компютрите на „Трудова заетост“. Сами трябваше да се грижат за себе си. На осем години Таквер чистеше зърното в мелницата от слама и камъни по три часа на ден, след като е била три часа на училище. Много малко от практическото и обучение като дете бе с цел обогатяването и като личност: то беше част от общите усилия да оцелеят. По време на жътва и сеитба всички на възраст над десет години и под шейсет работеха на нивите по цял ден. На петнадесет години тя стана отговорник за съгласуването на работния график, на четиристотинте парцела обработвани от жителите на Раунд Вели, и помагаше на диетолога в градската столова. В това нямаше нищо необичайно и Таквер почти не се замисляше над това, но разбира се то бе оформило някои елементи от характера и възгледите и. Шевик бе доволен, че е дал своя дял от „клегич“, тъй като Таквер гледаше с презрение на хората, които избягваха физически труд.
— Виж Тинан — казваше тя, — който плаче и вие, защото е получил повикване за четиридекадно събиране на корени от холум, толкова е деликатен, че човек би го помислил за яйце от хайвера на риба. Докосвал ли е някога нещо мръсно?
Таквер не беше особено великодушна и много се горещеше.
Беше учила биология в Регионалния институт в Нортсетинг, но твърдо бе решела да отиде в Главния институт, за да продължи обучението си. След една година я бяха поканили да се присъедини към един нов синдикат, който откриваше лаборатория за изучаване, на техниките за увеличаване и подобряване на запасите от риба в трите океана на Анарес. Когато хората я питаха с какво се занимава тя казваше: „Аз съм рибен генетик.“ Работата и харесваше; обединяваше две неща, които тя много ценеше: прецизна изследователска работа и определена цел, свързана е увеличаване и подобряване на рибните ресурси. Без тази работа тя нямаше да е удовлетворена. Но и в никакъв случай не и бе достатъчна. По-голяма част от мислите и чувствата на Таквер нямаха нищо общо с рибната генетика.
Загрижеността и за природата и живите същества бе силна. Тази загриженост, вяло наречена „любов към природата“, изглеждаше на Шевик като нещо много по-голямо от любовта. Има души, мислеше си той, чиято пъпна връв никога не е била отрязвана. Те никога не са били отделяни от Вселената. Те не гледат на смъртта като на враг и очакват с нетърпение момента, в който ще изгният и ще се превърнат, в хумус. Беше странна гледка да видиш Таквер взела в ръката си лист или дори камък. Тя се превръщаше в част от него, а той от нея.
Тя показа на Шевик огромните морски аквариуми в изследователската лаборатория, повече от петдесет вида риби, големи и малки, безцветни и крещящо пъстри, изящни и гротескни. Беше очарован и изпълнен с благоговение.
Трите океана на Анарес бяха толкова пълни с животински видове, колкото земята бе лишена от тях. Няколко милиона години между моретата не бе съществувала връзка, затова организмите в тях бяха следвали свой собствен еволюционен път. Разнообразието от видове бе зашеметяващо. На Шевик никога не му беше хрумвало, че живота може да създаде такова безумно изобилие и че всъщност изобилието е навярно основното качество на живота.
На сушата, растенията се справяха достатъчно добре, каквито си бяха редки и бодливи, но повечето от животните, които се бяха опитали да излязат от водите се бяха отказали, тъй като климатът на планетата бе навлязъл в хилядолетна ера на прах и суша. Бяха оцелели бактериите, много от литофагусите и няколкостотин вида червеи и паякообразни.
Хората се нагаждаха внимателно и предпазливо в тази бедна екологична среда. Ако ловяха риба, но не без мярка и ако култивираха земята, използвайки за торене главно органични отпадъци, можеха да се приспособят. Но не можеха да приспособят други към средата. Нямаше трева за тревопасни животни. Нямаше тревопасни, с които да се хранят месоядните животни. Нямаше насекоми, които да опрашват цъфтящите растения. Внесените плодни дръвчета се опрашваха на ръка. От Урас не се внасяха животни, за да не нарушат крехкото природно равновесие. Единствените, които идваха, бяха заселниците, но те бяха така добре прочистени външно и вътрешно, че носеха със себе си минимума от тяхната личната флора и фауна. Дори бълхите не бяха успели да проникнат на Анарес.
