„банда демагози и безгръбначни политици“. Неговото уважение не можеше да бъде купено. И все пак, той уважаваше всеки глупак, стига да има „достоен произход“. В много отношения личността му беше пълна загадка за Шевик. Той беше аристократ. И все пак, неговото неподправено отвращение от властта и парите, караше Шевик да го чувства по-близък от когото и да било на Урас.
Веднъж двамата седяха в остъклената оранжерия, където Атро отглеждаше всякакви редки и екзотични цветя и Шевик чу от него фразата „ние, сетианците“.
— Това не е ли някаква глупост на жълтата преса?
„Жълта преса“ бяха всички вестници, радио— и телевизионни канали и дори романи, които бяха предназначени за работниците от големите градове.
— Глупост ли? — повтори Атро. — Скъпи приятелю, кой ви каза това? Под „сетианци“ аз наистина разбирам това, което разбират и полуграмотните читатели на жълтата преса. Хората на Урас и на Анарес!
— Просто се учудих, че използвате чужда, „не-сетианска“ дума.
— Преди сто години нямахме нужда от нея. „Човечество“ вършеше работа. Но преди шейсет и няколко години това се промени. Прекрасно се спомням, че беше слънчев, летен следобед. Аз бях на седемнайсет. Разхождах коня си, когато по-голямата ми сестра извика от прозореца: „По радиото предават разговор с някой от Космоса!“ Горката ми майка помисли, че сме обречени. Нали знаете — извънземни духове и така нататък. Но това беше просто първата връзка с Хейн. Говореха нещо за мир и братство… Е, в наши дни „човечество“ е твърде широко понятие. И какво означава „братство“? Ние с теб сме роднини, драги ми Шевик. Може би преди няколко века твоите предци са гонели козите из планините, докато моите са карали сърф в провинция Си, но все пак ние сме едно семейство. За да го разбере, човек трябва да срещне, или поне да говори със същество от друга слънчева система. С хора, които нямат нищо общо с нас, освен че също имат по два крака, две ръце, глава и някакъв мозък в нея!
— Но нали на Хейн са доказали, че всички…
— Че всички хора са потомци на междузвездни колонисти от Хейн, тръгнали преди милион или два милиона или три милиона години. Да, това го знам. Доказали! В името на Първичното Число, Шевик, ти говориш като семинарист в първи курс! Сериозно ли мислиш, че може да има достоверно историческо доказателство след такъв период от време! Тези от Хейн си подхвърлят хилядолетията като топки, но това не е история, а жонглиране. Доказателство! Религията на моите деди може да ме осветли също толкова убедително по този въпрос. Според нея аз произлизам от Пинра Од, когото Господ прогонил от Градината, защото имал неблагоразумието да преброи пръстите на ръцете и краката си, да ги събере с числото двадесет и в резултат на това Времето във Вселената започнало да тече. Ако трябва да избирам, бих предпочел тази история пред инопланетните измислици.
Шевик се разсмя. Остроумието на Атро му доставяше удоволствие. Но този път старецът беше сериозен. Той потупа Шевик по ръката, повдигна вежди и примлясна, както правеше винаги, когато се развълнува.
— Искрено се надявам, че и ти мислиш така, скъпи Шевик. Сигурен съм, че много неща във вашето общество заслужават уважение, но то не учи хората как да разграничават нещата едно от друго, а това е най-голямото постижение на цивилизацията. Не искам тези проклети чужденци да те замотават с техните приказки за братство, взаимноизгодно сътрудничество и други такива. Те ще ти натъпчат мозъка с цял куп глупости за „човешка солидарност“ и „вселенска лига на световете“, а аз не искам да гледам как ще погълнеш всичко това. Законът на живота е един: борба — съперничество — елиминиране на по-слабия — безмилостна война за оцеляване. Аз искам най-добрите да оцелеят. Така разбирам аз „човечността“. Сетианците. Ти и аз. Урас и Анарес. Сега ние сме по-напреднали от всички тези хейнянци и теранци, или както там се наричат. Ние трябва да останем първата сила. Те ни дадоха начина за междузвездно пътуване, но сега ние правим по-добри космически кораби. Когато бъдеш готов с твоята Теория, аз искрено се надявам, че ще помислиш дълга си към своята раса; за това какво означава лоялност и на кого я дължиш. В полуслепите очи на Атро се появиха старчески сълзи. Шевик успокоително сложи ръка на рамото на стария човек, но не каза нищо.
