заетост. „Трудова заетост“ е решила правилно — прекъсна го Шевик.
Бедап продължи, без да му обърне внимание:
— Не знам какво се случи с него в тази бригада. Той ми писа няколко пъти и винаги след това го преназначаваха някъде другаде. Все тежък физически труд в отдалечени, малки комуни. Последният път ми писа, че ще напусне работата и ще се върне в Нортсетинг, но не дойде. Писмата също спряха. Най-накрая успях да хвана дирите му. На неговия картон в абинейската „Трудова заетост“ пишеше: „Терапия. Остров Сегвина“. Но каква терапия? Убил ли е някого? Изнасилил ли е някого? За какво друго изпращат хората в Лудницата?
— Никой не ги изпраща там. Човек сам моли за назначение в Лудницата.
— Не ми пробутвай тези глупости! — каза Бедап във внезапен изблик на ярост. — Той никога не е молил да го пращат там! Те го докараха до лудост и после го натикаха там! Говоря ти за Тирин. Не помниш ли Тирин!
— Познавам го от преди теб. Да не мислиш, че Лудницата е затвор? Тя е убежище. Ако там има убийци и асоциални личности, те сами са поискали да отидат. Там тези хора не са под напрежение и няма защо да се страхуват от възмездие. Но кои са тези „те“, за които говориш? „Те“ го докарали до лудостта, „те“ го натикали там… Да не искаш да кажеш, че цялата ни социална система е порочна, че „те“, преследвачите на Тирин, неговите врагове, това сме ние — социалния организъм?
— Ако мислиш, че Тирин е кръшкач и асоциална личност, тогава нямам какво друго да ти кажа — отвърна Бедап. В гласа му имаше толкова болка и скръб, че справедливия гняв на Шевик моментално се изпари.
И двамата замълчаха.
— По-добре да си тръгвам — каза Бедап и бавно се изправи.
— Но това е на един час път оттук. Не ставай глупав.
— Помислих, че след като…
— Не ставай глупав!
— Добре. Къде е тоалетната?
— Третата врата отляво.
След малко Бедап се върна и предложи да легне на пода, но нямаше килим или допълнително одеяло и Шевик отново измърмори, че това е глупава идея. Двамата изглеждаха посърнали и изтощени, сякаш са се били. Шевик постели одеялото и двамата си легнаха. Беше студено.
— Вземам си назад думите за одеялото.
— Виж, Дап, аз не исках…
— О, нека говорим за това на сутринта.
— Добре.
Те се притиснаха един към друг. След две минути Шевик беше дълбоко заспал. Бедап се опита да мисли, но скоро и той се предаде в нежните, успокоителни ръце на съня.
На следващата вечер те отново се срещнаха и обсъдиха дали да не поживеят известно време заедно, както по времето на юношеството им. Трудността идваше оттам, че Шевик беше изцяло хетеросексуален, а Бедап — изцяло хомосексуален и удоволствието от връзката щеше да бъде негово. Въпреки това, Шевик искаше двамата да подновят старата си връзка. Те се нанесоха в свободна единична стая в едно общежитие в центъра на града и живяха заедно една декада. После се разделиха и Шевик се върна в стая №46. Сексуалното желание и у двамата не беше достатъчно силно, за да продължат връзката си, но останаха доверени приятели.
Виждаха се всеки ден, но понякога Шевик се чудеше какво го привлича у Бедап и защо са толкова близки приятели. Той намираше мнението на Бедап за отвратително. Изпълваше го досада, когато той отново повдигаше старата тема. Двамата водеха жестоки спорове почти всеки път, когато се срещаха и това причиняваше болка и на двамата. Всеки път, когато Шевик излизаше от общежитието на Бедап, той горчиво съжаляваше, че е отишъл там и се кълнеше никога повече да не види Бедап.
