твърде неясен, за да бъде от полза. Освен това беше болен, с възпалено гърло. Искаше му се да намери писмо от някой познат или поне да каже „здравей“ на някого в кабинета по физика. Но там нямаше никого, освен Сабул.
— Шевик, погледни!
Той погледна книгата в ръцете на Сабул: тънка книжка със зелена подвързия и Кръг на живота върху корицата. Той взе книжката и я отвори. Заглавието беше „Критика на хипотезата на Атро за Безкрайната Последователност“. Всъщност книжката съдържаше неговото есе, отговорът на Атро, в който той признаваше правотата на Шевик, но и излагаше аргументи в своя защита, както и ответното писмо на Шевик. Книжката беше издадена от КПР в Абиней. Всички неща бяха преведени на правски. На титулната страница имаше две имена: Сабул, Шевик.
Сабул със злорадо изражение заби нос в книжката и се захили:
— Довършихме Атро! Довършихме проклетия печал бар! Сега да видим дали ще говорят за „детинска липса на прецизност“!
Сабул хранеше десетгодишна омраза към списанието „Физически обзор“, издавано от университета Ю Ун, което описваше теоретичните му разработки като „осакатени от провинциализъм и детинска липса на прецизност, характерна за одонианската догма, която опорочава всички области на науката“.
— Да видим сега кой е провинциалист — изкиска се Сабул. Шевик го познаваше почти от една година, но не си спомни Сабул някога да се е смял.
Шевик свали книгите от една пейка и седна. Естествено, кабинетът по физика беше общ, но Сабул използваше задната стаичка, за да държи в нея необходимите му материали и тук рядко имаше място за повече от един човек. Той отново погледна книжката и после зарея погледа си навън, през прозореца. Изглеждаше и се чувстваше болен и напрегнат, но в отношенията си със Сабул той никога не проявяваше характерната си стеснителност.
— Не знаех, че сте превели тази кореспонденция — каза Шевик.
— Аз я преведох и редактирах. Изгладих по-грубите моменти, запълних някои празнини, които бе оставил и така нататък. Работа за няколко декади. Трябва да се гордееш с тази книга. Голяма част от нея е основана върху някои твои идеи.
Книгата изцяло се съдържаше от идеи на Атро и Шевик.
— Да — каза Шевик и за пореден път погледна книжката в ръцете си. — Бих искал да публикувам един труд по въпроса за Обратимостта, който написах през този семестър. Той трябва да стигне до Атро. Ще бъде много интересен за него, защото той все още се лута из причинно-следствените връзки.
— Да го публикуваш? Къде?
— На йотийски, имам предвид на Урас. Изпрати го на Атро, както направи с предишния и той ще го даде на някое от тамошните списания.
— Не можем да им даваме труд, който не е отпечатан първо тук.
— Но нали точно това направихме предния път? Всичко това, освен моето опровержение е излязло в Обзора на Ю Уи, преди да излезе тук.
— Не можех да предотвратя това, но защо, според теб, избързах да го дам за печат тук? Да не мислиш, че всички в КПР одобряват нашата търговия с идеи? От Отбраната искат експерт, одобрен от КПР, да проверява всяка дума, която напуска Анарес с товарните кораби. На всичкото отгоре, мислиш ли, че физиците от провинцията одобряват това? Те искат да се докопат до връзката с Урас и ни завиждат за нея. Има хора, които търпеливо чакат да направим една грешна стъпка и ако ни хванат, ще загубим пощенската кутия на ураските товарни кораби. Сега схващаш ли положението?
— Преди всичко, как Института е успял да получи тази пощенска кутия? — попита Шевик.
— Чрез избора на Пегвур в КПР преди десет години. Оттогава трябва да внимавам за всяка своя стъпка, за да не я загубим. Сега разбираш ли?
Шевик кимна. Спомни си, че Пегвур е физик на средно ниво.
— Във всеки случай, Атро едва ли ще се заинтересува от тази твоя разработка. Прегледах я преди няколко декади. Кога ще престанеш да си губиш времето с реакционните теории на Гвараб? Не разбираш ли, че тя е пропиляла живота си по тях? Ако продължиш да се занимаваш с тях, значи си глупак. Това, разбира се, е твое неотменно право, но не можеш да изкарваш глупак мен!
