подобри от другите хора, нито пък бяха по-интересни събеседници, но въпреки това приятелите им ги обичаха, разчитаха на тях и им носеха подаръци — малки дарове, които си разменяха тези хора, притежаващи всичко и нищо: ръчно плетен шал, парче гранит осеян с пурпурно червени гранатени късчета, ваза изработена ръчно в работилницата на грънчарската федерация, поема за любовта, комплект резбовани дървени копчета, раковина от Сорубско море. Те даваха подаръка на Таквер с думите: „Ето, на Шев сигурно ще му хареса за преспапие“, или на Шев, казвайки: „Ето, на Так ще й хареса цвета.“ Като даваха те искаха да споделят това, което Шевик и Таквер споделяха, да го отпразнуват и възхвалят.
Бе дълго, топло и слънчево лято, лятото на сто и шейсетата година от Заселването на Анарес. Обилни пролетни дъждове бяха раззеленили равнините на Абиней и бяха уталожили праха, така че въздухът беше необичайно чист. През деня слънцето печеше ярко, а през нощта звездите светеха нагъсто. Когато имаше луна можеха ясно да се видят очертанията на континентите и под ослепително белите облаци.
— Защо ли е толкова красива? — каза Таквер в тъмнината, излегната до Шевик под оранжевото одеяло. Над тях висяха бледите силуети на Обитателите на необитаемия космос; в небето Луната светеше ярко.
— След като знаем, че и тя е планета като тази, само че с по-добър климат и по-лоши хора, след като знаем, че те всичките са алчни да притежават, водят войни, създават закони и ядат, докато другите гладуват, и все пак остаряват, започва да не им върви, хващат ревматизъм и им излизат мазоли по краката точно както и на хората тук… след като знаем всичко това, защо все още изглежда толкова щастлива, — сякаш животът там е песен? Не мога да гледам към тази светлина и да си представя, че там живее един малък отвратителен човек с мазни ръкави и атрофирал мозък като Сабул. Просто не мога…
Голите им ръце и гърди бяха облени от лунна светлина. Около лицето на Таквер имаше смътен ореол, който смекчаваше чертите и. Сенките и косата и бяха черни. Шевик докосна сребристата и ръка със своята, също сребриста и остана поразен от топлината на допира в хладната нощ.
— Ако можеш да видиш нещо в неговата цялост — каза той, — то винаги изглежда красиво. Планетите, живота… Но от близо целият свят е само мръсотия и камънак. И от ден на ден, животът става все по-труден, изморяваш се, губиш представа за нещата. Човек има нужда от разстояние, от интервал. Единственият начин да видиш колко красива е земята е да погледнеш на нея със същите очи, с които гледаш Луната. Единственият начин да видиш колко красив е живота е като погледнеш от гледната точка на смъртта.
— Това се отнася за Урас. Нека си стои там и бъде Луна — не го искам! Но няма да застана права на някой надгробен камък, да погледна надолу към живота и да кажа „О, колко е прекрасен!“ Искам да го виждам като едно цяло, тук и сега. Пет пари не давам за вечността.
— Това няма нищо общо с вечността — разсмя се Шевик, тънък, невзрачен човек от сребро и сянка. — Всичко, което трябва да направиш, за да видиш живота в неговата цялост, е да го видиш като смъртен. Аз ще умра, ти ще умреш, как иначе щяхме да се обичаме? Слънцето ще угасне, защо мислиш продължава да свети?
— Ама че приказки. Проклетата ти философия.
— Приказки? Това не са приказки. Не е разум. Това е осезаемо усещане. Аз докосвам целостта. Държа я. Кое е лунна светлина и кое Таквер? Как бих могъл да се страхувам от смъртта, след като я държа? Аз държа в ръцете си светлината…
— Не бъди като собствениците — промърмори Таквер.
— Сърце мое, не плачи.
— Аз не плача. Ти плачеш. Това са твоите сълзи.
— Аз съм студен. Лунната светлина е студена.
— Спокойно!
През тялото му премина тръпка щом тя го прегърна.
— Страх ме е, Таквер — прошепна той.
— Братко, душа моя, мълчи!
Тази нощ те спаха прегърнати… Тази и още много нощи.
