дори да работиш. Прав ли съм? С други думи той има власт над теб. Откъде се е взела тази власт? Той няма пълномощия за нея и не е достатъчно интелигентен и умен, за да бъде почитан. Той извлича властта си от вродения страх и малодушие на средния човек. Общественото мнение! Това е властническата структура, която му дава сила е той знае как да я използва! Едно тайно, непризнато правителство, което управлява одонианското общество чрез контрол над съзнанието на всеки индивид.
Шевик се облегна на перваза на прозореца и се втренчи в мрака на зимната нощ. След кратък размисъл той каза:
— Това е лудост, Дап.
— Не, братко. Не съм полудял. Човек губи разсъдъка си, когато се опитва да живее извън реалността. Реалността е страшна. Дай й време и тя ще те убие. Реалността е болка — ти го каза! Лъжите карат човек да полудее и точно те са причината да търсиш смъртта…
Шевик се обърна и го погледна в очите.
— Не можеш сериозно да твърдиш, че на Анарес има правителство. Не и тук!
— Чуй дефиницията на Томар: „Управление: власт, облегната на закона, чиято цел е да се самоутвърждава и разширява“. Замени „Закон“ с „обичай“ и ще получиш Сабул и Координационния синдикат и КПР.
— КПР ли?
— КПР се е превърнал в архистка бюрократична система. Шевик нервно се изсмя и каза:
— Стига, Дап, това е интересно, но не мислиш ли, че е доста налудничаво?
— Шев, помислял ли си някога, че недоволството, отчуждението и отхвърлянето от обществото по аналогичен начин могат да се нарекат „болка“ в смисъла, който ти влагаш в страданието — и болката? И те като болката изпълняват някаква функция, само че в социалния организъм.
— Не! — извика Шевик. — Аз говорех за индивида, за душевната болка.
— Но ти спомена и физическото страдание. Спомняш ли си обгорения пилот? И аз говоря за душевната болка; за хора, които виждат как таланта им, техния труд, техния живот отиват напразно. За големи мозъци, подчинени на глупци! За сила и смелост, оковани във веригите на завистта, жаждата за власт и страха от промяна. Промяната е свобода, тя е живот и това е основния принцип на одонианството! Но вече нищо не се променя. Нашето общество е болно и ти го знаеш. Ти страдаш от тази болест. Тя те подтиква към самоубийство!
— Достатъчно, Дап. Да сменим темата.
Бедап замълча и замислено започна да гризе ноктите си.
Шевик отново седна на леглото и оброни глава. Тишината беше пълна. Студеният, сух вятър блъскаше по прозорците. Снегът бе спрял, но в стаята беше студено — двамата млади мъже не бяха свалили палтата си.
— Виж, братко — каза Шевик, — не обществото потиска индивида, а бедността на Анарес. Тази планета не може да издържа цяла една цивилизация. Ние трябва да си помагаме и да поставим общото благо над индивидуалните интереси, защото иначе сме загубени на тази пуста, безплодна планета. Единственото ни богатство е човешката солидарност.
— Да, солидарност! Дори за Урас, където храната виси по дърветата, Одо е казала, че човешката солидарност е единствената надежда. Но ние предадохме тази надежда. Превърнахме сътрудничеството в подчинение. На Урас управлява малцинството, а при нас — мнозинството. Но все пак имаме управление! Социалното съзнание е мъртво, то е инструмент на властта, контролирана от бюрократите!
— Ти и аз можем да се кандидатираме за назначение в КПР. След няколко седмици можем да бъдем избрани по лотарийния принцип. Това превръща ли ни в бюрократи, в началници?
— Проблемът не е в отделните личности, които работят там. Те са същите като нас: добронамерени и наивни. Такива сме всички на Анарес, не само в КПР. Учебните центрове, институтите, мините, преработвателните фабрики, селското стопанство, развъдниците за риба, изследователските центрове, малките комуни — всички те се нуждаят от стабилност, за да работят. Но тази стабилност прераства в авторитаризъм. Преселниците са знаели това и са внимавали да не го допуснат. Те са знаели, че разликата между администриране и управление е много тънка, че стремежът да се налагаш е също толкова присъщ на човешките същества, колкото и желанието за взаимна помощ и солидарност. Никой не се ражда одонианец, човек се учи да бъде такъв. Ние забравихме това. Ние не учим децата на свобода. Образованието, най- важният орган в социалния организъм е закостеняло, морализаторско, авторитарно. Децата се учат да повтарят като папагали думите на Одо, сякаш са закони. Това е светотатство!