— В такъв случай мога ли да дам труда за публикация тук, на правски?
— Чиста загуба на време.
Шевик прие отговора му с леко кимване. Той се изправи, дълъг като върлина, потънал в мислите си. Лъчите на зимното слънце падаха върху дългата му коса, вързана на опашка. Приближи се към бюрото и взе една книжка от пакета.
— Бих искал да изпратя едно копие на Митис — каза той.
— Вземи колкото искаш. Виж, ако си мислиш, че знаеш какво да правиш по-добре от мен, занеси труда си в Издателския синдикат. Нямаш нужда от моето разрешение! Тук няма йерархия и аз не мога да те спра! Всичко, което мога, е да ти дам моя съвет.
— Вие сте консултант по физика на Издателския синдикат — каза Шевик. — Реших, че мога да спестя времето на всички, като ви попитам още сега.
Тонът му беше мек, но безкомпромисен, защото той не искаше да се налага, а просто беше безкрайно упорит.
— Какво имаш предвид с това „да спестя време“? — изръмжа Сабул, но той също беше одонианец и се измъчваше от собственото си лицемерие. Той нервно се повъртя из стаята и накрая злобно, полузадавен от гняв каза:
— Добре! Предай проклетия труд! Ще декларирам, че не съм достатъчно компетентен, за да дам оценка. Ще им кажа, да се консултират с Гвараб. Тя е специалист по Едновременността, не аз. Тази изкуфяла старица с нейния мистицизъм! Вселената като гигантска струна за арфа, която вибрира във и извън съществуването! Между другото, кой тон свири тази струна? Може би цялата гама? Както и да е, аз съм некомпетентен, тоест не желая да консултирам КПР или Издателството по въпроса за този интелектуален екскремент!
— Работите, която написах за вас — каза Шевик, — са част от моите изследвания върху идеите на Гвараб за Едновременността. Ако искате едните, трябва да приемете и другите. В Нортсетинг казваме, че зърното расте най-добре сред лайна.
Шевик замълча и като не получи никакъв отговор от Сабул, каза довиждане и излезе.
Той знаеше, че е спечелил битката — лесно, без да пресилва нещата. И все пак, нещо се бе променило.
Той беше „човек на Сабул“, както бе предсказала Митис. Сабул от години вече не беше действащ физик и добрата му репутация се градеше върху идеи, които беше присвоил от други мозъци. Шевик трябваше да свърши работата, а Сабул да получи признанието.
Очевидно, това положение беше нетърпимо от гледна точка на етиката и морала и Шевик трябваше да се откаже и да се махне. Но той не направи това, защото имаше нужда от Сабул, искаше да публикува трудовете си и да ги изпрати на хората, които щяха да ги разберат — физиците от Урас. Той се нуждаеше от техните идеи, от тяхната критика, от тяхното сътрудничество.
Така той и Сабул се бяха спазарили като двама печалбари. Това не беше битка, а продажба. Ти ми даваш това, аз ти давам онова… Ако ми откажеш и аз ще ти откажа. Продадено? Продадено! Кариерата на Шевик, както и съществуването на цялото общество, зависеха от един фундаментален, макар и непризнат взаимноизгоден договор.
Това бяха взаимоотношения, основани на експлоатация, а не на солидарност и взаимна помощ; механични, а не органични. Възможно ли е истинската, плодотворна работа да почива върху несправедливост?
Всичко, което искам, е да върша работата си, мислеше си Шевик, докато вървеше по алеята към общежитието в сивия, ветровит следобед. Тази работа е мое задължение, радост и цел на живота ми. Мъжът, с когото трябва да работя търси съперничество, печалба и власт, но аз не мога да го променя. Ако искам да работя, трябва да работя с него.
Той си спомни за Митис и нейното предупреждение; за Нортсетингския институт и за прощалното тържество в негова чест. Всичко това сякаш беше много отдавна. Завладя го носталгия и миналото му се
