— Какво лошо има в удоволствието, Таквер? Защо не го желаеш?
— Няма нищо лошо. Напротив желая го. Само че нямам нужда от него. И ако взема нещо, от което не се нуждая, никога няма да стигна до това, от което наистина имам нужда.
— Кое е това нещо, от което имаш нужда?
Тя погледна надолу към земята и започна да драска с нокът по оголената скала. Не каза нищо. Тя се наведе напред, за да вдигне едно клонче от лунен храст, но не го взе, а само го докосна и прокара пръсти по мъхестото стебло и нежния лист. Шевик разбра по напрежението в движенията и, че тя с всички сили се опитва да задържи или да възпре бурята от емоции, за да може да говори. Когато проговори, гласът бе тих и малко дрезгав.
— Нуждая се от връзка — каза тя. — Истинска връзка между тяло и разум, до края на живота. Нищо повече. Нищо по-малко.
Тя вдигна към него поглед изпълнен с предизвикателство, или може би омраза.
У него се надигаше странна радост, като звука и мириса на течащата вода, бликаща от тъмнината. Обзе го чувство на безбрежност и яснота, пълна яснота, сякаш бе пуснат на свобода. Небето зад главата на Таквер ставаше все по-ярко от изгряващата луна. Далечните върхове се открояваха ясни и сребристи.
— Да, точно това е — каза той, без да осъзнава, сякаш не говореше на никого. Той изрече замислено това, което бе в главата му. — Не го бях разбрал до сега.
В гласа на Таквер все още имаше негодувание.
— Не си искал да го разбереш.
— Защо?
— Предполагам, защото никога не си виждал възможността.
— Какво искаш да кажеш с възможността?
— Подходящия човек.
Той се замисли над това. Седяха на около метър един от друг, обгърнали коленете си, защото ставаше студено. Въздухът свиваше гърлата им сякаш бе леденостудена вода. Можеха да видят дъха си като тънка пара на фона на засилващата се лунна светлина.
— Нощта, в която го разбрах — каза Таквер, — беше нощта преди ти да напуснеш института Нортсетинг. Ако си спомняш имаше тържество. Някои от нас останаха и разговаряха цяла нощ. Но това бе преди четири години. Й ти дори не си знаел името ми. — В гласът и вече нямаше злоба; изглежда искаше да го оправдае.
— Видя ли в мен това, което аз видях в теб през тези четири дни?
— Не знам. Не мога да кажа. Не беше само сексуално привличане. Бях те забелязала по този начин преди. Но това беше различно. Аз те прозрях. Но не знам какво виждаш ти сега. И не знам със сигурност какво точно видях тогава. Въобще не те познавах. Само когато говореше, сякаш виждах в теб ясно, до самия център. Но може би си бил доста различен от това, което съм си мислила, че си. В крайна сметка не е твоя грешката — добави тя. — Просто знаех, че това, което виждах в теб, бе това, от което имах нужда. Не беше само желание!
— Значи си била в Абиней две години и не си…
— Не съм какво? Всичко бе на моя страна, в моята глава, ти дори не знаеше името ми. В края на краищата връзката не се прави от един човек!
— И ти се страхуваше, че ако дойдеш при мен, аз няма да желая връзката.
— Не се страхувах. Знаех, че си човек, който… не би позволил да го насилват… Да, всъщност бях изплашена. Страхувах се от теб, а не от това да не направя грешка. Знаех, че няма да е грешка. Но ти самият си. Ти знаеш, че не си като повечето хора. Страхувах се от теб, защото знаех, че сме еднакви! — Тонът, с който изрече тези последни думи, бе яростен, но след минута тя каза много мило и нежно:
— Ти знаеш, Шевик, че това всъщност няма значение.
За първи път я чуваше да казва името му. Той се обърна към нея и рече, заеквайки, почти задавено:
— Няма значение? Първо ми показваш… показваш ми какво има значение, кое е истински значимото, това, от което съм се нуждаел през целия си живот, и после казваш, че няма значение!
Лицата им бяха едно до друго, но не се докосваха.
