— Ако не бе влязъл в сградата, жертвите щяха да са много повече — каза Шевик.
Тя го погледна в очите. Погледът й не издаваше чувства или липсата им. Това, което казваше можеше да бъде спонтанно или обмислено. Нямаше начин да се разбере.
— Ти си обичал Палат, нали? — попита тя.
Той не отговори.
— Не приличаш на него. Всъщност, приличаш на мен, но си много по-светъл. Мислех, че ще приличаш на Палат. Просто така реших… Странни са игрите на човешкото въображение. Той остана с теб, нали?
Шевик кимна.
— Бил е щастлив — каза тя, потискайки въздишката си.
— И аз бях щастлив.
Двамата се умълчаха. Накрая тя каза с лека усмивка:
— Да, аз можех да поддържам връзка с теб, но не го направих. Дали ме обвиняваш за това?
— Да те обвинявам? Та аз никога не съм те познавал.
— Не е така. Аз те задържах при нас, в общежитието, дори след като те отбих. И двамата искахме да живееш с нас. През първите години личния контакт с родителите има голямо значение — наскоро психолозите го доказаха. Пълната социализация може да се развие успешно едва след като детето е получило необходимата родителска обич…
Аз исках да продължа партньорството си с Палат и се опитах да издействам назначение за него тук, в Абиней: Но работата му никога не свършваше, а той не би дошъл в Абиней без назначение. Беше много упорит в това отношение… В началото ми пишеше за теб, но после спря.
— Няма значение — каза младият мъж. Лицето му, отслабнало от болестта, беше покрито със ситни капчици пот. Челото му лъщеше.
Двамата отново се умълчаха. След малко Рулаг отново заговори със спокойния си, приятен глас:
— Всъщност имаше значение, а и все още има. Но Палат беше този, който остана при теб през годините на интеграция в обществото. Той изпитваше бащински чувства към теб, искаше да ти помогне. За мен работата винаги е била на първо място. Все пак се радвам, че си тук, Шевик. Трудно се привиква към живота в Абиней. Човек се чувства самотен и изолиран; тук хората не са така солидарни помежду си, както в малките градове. Аз познавам много интересни хора, с които ще ти бъде приятно да се запознаеш. Те биха могли да ти бъдат от полза. Познавам Сабул и мога да си представя с какво си се сблъскал в Института. Там въртят дребни интриги и човек се нуждае от опит, за да може да се предпази от тях. Радвам се, че си тук. Това ми доставя радост и удоволствие, каквото не съм търсила… Прочетох книгата ти. Твоя е, нали? В противен случай Сабул не би взел за съавтор един двадесетгодишен студент. Разбира се, не съм достатъчно компетентна, за да я разбера. Аз съм само инженер. Признавам, че се гордея с теб. Това е странно, нелогично, дори собственическо. Като че ли ми принадлежиш! Но когато човек започне да остарява, той има нужда от нещо, което да му вдъхва увереност в живота, да му дава сили. Звучи неразумно и нелогично, но понякога е така.
Той осъзна, че тя е самотна и тъжна. Болката в гласа й го плашеше, той дори я намрази. Тя заплашваше паметта на баща му, чистата любов, в която той е бил заченат… Какво право имаше тя, която е изоставила Палат в нужда, сега да търси опора в неговия син? Той не можеше да й даде нищо, абсолютно нищо. Не можеше да даде нещо на когото и да било.
— Щеше да бъде по-добре, ако не беше узнала за моето съществуване.
Тя въздъхна дълбоко и извърна поглед. Изглеждаше нещастна.
Старците в дъното на отделението се бутаха и смееха, обсъждайки нейната красота.
— Предполагам — каза тя, — че думите ми са прозвучали като някаква претенция към теб. Просто мислех, че ако ти искаш, можем да се сближим. Аз също мога да ти дам много…
Той не отговори.
— Разбира се, ние не сме майка и син, освен в биологичен смисъл — продължи тя, възвръщайки леката си усмивка. — Ти не ме помниш, а бебето, което аз помня, няма нищо общо с двадесетгодишния мъж. Всичко това е минало, което няма връзка с настоящето. Тук и сега, ние сме брат и сестра. Това е, което има значение, нали?
