— Да, но рядко — отвърна Шевик.
— Всички ли работят еднакво упорито? — попита съпругата на Ой. — Какво става, ако някой просто не иска да работи?
— Той се премества, отива на друго място. На хората просто им писва от него. Разбирате ли? Те се подиграват с него или стават груби и го набиват. В малките комуни могат да затичат името му от списъка за храна и той трябва да си готви сам, което е голямо унижение. Затова той се премества на друго място, после на трето… Някои правят това цял живот. Наричат ги „нучниби“. Аз също съм нещо като нучниб. Като стоя тук, аз всъщност избягвам сегашното си назначение. Преместил съм се по-далеч от когото и да било.
Шевик говореше спокойно. Дори и да имаше горчивина в гласа му, децата не можеха да я забележат, а родителите им не можеха да си я обяснят.
— Не знам кой върши мръсната работа тук, на Урас — каза той. — Странно, никога не съм виждал такъв човек. Защо я вършат? Повече ли им плащат?
— Опасните професии са добре платени, но за слугинска работа плащат много по-малко.
— Тогава защо хората я вършат?
— По-добре малко пари, отколкото нищо — отвърна Ой с неприкрита горчивина в гласа си. Жена му нервно се опита да смени темата, но той продължи. — Моят дядо е бил прислужник. Петдесет години е търкал подовете и е сменял мръсните чаршафи в един хотел. Шест дни в седмицата, по десет часа на ден. Правил го е, за да изхранва семейството си — каза Ой и внезапно погледна Шевик със стария си, недоверчив и потаен поглед. После строго погледна жена си. Тя наведе очи, усмихна се и нервно каза:
— Бащата на Демар е бил преуспяващ човек. Когато е починал, той е притежавал четири компании.
В усмивката й прозираше болка. Тя нервно притискаше ръцете си една в друга.
— Предполагам, че на Анарес няма преуспяващи хора — саркастично вметна той, но веднага спря, защото готвачът влезе, за да смени блюдата. Малкият Ини усети, че докато той е в стаята сериозният разговор няма да се възобнови и попита:
— Мамо, може ли господин Шевик да види моята видра след вечеря?
Когато се върнаха в гостната, на Ини му беше позволено да донесе домашното си животно: вид неголяма земна видра, широко разпространена на Урас. Ой обясни, че тези животни са били опитомени още в доисторически времена. В началото са били използвани за ловене на риба, а по-късно, като домашни животни. Животинчето имаше къси крака, широк, извит гръб и черно-кафява козина. Това беше първото животно извън клетка, което Шевик виждаше на Урас. Имаше впечатляващо остри, бели зъби и не се страхуваше от хора. По настояване на Ини, Шевик внимателно погали видрата по меката козина. Тя се изправи на задните си крака и го погледна. Очите й бяха черни, искрящи, интелигентни, любопитни и невинни.
— Амар, братко — промълви Шевик, развълнуван от погледа на животинчето.
Видрата изгрухтя, падна на четири крака и започна да души обувката на Шевик.
— Тя ви хареса — каза Ини.
— И аз я харесвам — отговори Шевик с тъга в гласа си. Винаги, когато видеше животно или птица или великолепната есенна гора го обхващаше тъга. В такива моменти той подсъзнателно мислеше за Таквер. Не толкова за нейното отсъствие, колкото за скритото послание от нея, предавано чрез чуждата красотата на ураските животни и растения. Тя никога нямаше да ги види. От седем поколения нейните предци не бяха докосвали топлата козина на животно, не бяха чували плясъка на птичите крила под сенките на дърветата.
В спалнята беше хладно и това се хареса на Шевик след прекалено затопляните стаи в университета. Мебелировката беше оскъдна: легло, скрин, лавици за книги, стол и боядисана дървена маса. Беше като вкъщи, ако не се смятаха високото легло, мекия дюшек, финото вълнено одеяло, копринените чаршафи, дръжките от слонова кост на скрина, кожената подвързия на книгите и факта, че стаята, къщата и земята наоколо бяха частна собственост на Демар Ой, въпреки че не я е построил той и друг търка пода всеки ден… Шевик се помъчи да забрави за тези неприятни разлики. Стаята беше хубава и не се различаваше много от единична стая в общежитие.