— От това ли имаш нужда, тогава?
— Да. Връзката. Шансът.
— Сега и до края на живота си?
— Сега и до края на живота си.
Живот, нашепваше бързия поток, там долу върху скалите, в студения мрак.
Щом слязоха от планината, Шевик и Таквер се преместиха в една двойна стая. В блоковете близо до института нямаше свободни, но Таквер знаеше една, която бе сравнително близо, в една стара жилищна сграда в северните покрайнини на града. За да вземат стаята, те отидоха при отговорничката за жилищния фонд на квартала — Абиней бе разделен на около двеста административни района, наречени квартали — която се оказа оптик. Работеше вкъщи и гледаше трите си малки деца. Затова държеше жилищната картотека на един рафт върху гардероба, за да не могат да го стигат децата. Тя провери дали стаята е регистрирана като свободна, а после Шевик и Таквер я регистрираха като заета, подписвайки имената си.
Преместването също мина гладко. Шевик донесе една кутия с научни материали, ботушите си и оранжевото одеяло. Таквер трябваше да направи три курса. Единият бе до местния склад за дрехи, за да вземе за двамата нови костюми, акт, който тя неясно, но силно усещаше, бе абсолютно необходим, за да поставят началото на тяхната връзка. После отиде до старото си общежитие, веднъж за дрехи и документи, и втори път е Шевик, за да донесат няколко странни предмета: сложни, концентрични фигури, направени от тел, които, провесени от тавана, се движеха и бавно променяха формата си. Беше ги изработила от отпадъчна тел и инструменти от занаятчийския склад и ги наричаше Обитатели на необитаемия космос. Единият от двата стола в стаята бе разнебитен и те го занесоха на поправка и взеха здрав от работилницата. Сега вече се бяха обзавели. Новата стая имаше висок таван, което я правеше просторна и имаше много място за Обитателите. Жилищният блок беше построен на един от ниските хълмове на Абиней и стаята имаше прозорец на ъгъла, през който влизаше следобедното слънце и се откриваше гледка към града: улиците, площадите, покривите на къщите, зелените паркове, равнините отвъд.
Интимността след дългия период на самота, внезапно настъпилата радост, подлагаха на изпитание както устойчивостта на Шевик, така и на Таквер. През първите няколко декади той имаше силни пристъпи на въодушевление и безпокойство, а тя бе раздразнителна. И двамата бяха свръхчувствителни и неопитни. Напрежението не продължи дълго след като се опознаха добре сексуалният им глад се запази заедно със страстта и удоволствието. Желанието им за съвместно съжителство се обновяваше с всеки изминал ден, защото всеки ден бе удовлетворявано.
Сега за Шевик бе ясно, и би го приел за глупост да мисли иначе, че всички тези ужасни години в града са били част от сегашното му огромно щастие, защото те го бяха отвели и подготвили за него. Всичко, което му се бе случило беше част от това, което ставаше с него сега. Таквер не виждаше никакви такива смътни причинно-следствени връзки, но тя не се занимаваше с физика на времето. Тя гледаше на времето наивно, като на разстлал се пред погледа път. Вървиш напред и стигаш до някъде. Ако имаш късмет стигаш до някъде, докъдето си струва да стигнеш.
Но когато Шевик изказа нейната метафора със свои думи, обяснявайки, че докато миналото и бъдещето не станат част от настоящето чрез паметта и намерението, то от човешка гледна точка, не съществува никакъв път до никъде, тя закима, преди да бе стигнал до средата.
— Точно така — каза тя. — Това правех и аз през последните четири години. Не е само късмет. Само отчасти.
Беше на двадесет и три, половин година по-малка от Шевик. Отраснала бе във фермерската общност, Раунд Вели, в североизточната част. Това бе едно изолирано място и, преди да дойде в института в Нортсетинг, Таквер беше работила повече отколкото мнозинството млади Анаресци. Хората в Раунд Вели бяха недостатъчно, за да вършат всичката работа, която имаше за вършене, но те не бяха достатъчно голяма общност, или достатъчно продуктивни като част от икономиката, за да получат предимства от
