета, неспокоен и развълнуван. Не са ли излишни толкова много листа? Дървото холум имаше само бодли, но това не му пречеше да се развива. Не беше ли тази екстравагантна зеленина просто едно излишество, екскремент? Такива дървета трябваше да се отглеждат на богата почва, да се поливат… Той не одобряваше такова прахосничество и разточителство. Анариската трева беше мека, сякаш стъпваше по човешка плът. Той бързо се върна на пътечката. Тъмните клони на дърветата се протягаха над главата му. Той се изпълни със страхопочитание; почувства се благословен, макар да не бе молил за тази благословия.
На известно разстояние от себе си, в сумрака той забеляза човек, който четеше, седнал на каменна пейка.
Шевик бавно се приближи към пейката и спря, загледан във фигурата, която бе навела глава над книгата в зеления полумрак. Беше жена на петдесет или шейсет години, със странно облекло и прибрани на кок коси. Лявата й ръка подпираше брадичката и почти скриваше строгата линия на устните й. Дясната ръка придържаха листите в скута й. Мракът се сгъстяваше, но тя не вдигаше глава от коректурите на „Социалният организъм“.
Загледан в Одо, Шевик седна на пейката до нея. Той нямаше понятие за статус, а на пейката имаше много място.
Той погледна силния, тъжен профил и ръцете на старата жена. После вдигна поглед към сенките на дърветата. — За пръв път през живота си, той осъзна факта, че Одо, чието лице познаваше от ранно детство и чиито идеи живееха в съзнанието му, никога не е стъпвала на Анарес. Тя е живяла, отишла си е от света и е погребана под зелените листа на дърветата в незнайни градове, сред хора, които говорят непознат език, на един друг свят. Одо не беше от този свят. Тя беше изгнаничка.
Младият мъж седеше замислен до статуята в тишината на полумрака.
Накрая той се сети, че става тъмно, стана и се върна на улицата. Упътиха го за посоката към Централния Научен Институт.
Не беше далеч и той стигна в Института малко след включването на осветлението. Регистраторът четеше книга в малката си стаичка до входа на Института. Шевик почука на отворената врата, за да привлече вниманието му.
— Шевик — каза той. Беше обичайно разговорът с непознат да започва с размяна на имената. Това беше естествено, след като нямаше титли, рангове или почтителни форми на обръщение.
— Кокван — отговори жената. — Не трябваше ли да пристигнете още вчера?
— Бяха променили датата на полета на товарния дирижабъл. Има ли свободно легло в някоя от спалните?
— Да, в стая №46. Минете през вътрешния двор, сградата в ляво. За вас има съобщение от Сабул. Трябва да му се обадите на сутринта в кабинета по физика.
— Благодаря! — каза Шевик, вдигна багажа си (зимно палто и чифт ботуши) и се запъти през павирания вътрешен двор към сградата на общежитието. От всички стаи струеше светлина и се чуваха гласове.
Часът за вечеря още не беше свършил и Шевик реши набързо да навести Институтската трапезария и да види дали няма някакви остатъци от вечерята за него. Той откри, че името му беше вече вписано в списъка на столуващите, а храната беше чудесна. Имаше дори десерт от консервирани варени плодове. Шевик много обичаше сладко и тъй като беше един от последните, а плодовете бяха предостатъчно, той си взе още една порция. Беше сам на малката маса. На по-големите маси наоколо имаше групи от млади хора, които оживено разговаряха над празните си чинии. Той дочу техните разговори за поведението на аргона при много ниски температури, за поведението на някакъв преподавател но химия на последния колоквиум, за предполагаемите криви на времето… Няколко души хвърлиха поглед към него, но не завързаха разговор, както биха направили хората в по-малките общности. Погледите им не бяха враждебни, но може би малко предизвикателни.
Той се качи в общежитието и намери стая №46 в дъното на дълъг коридор. Всички врати по коридора бяха затворени. Явно стаите бяха единични и Шевик се зачуди защо регистраторът го настани чук. От две годишна възраст той винаги бе живял в общи спални, в които имаше от четири до десет легла. Шевик почука на вратата на стая №46. Никой не отговори и той отвори вратата. На слабото осветление, което идваше от коридора, той забеляза, че стаята беше малка, единична и празна. Той светна лампата. Два стола, бюро, изтъркана логаритмична линийка, няколко книги, легло и грижливо сгънато оранжево одеяло, тъкано на ръка. Някой друг живееше тук. Регистраторът сигурно беше сгрешил. Той затвори вратата и после отново я отвори, за да изгаси лампата. На бюрото, под настолната лампа, той забеляза късче хартия. На него пишеше: „Шевик, кабинета по физика, сутринта 2-4-1-154. Сабул.“
Шевик остави палтото на стола, а ботушите на пода.
После огледа заглавията на книгите — бяха стандартни справочници по физика и математика, със зелена подвързия и Кръг на живота, отпечатан на кориците. Той закачи палтото и прибра ботушите в ъгъла, където беше закачалката и внимателно дръпна пердето. После прекоси четирите крачки, които го отделяха от вратата и колебливо се спря. За пръв път в живота си, той посегна и затвори вратата на собствената си стая.
Сабул беше дребен, набит и небрежен мъж на четиридесет години. Косата му беше по-тъмна и твърда от обичайното и се преливаше в гъста брада. Беше облечен с дебела зимна блуза и ако се съдеше по мръсните маншети на ръкавите, не беше я събличал от миналата зима. Маниерите му бяха резки и груби, говорът — накъсан, като бележките, които постоянно драскаше.
— Трябва да научиш йотийски — изръмжа Сабул.
— Да науча йотийски ли?
— Точно това казах.
— Но защо?
— За да можеш да четеш ураските физици! Атро, То, Бейск: тези тримата. Не са и сигурно никога няма да бъдат преведени на правски. На Анарес има само шест души, които могат да разберат трудовете им. На който и да е език.
— Как мога да науча йотийски?
— С граматика и речник.
— Откъде ще ги намеря? — продължи да настоява Шевик.
— Тук — отново изръмжа Сабул. Той разрови мръсните лавици, натъпкани с книги в зелена подвързия. Движенията му бяха резки и нервни. Накрая намери на най-долната лавица два неподвързани, дебели тома и ги тръшна на бюрото.
— Обади ми се, когато се научиш да четеш Атро на йотийски. Дотогава нямам полза от теб.
— Какъв вид математика използват урасците? — попита Шевик.
— Нищо, с което да не можеш да се справиш.
— Има ли тук някой, който работи по въпросите на хронотопологията?
— Да, Турет. Можеш да се консултираш с него, но няма смисъл да посещаваш лекциите му.
— Възнамерявах да посещавам лекциите на Гвараб.
— Защо?
— Нейните разработки в областта на Честотите и Цикличността…
Сабул седна, после пак стана. Той беше безкрайно неспокоен, но и твърд, безкомпромисен човек.