Тази нощ, в тази стая, той сънува Таквер. Сънуваше, че тя е до него, че ръцете й обгръщат тялото му, че той се притиска до нея… но в коя стая бяха те? Къде се намираше тя? Да, бяха заедно на Луната, беше хладно и те се разхождаха. Лунната повърхност беше абсолютно равна и покрита със синкавобял сняг. Снегът беше тънък и под него прозираше блестящата, бяла земя. Това беше мъртво място. „Всъщност, тя не изглежда така“ — успокояваше той изплашената Таквер. Те се приближаваха към нещо, някаква далечна линия на хоризонта, блестяща и гладка, сякаш бе от пластмаса. Едва забележима бариера в края на заснеженото поле. Шевик се страхуваше да я приближи, но каза на Таквер: „Ще стигнем скоро“. Тя не отговори.
Глава шеста
Анарес
Шевик беше изписан от болницата след една декада и се върна в общежитието. Съседът му от стая №45 дойде да го види. Той беше математик, много висок и слаб. Имаше перде на очите и човек никога не беше сигурен къде му е насочен погледа. Вече една година двамата миролюбиво съседстваха в общежитието на Института, без дори да си разменят едно цяло изречение.
Дезар влезе и погледна Шевик (а може би зад него).
— Нещо трябва ли?
— Добре съм, благодаря.
— Да донеса вечерята?
— Заедно с твоята — кратко отвърна Шевик, повлиян от телеграфния стил на Дезар.
— Добре.
Дезар влезе, носейки табла от трапезарията с двете вечери върху нея и те седнаха да се хранят. В продължение на три дни, сутрин и вечер, той продължи да носи храната, докато Шевик укрепна и започна да излиза от стаята. Шевик не разбираше защо Дезар прави това. Той не се държеше приятелски и явно понятието „братство“ не означаваше много за него. Една от възможните причини той да страни от хората, бе желанието му да прикрие своята недобросъвестност: той или беше ужасно мързелив или направо склонен към собственичество, защото стая №45 беше пълна с неща, които той нямаше право да задържа, а и не ги използваше. Чинии от трапезарията, книги от библиотеката, комплект резци за дърво от работилницата, микроскоп от някоя лаборатория, осем различни одеяла, гардероб, пълен с дрехи (някои то тях изобщо не му ставаха или ги беше носил на десетгодишна възраст). Изглежда той ходеше по складовете и пунктовете за доставка и взимаше всичко, каквото му попадне.
— За какво са ти всички тези боклуци? — попита го Шевик, когато за пръв път бе допуснат в стаята му.
— За всеки случай — мъгляво отвърна Дезар.
Избраната от него област от математиката беше толкова тъмна и мъчно разбираема, че никой от Института или от Математическата федерация не можеше да проследи работата му и той точно затова я беше избрал. Той реши, че мотивацията на Шевик за избор на научна област беше подобна на неговата.
— Работа? Глупости. Добро назначение тук. Последователност, Едновременност. Лайна.
Понякога Шевик харесваше Дезар, друг път го ненавиждаше заради характера му. Все пак той се привърза към него, в резултат на решението коренно да промени живота си.
Болестта го накара да разбере, че ако остане все така сам, той напълно ще рухне. Шевик се осъждаше строго за това, че страни от другите и забравя за моралния закон на братството. На двадесет и една той не беше станал самодоволен отшелник само заради строгия си личен морал. И все пак тези основни морални ценности още бяха в калъпа на опростеното одонианство, на което посредствените възрастни учеха децата в училище; една вътрешна морална проповед.
Трябваше да промени живота си. И той го направи.
Наложи си забрана да се занимава с физика повече от пет дни в декада. Записа се за доброволна