— Обичам морската биология — каза Таквер на Шевик докато стояха пред аквариумите с риби, — защото е много сложна и оплетена, като истинска паяжина. Тази риба яде друга, тя яде по-малка, по- малката яде едноклетъчни, те ядат бактерии и така се затваря кръга. На сушата има само три вида и всичките са безгръбначни, ако не се брои човека. От биологична гледна точка ситуацията е твърде странна. Ние анаресците сме неестествено изолирани. На Старата планета има осемнадесет вида сухоземни животни; има класове, като насекомите например, които имат толкова много разновидности, че хората никога не са могли да ги преброят, а някои от тези разновидности имат популации от милиарди. Само си представи, накъдето да погледнеш — животни и други същества, които споделят земята и въздуха с теб. Би се почувствал много повече част от…
Погледът й проследи вълнообразните движения на една малка синя рибка през тъмната вода. Шевик проследи рибката и нишката на мисълта на Таквер. Той дълго се разхожда около аквариумите, и често се връщаше с нея в лабораторията и обратно при аквариумите, потискайки арогантността си на физик. Беше покорен от тези малки странни животинки, от съществата, за които настоящето бе вечно, и които нямаха нужда нито да обясняват съществуването си, нито да оправдават пред човека начина си на живот.
Повечето анаресци работеха между пет и седем часа на ден и имаха по два или по четири почивни дни на декада. Подробностите по редовността, точността, почивните дни и така нататък, се уточняваха между индивида й работния колектив или групата или синдиката или координиращата федерация, в зависимост от това на какво ниво можеше да се постигне най-добро взаимосътрудничество и ефективност. Таквер сама движеше своите изследователски проекти, но работата и рибите имаха свои собствени изисквания. Тя прекарваше от два до десет часа в лабораторията всеки ден, без почивка. Сега Шевик преподаваше на две места — водеше курс по висша математика в един учебен център и друг в Института. И двата курса бяха сутрин, така че той се прибираше в стаята на обед. Таквер обикновено я нямаше. Стаята бе тиха. Слънцето все още не беше стигнало до двойния прозорец, който гледаше на юг и на запад към града и равнините. Стаята бе прохладна и сенчеста. Изящните концентрични Обитатели, които висяха на различни нива над главата му, се движеха с интровертната прецизност, безмълвност и загадъчност на органите на тялото или на процесите в мозъка. Шевик сядаше зад масата под прозореца и започваше да работи, като четеше, правеше си записки или смяташе. Слънцето бавно навлизаше; първо огряваше листите по масата, после ръцете му върху листите и накрая изпълваше стаята със светлина. А той продължаваше да работи. Лъжливите начала и провалите от миналите години се оказаха основи, поставени в тъмното, но здраво поставени. Върху тях, методично и грижливо, но с умелост и увереност, които сякаш не принадлежаха на него, а на знанието, което се проявяваше чрез него, използвайки го за свое оръдие, той построи красивата, непоклатима структура на Принципите на Едновременността.
Както на всеки човек, мъж или жена, нагърбил се със задачата да бъде спътник на съзидателния дух, така и на Таквер не й бе лесно. Въпреки че Шевик се нуждаеше от нейното присъствие в живота му, понякога то отвличаше вниманието му. Тя не обичаше да се прибира вкъщи твърде рано, защото той често спираше да работи щом тя си дойдеше, и тя усещаше, че така не е редно. По-късно, когато улегнеха и станеха скучни, той щеше да я пренебрегва, но на двадесет и четири това беше невъзможно. Затова тя нагласяше задачите си в лабораторията така, че да не се прибира преди ранния следобед. Но и това не бе идеалното разрешение, защото той се нуждаеше от грижи. Щом се прибереше в дните, когато Шевик нямаше часове, той имаше вид на човек, който е стоял седнал зад масата шест или осем часа, без да става. Когато се изправеше залиташе от умора, ръцете му трепереха и бе неадекватен. Съзидателният дух използва безмилостно своите оръдия, той ги изхабява, захвърля ги и после намира нови. Но Таквер нямаше резервни части, и когато виждаше колко много се изморява Шевик тя протестираше. Би извикала както Асиео, съпругът на Одо, бе извикал веднъж: „За Бога, момиче, не можеш ли да служиш на Истината по малко наведнъж?“ — освен това, момичето беше тя и не знаеше що е това Бог.
Разговаряха, разхождаха се или ходеха на обществените бани, а после вечеряха в столовата на Института. След вечеря ходеха на срещи или концерти, или понякога гостуваха на приятелите си Бедап и Салас и техния кръг — Дезар й други от Института, колеги и приятели на Таквер. Но за тях срещите и приятелите бяха от второстепенно значение. Нямаха нужда от социалните контакти; тяхната връзка им бе достатъчна и те не можеха да скрият факта. Това изглежда не обиждаше останалите. Дори напротив. Бедап, Салас, Дезар и останалите идваха при тях, както жадните хора отиват да пият от извора. За Таквер и Шевик другите бяха в периферията, но за другите те бяха в центъра. Те не правеха кой знае какво. Не бяха