— Разбира се, те сами ще достигнат до нея. Така и трябва. Научната истина не може да се скрие, както не е възможно да скриеш слънцето под камък. Но преди да достигнат до Теорията, те ще трябва да платят за нея! Ние трябва да заемем полагащото ни се място. Те трябва да ни уважават и ти ще ги накараш! Мигновено преминаване през пространството! Ако успеем, техните ракети няма да струват и пукната нара. Но ти знаеш, че аз не искам пари. Искам да бъде признато върховенството на Сетианската наука, на Сетианския разум! Ако трябва да има междузвездна цивилизация, тогава Господ ми е свидетел, че не искам ние да сме в най-долната каста. Ние трябва да влезем в нея като благородници, с най-богатия дар в ръцете си. Така трябва да бъде!
Развълнуван, Атро замълча за момент.
— Е, понякога доста се наля, когато стане дума за това. Между другото, как върви твоята книга?
— Работя върху гравитационната хипотеза на Скаск. Имам чувството, че той греши, като използва само частично диференциалните уравнения.
— Но последната ти монография също беше посветена на гравитацията! Кога ще се заемеш с истински важния проблем?
— Нали знаеш, че за нас, одонианците средствата са и цел — меко отговори Шевик. — Освен това без гравитацията не мога да създам теория на Времето, не мислиш ли?
— Искаш да кажеш, че ще ни я даваш на части? — подозрително запита Атро. — Това не ми беше минавало през ума. Ще трябва подробно да изуча последната ти монография. Някои части от нея ми се струват лишени от смисъл. Напоследък очите ми ужасно се уморяват. Май този проклет увеличителен проектор, който използвам за четене нещо се е повредил. Думите излизат неясни и замазани.
Шевик погледна стареца с умиление и жал, но не му каза нищо повече за теорията си.
Всеки ден Шевик получаваше покани за приеми и тържествени откривания. Той посещаваше някои от тях, защото имаше мисия на Урас и трябваше да се опита да я изпълни. Трябваше да посее семената на братството, самият той трябвате да стане символ на солидарността между двата свята. Той говореше и говореше, а хората го слушаха и казваха: „Това е истина“.
Шевик се чудеше защо правителството не му пречи да говори пред хората. Вероятно Чифойлиск е преувеличил властта на цензурата, заради своите си цели. Той проповядваше чист анархизъм и никой не го спираше. Но защо трябваше да му пречат? Струваше му се, че всеки път говори пред едни и същи хора: добре облечени, охранени, любезни, усмихнати. Всички хора на Урас ли бяха такива? „Болката сближава хората“ — говореше Шевик, изправен пред тях, а те кимаха и казваха: „Да, наистина“.
Той започна да намразва тези хора и спря да приема поканите им.
Това означаваше, че приема поражението си и се изолира от другите, а това не беше неговата цел. Не че някой му пречеше. Отново познатата, стара причина: той странеше от другите. Той беше сам, ужасяващо сам сред стотиците хора, които срещаше всеки ден. Проблемът беше в това, че той нямаше връзка, не можеше истински да се докосна до същността на хората, до сърцевината на самия Урас.
Една вечер, по време на преподавателско празненство, той каза:
— Разбирате ли, аз не зная как живеете. Виждам частните къщи само отстрани и не знам нищо за семейния ви живот. Познавам само вашата работата, лабораториите, трапезариите…
На другия ден Ой малко сковано попита Шевик дали би приел покана за вечеря с преспиване в дома му, следващия уикенд.
Домът на Ой се намираше в Амоено, село на пет километра от Ю Уи. По стандартите на Урас къщата беше скромна, предназначена за семейство от средната класа. Може би беше малко по-стара от другите къщи. Беше построена преди около триста години от камък. Стените на стаите бяха облицовани с ламперия. Имаше характерните за ураската архитектура сводести прозорци и врати. Сравнително оскъдната мебелировка зарадва окото на Шевик. Стаите изглеждаха просторни и по-малко претрупани с излишна украса. Той винаги се чувстваше неловко сред лукса, излишъка и удобствата на обществените сгради, където се провеждаха тържествените приеми и чествания. Урасците определено имаха вкус, но много често той беше насочен изключително към преднамерена показност. Естественото желание за притежаване на вещи се беше извратило под натиска на икономическата конкуренция и това е оказало влияние върху качеството на вещите — целта беше не качеството, а механичното изобилие. Вместо това, в къщата на Ой
