Той откри, че ако знае номера на желаните дрехи, може да ги поръча по телефона (както и всичко друго) и оттогава не стъпи на кошмарната улица.
Комплекта дрехи и обувки му беше доставен след седмица. Той ги облече и застана пред голямото огледало в спалнята си. Удобното сиво сако, бялата риза, черните панталони и чорапи в същия цвят, както и обувките отлично прилепваха на източената му фигура и тесните стъпала на краката. Той предпазливо докосна едната обувка. Беше направена от същия материал, с който бяха покрити креслата в съседната стая. Сякаш докосна кожа. Наскоро някой му обясни, че това наистина е кожа, обработена кожа от животно. Той потръпна от допира до кожата, изправи се и извърна поглед от образа си в огледалото, но за част от секундата успя да забележи, че в тези дрехи приликата е майка му, Рулаг, беше шокираща.
В средата на есента имаше продължителна ваканция между семестрите и студентите си заминаха по домовете си. Шевик отиде на няколкодневна екскурзия в планината Мейтейс, заедно с група студенти и изследователи от Лабораторията за изследване на светлината. Като се върна, той се зае да работи на големия компютър в лабораторията, който беше прекалено натоварен през семестъра. Работата не му спореше и той започна да влага по-малко усърдие и воля в нея. Спеше повече от обичайното, разхождаше се, четеше и се успокояваше, че просто прекалено много бърза във всичко. Не можеше да осмисли цял един нов свят само за няколко месеца. Парковете на територията на университета бяха прекрасни през есента; златистите листа блестяха от дъждовни капки, понесени от есенния вятър под мекото, сиво небе. Шевик потърси и прочете някои от най-великите творби на йотийските поети. Той разбираше тези творби, защото в тях се говореше за цветята, птичките и цветовете на есенната гора. Те му доставяха огромно удоволствие. На смрачаване той се връщаше, уморен и доволен, в тихата, спокойна стая, чиито форми и пропорции все още предизвикваха неговото възхищение. Той привикна към великолепието и удобствата, те му станаха близки. Лицата на хората през Другарските вечери, на колегите, които харесваше или не харесваше: всички му станаха близки. Така беше и с храната, чието разнообразие и количество в началото го стряскаше. Мъжете, които сервираха на масата му знаеха неговите предпочитания и подбираха това, което би избрал самия той. Той все още не ядеше месо. Беше опитал, за да не обиди любезните си домакини и за да докаже на самия себе си, че не се влияе от ирационални предразсъдъци, но стомаха му си имаше свое мнение по въпроса и се разбунтува. След няколко произшествия той се отказа от опитите си и остана вегетарианец, което въобще не повлия на големия му апетит.
Шевик с нетърпение очакваше вечерята и бе наддал няколко килограма след пристигането си на Урас. Сега изглеждаше много добре — почернял и отпочинал след екскурзията в планината.
Той стана от масата и неговата внушителна фигура привлече всеобщото внимание в огромната университетска трапезария, чийто купол се издигаше високо над главите на хората. Стените на трапезарията бяха облицовани с изящна ламперия и украсени с пейзажи и портрети, а трепетливата светлина на свещите по масите се отразяваше в порцелановите чинии и сребърните прибори. Шевик поздрави един познат на съседната маса и продължи нататък, спокоен и замислен. От другия край на трапезарията Чифойлиск забеляза Шевик и го последва, настигайки го до вратата.
— Бихте ли ми отделили няколко минути, Шевик?
— Да, разбира се. В моя апартамент?
Той беше привикнал към постоянната употреба на това притежателно местоимение и вече го повтаряше несъзнателно. Чифойлиск се колебаеше.
— Предлагам да отидем в библиотеката. На път ви е, пък и аз искам да взема една книга.
Те прекосиха вътрешния двор, който ги делеше от библиотеката на Благородната наука — стар термин за физиката, който все още се използваше дори на Анарес в някои случаи. Смрачаваше се и валеше дъжд. Чифойлиск разпъна чадъра си, но за Шевик разходката под дъжда беше толкова приятна, колкото разходката в слънчево време за урасците.