Всъщност Шевик много повече харесваше Бедап като мъж, отколкото някога като момче. Понякога Бедап беше нетактичен, праволинеен, настоятелен и разрушителен, но той притежаваше свобода на мисълта, за която Шевик само можеше да мечтае, макар и да не харесваше начина, по който Бедап я изразява. Бедап беше променил живота на Шевик. Животът му отново имаше смисъл и Шевик знаеше, че Бедап му беше помогнал за това. Въпреки безкрайните спорове, Шевик продължи да ходи при Бедап.
Шевик продължаваше да се чувства нещастен, както в предишните години. Работата му не вървеше. Всъщност той обърна гръб на темпоралната физика и се върна към скучната лабораторна работа. Правеше експерименти в лабораторията по радиация заедно с един тих, скромен техник. Двамата изследваха субатомните скорости, които бяха добре проучена област от физиката. Колегите му приеха тази промяна като признание, че вече се отказал от желанието си да оригиналничи. Синдиката на членовете на Института му повери курс по математическа физика за начинаещи. Той не сметна това за триумф. Напоследък нищо не го радваше. Чувстваше се объркан и изгубен, но нямаше къде да се скрие, да намери утеха и подслон.
Бедап имаше много приятели, всичките непостоянни и ексцентрични. Някои от тях започнаха да харесват срамежливия физик. Шевик не се привърза особено към тях. Но харесваше откритите им, свободни натури. Някои от тях бяха доста ексцентрични, имаше дори интелектуални „нучниби“, които от години не се бяха задържали на постоянна работа. Шевик не ги одобряваше, освен когато не беше с тях.
Един от тях беше композитор на име Салас. Оказа се, че Салас и Шевик си допадат и искат да научат повече един за друг. Салас не разбираше много от математика, но беше много интелигентен и с радост слушаше физическите теории на Шевик. От своя страна Шевик с интерес възприемаше неговите музикални идеи и теории. Понякога Салас му свиреше или пускаше записи на лента. Веднъж Салас му каза нещо, което дълбоко го смути — той получил назначение като изкопния в бригада, която работела в равнината Теме, на изток от Абиней. Трите си свободни дни в декада Салас прекарвал в Абиней, с едно или друго момиче. Първоначално Шевик реши, че той е приел назначението, защото иска да поработи известно време сред природата, но после разбра, че Салас никога не е бил назначаван на работа, свързана с музиката. Цял живот работел тежък физически труд.
— Каква е квалификацията ти според „Трудова заетост“? — попита го Шевик.
— Общ работник.
— Но ти си надарен и си учил шест години в консерваторията на Музикалния синдикат! Защо не са те назначили за учител по музика?
— Предложиха ми, но аз отказах. Аз съм композитор, а не изпълнител.
— Но трябва да има работа и за композитори.
— Къде?
— В Музикалния синдикат, предполагам.
— Музикалните синдици не харесват музиката ми. Всъщност, никой не я харесва все още. Не мога самият аз да бъда синдикат!
Салас беше нисичък, кокалест мъж, склонен към оплешивяване. Беше подстригал късо остатъка от косата си. Имаше приятна усмивка и изразителна физиономия.
— Разбираш ли — каза му той, — аз не пиша музика по начина, по който са ме учили в консерваторията. Музиката ми е нефункционална. Те искат хорова музика, оратории, а аз ги мразя. Искат хармонична музика, като тази на Сесур, а аз ненавиждам музиката на Сесур… В момента пиша една камерна композиция. Мисля да я нарека „Принципът на Едновременността“. Пет инструмента свирят отделни, повтарящи се теми. Няма причинно-следствена връзка, цялото е в директна зависимост от частите, от партиите на отделните инструменти. Хармонията, която се получава, е невероятна! Но те не я чуват и няма никога да я чуят. Те не, могат да я чуят!
Шевик се замисли и после каза:
— Дали ще я чуят, ако я наречеш „Ода на Солидарността“?
— По дяволите, Шевик! — намеси се Бедап, който ги слушаше. — Това е първото цинично нещо, което казваш през живота си. Добре дошъл на борда!
Салас се разсмя:
— Да, ще я чуят, но ще я дадат за запис или за представяне в малките комуни. Тя не е в Органичен
