След секунда се разнесе силният й приятен смях. Тя избърса насълзените си от студа очи.
— Да, може би все пак наистина сте груб!… Всички ли са приели такива нови… измислени имена? И после са научили този нов, измислен език… Всичко ли е трябвало да бъде създадено наново?
— Заселниците на Анарес? Да. Предполагам, че са били много романтични хора.
— А вие не сте ли?
— Не. Ние сме прекалено прагматични.
— Но, можете да бъдете и двете — отвърна тя. Той не бе очаквал такава проницателност от нея.
— Да — каза й — това е вярно.
— Та може ли да има по-романтична постъпка от вашата, да дойдете тук съвсем сам, без пукната пара в джоба и да пледирате за вашия народ?
— И да се покварявам тук в охолство и разкош.
— Охолство и разкош? В Университета? Боже мили! Горкичкият ми той! Не са ли ви водили на някое свястно, прилично място досега?
— Водиха ме на много места, но все тая. Бих желал да мога да опозная Нио Есая по-добре. Досега видях само външността на града — обвивката на пакета. — Използва тази фраза, защото още от началото бе очарован от навика на Урасците да увиват всичко в чисти опаковки от хартия, найлон, картон или фолио. Прането, книгите, зеленчуците, дрехите, машините — всичко излизаше добре и грижливо опаковано. Дори пачките и ролки хартия биваха увивани в опаковки от хартия. Нищо не биваше да се докосва до нищо друго. Бе започнал да усеща, че самият той също бива внимателно опакован.
— Знам. Завели са ви в Историческия Музей, после до Мемориала на Добуне, а след това са ви замъкнали да слушате някоя реч в Сената!
Той се засмя, защото тя много точно бе описала програмата през един от дните миналото лято.
— Знам ги аз! Толкова глупаво се държат с чужденците. Но аз ще се погрижа да видите истинския Нио!
— За мен ще е удоволствие.
Познавам най-различни странни люде. Колекционирам чудаци. Ето, вие сте тук сам сред цялата тая тълпа от надути професори и политици… — продължаваше да бъбри тя. Безспирното й бърборене му доставяше същата наслада както слънчевите лъчи или снега.
Стигнаха до малката гара на Амоено. Тя си бе взела билет и за връщане. Влакът щеше да пристигне всеки момент.
— Недейте да чакате, ще замръзнете.
Той не отговори, просто стоеше изправен срещу нея и я гледаше усмихнат.
Тя сведе поглед към ръкавелите на кожуха си, изчисти невидима снежинка от шевицата.
— Имате ли съпруга, Шевик?
— Не.
— Никакво семейство ли нямате?
— Ааа, да разбирам. Имам партньор и наши деца. Извинете ме, но се бях замислил за нещо друго. Виждате ли, свикнал съм да мисля за „съпруга“ като за нещо, което съществува само тук на Урас.
— А, какво е това „партньор“? — лукаво вдигна тя очи към него.
— Мисля, че това е същото като вашите съпруг и съпруга.
— А, тя защо не е дошла с вас?
— Не пожела, а и малкото дете е само на една… не, всъщност, вече на две години. А и… — той се поколеба.
— Но, защо не е искала да дойде?
— Е, тя има работа там, не тук. Ако знаех, че тук ще видя толкова много неща, които биха се харесали и на нея, щях да я помоля да дойде. Но нямах никаква представа какво ме очаква тук. Освен това, съществува и въпроса за безопасността, нали разбирате.
— Страхувате се за безопасността си тук? Той отново се поколеба.
— Също и там, когато се върна — рече най-накрая.
— Та какво ще ви се случи, когато се върнете? — разшириха се от учудване очите на Веа. Пуфтенето на влака долетя иззад хълма в края на града.
— О, вероятно нищо. Но там има някои хора, които ме смятат за предател, защото искам да се сприятелим с Урас, нали разбирате. Те могат да ми причинят известни неприятности, когато се върна вкъщи. Не искам тя и децата да се забъркват в това. Вече достатъчно главоболия си имахме, преди да дойда. Стига им толкова.
— Искате да кажете, че има реална опасност за вас там? Той се наведе към нея, за да чуе думите й, заглушавани от грохота на влака, който тъкмо навлизаше в гарата.
— Не знам — усмихна се той. — Знаете ли, нашите влакове много приличат на тези тук. Добрият дизайн няма нужда да се променя. — Съпроводи я до едно купе първа класа. Отвори й вратата. Тя влезе и той надникна след нея и огледа купето. — Все пак доста се различават отвътре! И това цялото е само за вас?
— О, да. Не обичам да пътувам във втора класа. Пълно е с мъже, които непрекъснато дъвчат дъвка-маер и плюят навсякъде. Вие на Анарес дъвчете ли маер? Сигурно не. О, има толкова много неща, които бих искала да науча за вас и за вашата страна!
— Аз винаги с удоволствие разказвам за страната си, но никой досега не ме е питал.
— Нека да се срещнем отново и да поговорим! Нали ще ми се обадите, когато се върнете в Нио? Обещайте ми.
— Обещавам — добродушно отвърна той.
— Прекрасно! Знам, че вие винаги спазвате обещанията си. Нищо друго не знам за вас, освен това, но и това ми стига.
Чувствам го. Довиждане, Шевик. — Подаде му ръка и за момент задържа неговата. Свирката на локомотива отекна два пъти. Той затвори вратата и проследи потеглянето на влака. Лицето на Веа проблясваше в бяло и алено зад прозореца.
Върна се в дома на Ой в много добро настроение. До мръкнало се биха със снежни топки с Ини.
Заглавията бяха изписани върху титулните страници с най-големия възможен шрифт. Правописът и граматиката почти липсваха. Статията бе написана по подобие на начина, по който говореше Ефор: „Снощи цялата западна част на Мескти бе завладяна от бунтовниците, изтласкването на правителствените войски продължава…“ Това бе словесният начин на изразяване на Найотите, миналото и бъдещето бяха наблъскани в едно-единствено, наситено и доста нестабилно сегашно време.
Шевик прочете вестниците, после потърси повече данни за Бенбили в Енциклопедията на ССП. Държавната форма на управление бе парламентарна демокрация, но това бе само проформа. Всъщност си беше чиста военна диктатура с управление на генералите. Страната бе доста голяма, разположена в западното полукълбо, с малко население, икономически изостанала. Релефът й бе предимно планински с обширни савани в низините. „Трябваше да отида там“, помисли си Шевик и си представи пустите равнини, брулени от свирепия вятър. Странно, но събитията там силно го развълнуваха. Започна да следи бюлетините по радиото, което до тогава почти не бе включвал, след като откри, че главната му функция бе да рекламира стоки за пазара. Репортажите по радиото и официалните предавания по телефакса в обществените учреждения бяха доста сбити и сухи, в пълен контраст със вестниците, чийто страници бъкаха от обширни материали за Революцията.
Президентът, Генерал Хавеверт успял да се спаси като отлетял с любимия си, тежковъоръжен самолет, но някои от по-низшите генерали били заловени и кастрирани — наказание, което в Бенбили по традиция се предпочита пред екзекуцията. Оттеглящата се войска палела всичко по пътя си, изгаряла градовете и нивите на собствения си народ. Партизански отряди непрестанно нападали войсковите части в гръб. Революционерите в столицата Мескти отворили затворите и дали амнистия на всички затворници. Когато прочете това, сърцето на Шевик подскочи. Значи още имаше надежда… Все още имаше надежда… Следеше