— Не знам.
Тя поседя мълчаливо около минута и после стана.
— Трябва да си починеш. Когато дойдох за първи път, ти беше много болен. Докторите казаха, че скоро ще бъдеш съвсем здрав. Не мисля, че ще дойда пак.
Той не отговори.
— Довиждане, Шевик — каза тя и се обърна. На Шевик му се стори (или това беше просто отблясък от някакъв кошмар), че в момента на обръщането, изразът на лицето й рязко се промени и сякаш маската й се разпадна на парчета. Сигурно беше само игра на въображението му. Тя вървеше по коридора с разкошната, отмерена походка на хубава жена. В края на коридора тя спря и усмихнато заговори една от помощничките.
Той даде воля на страха, който го обхвана още при пристигането й; на ужасяващото чувство, че е нарушил някакво обещание, че самото Време се е обърнало. Нещо в душата му се скъса и той заплака, заровил лице в дланите си. Нямаше сили дори да се обърне. Един болен старец се приближи към него, седна на крайчеца на леглото и го потупа по рамото.
— Всичко е наред, братко: всичко ще бъде наред, млади братко — тихо повтаряше той. Шевик го чуваше и усещаше приятелското му докосване, но това не можеше да го успокои. Дори братството не помагаше в тежък час, когато си сам в мрачното подножие на Стената.
Глава пета
Урас
Шевик с облекчение посрещна края на туристическия период. В Ю Ун започваше новия семестър и той можеше спокойно да се залови за сериозна работа в този Рай, вместо само да го наблюдава отстрани.
Той пое два семинара и свободно избираем курс лекции. От него не се изискваше преподавателска работа, но по негова молба администрацията организира двата семинара. Отвореният курс лекции не беше негова идея. Той бе посетен от студентска делегация, която го помоли за тези лекции и той веднага се съгласи. По този начин се организираха лекциите и в анареските учебни центрове: инициативата идваше от студентите или преподавателя, но най-често беше съвместна. Когато Шевик разбра, че администрацията е притеснена от тази идея, той се засмя:
— Но какво очакват те? Студентите по принцип са анархисти, като всички млади хора. Когато си на дъното, организираш нещата отдолу нагоре!
Той нямаше намерение да бъде контролиран от административното ръководство (вече бе водил подобни битки) и неговото твърдо убеждение се предаде на студентите. За да избегне нежелани слухове и публикации в печата, ректорът на университета в крайна сметка се предаде и разреши курса. На първата лекция дойдоха около две хиляди студенти, но посещаемостта бързо спадна. Шевик се придържаше само към физическите теми и никога не изказваше лични или политически мнения, физиката, която преподаваше, бе на много високо ниво, но въпреки това няколкостотин души продължиха да посещават лекциите. Някои от тях просто бяха любопитни да видят човека от Луната; други бяха привлечени от личността на Шевик, от полъха на свободата, който усещаха в думите му, дори когато не разбираха сложната математика. Въпреки това, удивително голям брой разбираха и философията и математиката на неговите научни идеи.
Тези студенти бяха изключително добре подготвени. Мозъците им бяха добре тренирани и жадни за знания. Когато не учеха, те почиваха. Нищо не ги отвличаше от обучението им и те нямаха никакви други задължения. Те никога не заспиваха на лекции, както някои студенти на Анарес, уморени след задължителната тежка физическа работа, която вършат веднъж на всяка декада. Тяхното общество им осигуряваше пълна свобода: те нямаха никакви грижи и не търпяха лишения.
Въпреки липсата на странични задължения, Шевик усещаше, че за сметка на това възможността за лична инициатива беше сериозно ограничена.
Например, той беше ужасен от системата за полагане на изпити и не можеше да си представи по-голямо ограничение на естествения човешки стремеж към познание от задължението да се натрупа някаква информация, която при поискване да бъде възпроизведена. В началото той отказваше да дава тестове и да