— Ще се намокрите — измърмори Чифойлиск. — Имахте болки в гърдите, нали? Трябва да се пазите.
— Чувствам се отлично — отвърна Шевик, наслаждавайки се на свежия дъждец. — Онзи, правителственият доктор ми предписа лечение с инхалации и това подейства. Вече не кашлям. Помолих доктора да опише този вид лечение по радиото на нашия синдикат в Абиней. Той се отзова на молбата ми с удоволствие. Толкова е просто и може да облекчи кашлицата, предизвикана от праха на Анарес. Но защо чак сега? Защо не работим заедно, Чифойлиск?
В отговор тувиецът сардонично се изсмя. Те влязоха в полумрачната читалня на библиотеката. Редиците от стари книги под мраморната колонада излъчваха спокойствие. Лампите по дългите маси представляваха глобуси от алабастър. В читалнята нямаше никой, но библиотекарят побърза да запали огъня в камината и да се увери дали уважаемите посетители не се нуждаят от нещо друго. След това той незабележимо се оттегли. Чифойлиск стоеше пред камината и наблюдаваше как се разгарят подпалките. Мургавото му, умно лице изглеждаше преждевременно остаряло.
— Шевик, това, което искам да ви кажа, е доста неприятно — започна той с хриплив глас. — В това няма нищо чудно — продължи той със смирен тон, който Шевик за пръв път чуваше от него.
— Бих искал да ви попитам, дали знаете какво правите тук?
— Мисля, че да — отвърна Шевик след кратка пауза.
— В такъв случай осъзнавате, че са ви купили?
— Купили?
— Наречете го „кооптиран“, ако желаете. Чуйте ме. Независимо колко интелигентен е един човек, той не може да види това, за което няма очи. Вие нямате възможност да осъзнаете ситуацията, в която се намирате. Тук, в тази олигархична плутократска държава с капиталистическа икономика. Как можете да видите всичко това, след като идвате от една малка комуна гладуващи идеалисти, горе в небето?
— Чифойлиск, уверявам ви, че на Анарес не са останали много идеалисти. Да, преселниците са били идеалисти, щом са заменили този прекрасен свят за една прашна пустиня. Но оттогава са изминали седем поколения! Нашето общество е практично. Дори твърде практично, заето единствено с оцеляването си. Какъв идеализъм може да има там, където солидарността и взаимната помощ са само начини за оцеляване?
— Не мога да споря с вас за одонианските ценности. Не че никога не съм искал! Това, което със сигурност знам, е, че ние сме много по-близки до вас от хората в тази страна. Ние сме продукти на същото велико революционно движение от осми век. Ние сме социалисти, също като вас.
— Но вие сте архисти! Държавата Тува е дори по-централизирана от държавата А-Йо. Една силова структура контролира всичко: правителството, държавната администрация, полицията, армията, образованието, законите, търговията, производството… Освен това икономиката ви е основана на парични взаимоотношения.
— Тези взаимоотношения се заключават в това, че всеки работник получава толкова, колкото е заслужил, според стойността на неговия труд. Той не получава парите си от капиталисти, на които е принуден да слугува, а от Държавата, чийто гражданин е и той!
— Работникът сам ли определя стойността на труда си?
— Защо не дойдете в Тува и сам да видите как функционира реалния социализъм?
— Знам какво е реален социализъм и бих могъл да ви кажа — отвърна Шевик, — но ще позволи ли вашето правителство да кажа това на хората в Тува?
Чифойлиск бутна с крак един пън, който още не се запалваше. Пламъците хвърляха отблясъци по напрегнатото лице и дълбоките му бръчки. Той не отговори на въпроса на Шевик. След дълго мълчание той каза:
— Не искам да заплитам мръсни игрички с вас. От това няма да има никаква полза, пък и аз няма да го направя. Искам само да ви попитам, ще се съгласите ли да дойдете в Тува?
— Още не, Чифойлиск.
— Но какво можете да постигнете тук?
— Искам да си свърша работата. Освен това, тук съм близо до седалището на Съвета на Световните Правителства…
— ССП? Та той от тридесет години се контролира единствено от А-Йо. Не си въобразявайте, че той ще ви спаси!