Глава седма
Урас
Шевик откри някакво писмо в един от джобовете на новото вълнено палто, което си бе поръчал от магазина, намиращ се на онази кошмарна улица. Нямаше никаква представа как е могло да попадне там. Със сигурност не бе дошло с пощата, която му носеха три пъти дневно и, която се състоеше главно от статии и разработки на физици от всички краища на Урас, покани за приеми и десетки наивни писъмца от ученици. Това бе тънко листче хартия, сгънато на четири и пъхнато ей така без никакъв плик. Нямаше нито марка, нито печат на някоя от трите конкуриращи се пощенски компании.
Разгърна го със смътното усещане, че знае какво ще прочете вътре: „Ако наистина сте Анархист, защо сътрудничите на властващите управници и предавате собствения си Свят и Одонианската Вяра? Или, може би, сте дошли тук, за да ни донесете тази Вяра? Угнетени от потисничеството и несправедливостите ние сме вперили взор в Братския Свят, в ярката светлина на свободата, която озарява нощния мрак. Присъедини се към нас, твоите братя!“ Отдолу нямаше нито подпис, нито адрес.
Прочетеното го разтърси и морално и интелектуално. Бе шокиран, стреснат, но не от изненада, а от нещо като паника. Знаеше, че те са тук някъде: но къде точно? Досега не бе видял нито един, не се бе срещал с нито един от тях, с нито един от бедните… Без да забележи се бе оставил да го обградят със стена. Несъзнателно бе приел удобното си убежище, също като собственик! Бе се оставил да го „приемат“ сред себе си — точно както му бе казал Чифойлиск.
И сега не знаеше как да разруши тази стена. Дори и да успееше, къде щеше да отиде? Паниката го сграбчи още по-силно. Към кого можеше да се обърне? Отвсякъде бе заобграден от усмивките на богатите.
— Бих искал да говоря с теб, Ефор.
— — Да, сър. Извинете, сър, трябва упрая стаятъ. Шъ сложъ тва тук.
Слугата мълчаливо постави тежкия поднос върху масата, отхлупи чиниите и наля горчивия шоколад в чашката на тънка струйка, така че каймакът стигна до ръба без течността да издаде нито звук, или да се разлее нито капка. Явно изпитваше задоволство от ритуала по поднасяне на закуската и от собственото си умение да го изпълнява безукорно и очевидно не желаеше да му прекъсват това удоволствие. Обикновено говореше на абсолютно правилен Йотийски, но сега, когато Шевик му каза, че иска да поговори с него, отново се бе върнал към насечения градски диалект. Шевик се бе научил да го разбира донякъде; потъмняването на гласните бе напълно обяснимо, веднъж щом свикнеш с него, но изпускането на цели срички доста го изпотяваше. Особено; когато говорещия изпускаше почти половината думи. Също като някакъв таен код, помисли си той. Като че ли Найотите — както самите те се наричаха — не желаеха външни хора да разбират за какво си говорят.
Слугата остана прав, очакващ разпорежданията на Шевик. Знаеше, — бе изучил особеностите и привичките на Шевик още през първата седмица — че Шевик не желае да му придържа стола, или да стои изправен до него докато се храни. Чинно изправената му поза бе достатъчна, за да убие у Шевик всякакво желание за непринуден разговор.
— Би ли седнал, Ефор?
— Щом желаете, сър — отвърна слугата. Премести един стол с един-два сантиметра, но не седна в него.
— Искам да си поговорим за нещо. Нали знаеш, че не обичам да ти давам заповеди.
— Постъпвайте както ви е угодно, сър, без да се притеснявате за заповеди.
— Ти… Не, нямам предвид това. Знаеш ли, в моята страна никой не заповядва на никого.
— И аз така съм чувал, сър.
— Е, искам да се чувстваш като равен на мен, като мой брат. Ти си единственият беден, който познавам тук… Не си собственик. Много искам да си поприказваме. Искам да науча нещо повече за живота ти…
Млъкна отчаяно, виждайки презрителното изражение върху лицето на Ефор. Постъпил бе по възможно най-неудачния начин. Слугата го бе взел за снизходителен глупак, който си вре носа, където не му е работа.
Безнадеждно отпусна ръце на масата.
— О, по дяволите, съжалявам, Ефор! Не мога да изразя това, което всъщност искам да ти кажа. Просто