Шевик се колебаеше. Беше изпитал на гърба си твърде много от нещата, за които Бедап говореше, като дете и в Института, и не можеше да отрече обвиненията му. Бедап усети предимството си и продължи:
— Винаги е по-лесно някой друг да мисли за теб. Намери си приятно местенце, устрой се, не променяй нищо, за да не би да сбъркаш някъде и да притесниш другарите си и толкова. Винаги е най-лесно да се оставиш да те управляват.
— Но Дап, това не е управление! Специалистите и по-възрастните управляват синдикатите, защото те най-добре познават работата. Все пак някой трябва да я върши! Колкото до КПР, да, структурата му наистина би станала йерархична, но той е организиран така, че това да е невъзможно. Ето, чуй! Желаещите да работят в КПР се назначават по лотарийния принцип на случайния избор. После се обучават една година и работят В КПР четири години. След това ги преместват. В такава система никой не може да има власт в архисткия смисъл на думата.
— Някои остават и повече от четири години.
— Съветниците? Но те не гласуват.
— Гласуването няма значение. Зад кулисите има хора, които…
— Стига! Това е параноя! Зад какви кулиси? Всеки може да отиде на събранията на КПР и ако има интересни идеи и предложения, той може да се изкаже и да гласува! Да не намекваш, че може би имаме „политици“?
Шевик беше бесен. Ушите му пламнаха и той повишаваше тона си. Беше късно през нощта и в отсрещното общежитие нямаше нито един светъл прозорец. Дезар, съседът от стая №45, почука на стената, събуден от бурния спор.
— Казвам само това, което и ти знаеш — каза Бедап с приглушен глас. — КПР се управлява от хора като Сабул, година след година.
— Щом си убеден в това — дрезгаво прошепна Шевик, — защо не направиш откритието си обществено достояние? Защо не събереш синдиката си на самокритично събрание, ако наистина имаш факти? Ако твоите идеи не могат да издържат изпита пред обществото, тогава не искам да ми ги шепнеш по нощите.
Очите на Бедап се бяха смалили и приличаха на стоманени топчета.
— Братко, ти си праведен човек и винаги си бил такъв. Поне веднъж погледни нещата от другата страна. Не всички са като теб. Говоря ти тези неща, защото знам, че мога да ти имам доверие, проклетнико! На кого друг мога да ги кажа? Не искам да свърша като Тирин!
— Тирин ли? — Шевик неволно повиши тон, но Бедап предупредително посочи с ръка към стената. — какво е станало с Тирин? Къде е той?
— В лудницата на остров Сегвина.
— В лудница?
— На следващата година след твоето заминаване — започна Бедап с тих и някак безизразен глас, — Тирин написа и постави една пиеса. Беше смешна, откачена… Нали го знаеш Тирин… — той прокара пръсти през светлата си гъста коса. — Пиесата можеше да се стори антиодонианска само на някой глупак, но се вдигна голям шум. Тирин получи обществено порицание. Никога не бях виждал подобно нещо. Всички идваха в нашия синдикат и го ругаеха. Все едно че понижават някой бригадир заради началническо поведение, но този път беше друго. Казваха на един човек, че трябва да спре да мисли. Беше ужасно и Тирин не можа да го понесе. Мисля, че той наистина започна да откача. Всички бяха срещу него. Той започна да говори твърде много и винаги с горчивина и болка в гласа си, винаги настроен критически. Така говореше с всички. Завърши института с квалификация „учител по математика“ и помоли за назначение. Назначиха го в бригада за ремонт на пътища. Той протестира; каза, че сигурно е станала някаква грешка, но компютрите на „Трудова заетост“ потвърдиха назначението и той замина.
— Но Тир никога не е работил физическа работа! Той винаги си издействаше някаква кабинетна
