беше дрезгав, защото болките в гърдите му бяха станали обичайни всяка зима. Той каза, че Гвараб е изградила основите на Науката за Времето и че е била най-великия космолог, работил някога в Института. „Сега ние, физиците, си имаме нашата Одо, макар че не я признахме и не я почитахме“, каза той. След това към него се приближи една стара жена, която му благодари със сълзи на очи. „Всяка декада ние с нея заедно се трудехме по поддръжката на нашия квартал. Беше толкова приятно да разговаряме“ — каза тя, докато излизаха от сградата, треперейки от ледения вятър. Агрохимикът измърмори няколко учтиви фрази и побърза да хване някой камион в северна посока. Изтерзан от скръбта, самотата и безплодната си работа, Шевик тръгна безцелно по улиците на Абиней.
От три години е тук, а какво бе постигнал? Една книга, присвоена от Сабул; пет или шест непубликувани труда и надгробна реч за един изгубен живот.
Никой не разбираше същността на работата му. Всъщност, тя нямаше никакъв смисъл. Функциите, които изпълняваше, бяха безполезни за обществото и за самия него. На двадесет години той беше прегорял, беше изчерпан. Нямаше да постигне нищо повече. Беше изправен пред Стената.
Той спря пред залата на Музикалния синдикат, за да види програмата за следващата декада. Тази вечер нямаше да има концерт. Когато се обърна, за да си тръгне, Шевик се изправи лице в лице с Бедап.
Бедап беше късоглед и не го позна. Шевик го хвана за ръката.
— Шевик! Господи, това си ти!
Те се прегърнаха, целунаха се, после се разделиха и пак се прегърнаха. Сърцето на Шевик преливаше от любов. Но защо? През тези три години те не си бяха писали. Шевик дори не харесваше Бедап през последната година в Нортсетингския институт. Тяхното приятелство беше останало в детството им. И все пак обичта на Шевик пламна като тлеещ въглен при порив на вятъра.
Те разговаряха и обикаляха безцелно из тихите, нощни улици на зимния Абиней. Студеният вятър гонеше снежинките под светлината на уличните лампи. Зъбите им започнаха да тракат от студ, краката и ръцете им замръзнаха. Те хванаха последния омнибус в десет часа и слязоха на Института. Общежитието на Бедап беше чак в покрайнините и той нямаше как да се прибере в този студ.
Като видя стая №46, Бедап каза с насмешка:
— Шев, ти живееш като загниващ ураски собственик.
— Хайде стига, не е толкова лошо. Няма нищо излишно! Стаята си беше същата, както в първия ден след пристигането на Шевик.
— Ами това одеяло? — попита Бедап.
— Беше тук, когато се нанесох. Някой го е тъкал на ръка и го е забравил, когато е напуснал стаята. В такава нощ одеялото едва ли е излишество!
— Цветът му определено е неестествен и нефункционален — каза Бедап. Като функционален аналитик мога да ти кажа, че оранжевото е излишен цвят. Оранжевото не играе никаква важна роля в социалния организъм, както на клетъчно, така и на органично ниво. Да не говорим за етичния аспект. Боядисай го в тъмнозелено, братко. Какво е това?
— Бележки.
— Кодирани ли са? — попита Бедап и разгърна тетрадката със свойствената си самоувереност. Неговото чувство за собственост беше дори по-малко от това на повечето Анаресци. Той никога не бе имал любим молив, който да носи със себе си навсякъде или стара риза, която да не иска да изхвърли за рециклиране. Когато получеше някакъв подарък, той се мъчеше да го запази, за да не обиди този, който му го е подарил, но в крайна сметка винаги го губеше. Той си даваше сметка за тази своя черта и често казваше, че това го прави по-малко примитивен от другите, пример за истински, неподправен и наивен одонианец, каквито са били Преселниците. Все пак той имаше чувство за собственост, но за интелектуална собственост. Той уважаваше чуждите идеи и никога не надничаше в чуждите мозъци.
— Помниш ли онези глупави кодирани писъмца, които си изпращахме по време на оня залесителен проект? — попита Бедап.
— Тези писма не са кодирани. Те са на йотийски.
— Ти си научил йотийски? Но защо трябва да пишеш на него?
— Защото на тази планета никой не ме разбира. А и никой не иска да ме разбере. Единственият човек, който ме разбираше, умря преди три дни?
— Сабул е мъртъв?
— Не. Гвараб. За съжаление Сабул е жив.
— Какъв е проблемът?
— На Сабул? Завист и некадърност.
— Мислех, че книгата му за причинно-следствените връзки е първокласна!
— И аз мислех същото, преди да прочета източниците му. Съставена е изцяло от заемки от стари идеи на ураски физици. От двадесет години той не е написал една дума, измислена от него. А и не се е къпал оттогава.
— А твоите идеи? — попита Бедап и погледна изпод вежди Шевик. Бедап имаше малки, блестящи очи, пълно лице и едро тяло.
— Нищо съществено — отвърна Шевик и седна на леглото. — Не работя в правилната област.
— Ти? — ухили се Бедап.
— Може би в края на семестъра ще помоля за ново назначение.
— Къде?
— Не ме интересува. Учител, инженер… Трябва да се махна от физиката.
Бедап седна на стола и каза:
— Звучи странно.
— Просто стигнах до границата на възможностите си.
— Не предполагах, че има граница за твоите възможности по физика. За някои неща си доста ограничен, но не и за физиката. Знаеш, че не съм темпоралист, но не е нужно да плуваш, за да познаваш рибите и няма нужда да светиш, за да видиш звездите…
Шевик погледна приятеля си и каза това, което не смееше да признае пред себе си.
— Мислех за самоубийство. Тази година. Струва ми се най-добрият изход.
— Това едва ли е начинът да преминеш от другата страна на страданието.
— Ти помниш това? — попита Шевик и опита да се усмихне.
— Това е един от най-ярките ми спомени. Разговорът беше изключително важен за мен. А и за Таквер и Тирин.
— Наистина ли? — попита Шевик, стана и започна нервно да се разхожда напред-назад из малката стая. — За мен също беше важен, но аз се промених. Тук има нещо нередно. Не знам точно какво е, но непрекъснато го усещам.
— Аз знам — каза Бедап. — Стената. Стигнал си до Стената.
— Стената?!
Шевик се обърна и уплашено погледна Бедап.
— В твоя случай Стената са Сабул и неговите поддръжници в научните синдикати и КПР. Що се отнася до мен, аз съм в Абиней от няколко декади. За тези четиридесет дни аз разбрах, че в Абиней и за четиридесет години няма да постигна нищо в моята област — подобряване на методите за обучение в учебните центрове. Освен ако не премина в лагера на враговете.
— Врагове ли?
— Малките хора. Приятелите на Сабул! Хората, които са на власт!
— Но какво говориш, Дап? Та ние нямаме структури на властта.
— Така ли? Тогава какво прави Сабул толкова силен?
— Не и властта. Тук не е Урас и все пак нямаме правителство!
— Така е. Нямаме правителство, нямаме закони. Но доколкото знам, идеите не са под контрол дори на Урас. Как иначе Одо щеше да разработи идеите си? Как одонианството щеше да стане световно движение? Архистите са се помъчили да го смачкат със сила. Но идеите не могат да бъдат потискани със сила. Единственият начин е да не им обръщаш внимание. Отказът да мислиш е отказ да се променяш. Точно това прави нашето общество! Сабул те използва както си иска и не ти позволява да публикуваш, да преподаваш,
