забрави за това, моля те.
— Както кажете, сър — отвърна слугата и се оттегли.
И това приключи въпроса. „Безимотната класа“ оставаше все така далечна и непозната за него, както и когато четеше за нея в историческите книги в Нортсетингския Регионален Институт.
Междувременно бе обещал, че ще прекара една седмица от ваканцията между зимния и пролетния семестър със семейство Ой.
След първото посещение в дома им, Ой на няколко пъти го бе канил на вечеря, но винаги някак сковано, сякаш изпълняваше задължението си на домакин, или може би правителствена поръчка. В собствената си къща, обаче, макар и да проявяваше остатъци от предпазливост, определено се държеше доста пооткрито и приятелски с Шевик. При второто му гостуване двамата сина на Ой се отнасяха с него като със стар приятел, на когото безрезервно вярват, което явно доста озадачи баща им. Накара го да се чувства неспокоен; не можеше напълно да одобри държанието им, но не можеше и да каже, че е Неоправдано. Шевик също се отнасяше с тях като със стари приятели, като по-голям брат. И двамата му се възхищаваха, а по-малкият, Ини, направо се влюби в него. Шевик бе много мил с тях, говореше им открито като на възрастни и им разказваше страшно интересни истории за Луната. Но това не беше всичко, имаше и нещо друго. За децата той представляваше нещо, което. Ини не можеше да определи, или изкаже. Дори и много по-късно, вече в зрелия си живот — който бе дълбоко и несъзнателно повлиян от същата тази детска привързаност — Ини не можеше да намери точната дума за това. В съзнанието му изплуваха думи-сенки на търсената. Думи като „пътешественик“ и „заточеник“.
Така се случи, че точно през тази седмица падна много дебел сняг. Шевик никога преди не беше виждал снежна покривка по-дебела от два-три сантиметра. Бе въодушевен от величествения танц на снежинките, от самото количество бял пухкав сняг. Неимоверният излишък от сняг го изпълваше с възторг и възхищение. Бе толкова бял, толкова чист и студен, толкова кротък и невинен, че дори и най-ревностният Одонианец не можеше да го сметне за обикновен екскремент. Да гледа на него като на нещо друго освен като на чисто, девствено великолепие, би било дребнавост на духа. Веднага щом небето се изясни той излезе навън на снега, заедно с момчетата, които му се радваха също толкова, колкото и той. Тичаха из голямата градина зад къщата на Ой, мереха се със снежни топки, копаеха тунели, правеха замъци и кули от сняг.
Сева Ой и зълва й Веа наблюдаваха през прозореца радостната игра на децата, мъжа и малката видра. Животинчето използваше една от стените на снежния замък вместо пързалка и безспирно се спускаше по корем. Бузките на момчетата пламтяха. Вързал дългата си сива коса на опашка, със зачервени от щипещия студ уши, мъжът енергично копаеше нови тунели.
— Не тук! — Копай тука! — Къде е лопатата? — Имам лед в джоба! — долитаха възбудените детски гласчета.
— Ето го и нашия Извънземен — усмихна се Сева.
— И това е най-великия жив физик! — отвърна зълва й. — Колко забавно!
Когато влезе вътре, пуфтейки и тропайки с крака, за да отърси снега, от него се излъчваше онази свежа жизненост и цветущо здраве, присъщи само на хората, които току-що се вмъкват на топло, след като дълго са били вън на снега. Представиха го на зълвата. Той й протегна широката си, корава и хладна длан и дружелюбно погледна надолу към нея.
— Ти си сестрата на Демар, нали? Да, много приличаш на него.
Тази забележка, която би й се сторила доста глуповата и проява на лош вкус, ако я бе чула от някой друг, сега и достави приятно задоволство, „какъв мъж само!“ мислеше си тя през целия следобед. „Истински мъж! Има нещо загадъчно в него“.
Цялото й име беше Веа Доум Ой. Съпругът й, Доум, бе директор на голяма индустриална компания и непрекъснато пътуваше. Всяка година прекарваше половината от времето зад граница като търговски представител на правителството. Докато му обясняваше всичко това Шевик не откъсваше очи от нея. Имаше същите големи черни очи и бледа кожа като брат си Демар, но при нея фините черти на лицето бяха по-смекчени и я правеха наистина много красива. Гърдите, раменете и ръцете й бяха заоблени, меки и много бели. По време на вечерята Шевик седеше на масата до нея. Почти не сваляше поглед от голите й гърди, изскочили напред над късото елече. Имаше нещо очарователно в това да ходиш полугол в студената зима, нещо толкова завладяващо, колкото и танца на снежинките, освен това малките й гърди притежаваха същата невинна, девствена белота като снега, фината извивка на шията й се преливаше в нежния овал на елегантната й, обръсната, гордо изправена глава.
Тя наистина е много привлекателна, каза си Шевик. Също като леглата тук — мека и нежна. Но, нещо като че ли я притеснява. Защо ли говори така припряно?
Той се вкопчи в тъничкия й гласец и насечения й начин на говорене като в спасителен сал насред бушуващо море, дори без да усети, че потъва. Тя се връщаше в Нио Есая с влака след вечеря, бе дошла само за един ден и той никога вече нямаше да я види.
Ой бе настинал, а Сева трябваше да се погрижи за децата.
— Шевик, мислиш ли, че би могъл да изпратиш Веа до гарата?
— Боже мой, Демар! Няма да ме натрапваш на горкия човек! Нали не мислиш, че по улиците скитат вълци? Или се опасяваш, че дивите Мингради ще се промъкнат в града и ще ме отвлекат в харемите си? Или че ще ме открият на сутринта пред вратата на началник-гарата, със замръзнала сълза в окото и букетче повехнали цветенца в безжизнените ми крехки длани? О, това последното ми хареса! — На фона на детинското й бърборене смехът й избухна като вълна — една тъмна, мощна и гладка вълна, която помете всичко и остави пясъчния бряг пуст. Тя се смееше не на думите си, а на самата себе си и искреният й смях изригваше направо от тялото и душата й и заличаваше всичко казано.
Шевик си облече палтото и я изчака на вратата.
До първата пресечка вървяха в мълчание. Снегът скърцаше и хрущеше под стъпките им.
— Вие наистина сте прекалено любезен и мил за един…
— Един какво?
— Един анархист — отвърна тя с тъничкия си гласец. Говореше леко провлачено също както говореха Пе и Ой в Университета. — Разочарована съм. Мислих си, че ще сте недодялан, груб и опасен.
— Такъв съм.
Тя погледна странично към него. Бе увила главата си с червен шал. Черните й очи проблясваха на фона на свежата белота на снега наоколо.
— Но ето, че най-галантно ме изпращате до гарата, Д-р Шевик.
— Просто Шевик — меко отвърна той. — Без „Доктор“.
— Това цялото ви име ли е? Нямате други?
Той кимна усмихнат. Чувстваше се отлично, всичко го изпълваше със задоволство — свежият въздух, топлината на палтото, което носеше, красотата на жената, която крачеше до него. Никакви грижи или мрачни мисли не бяха го спохождали днес.
— Вярно ли е това, че у вас получавате имената си от компютър?
— Да.
— Колко ужасно! Да бъдеш кръстен от някаква машина!
— Какво ужасно има в това?
— Толкова е… нечовешко, толкова безлично.
— Така ли мислите? Може ли има нещо по-лично от име, което нито едно друго живо човешко същество не притежава?
— Никой друг? Вие сте единственият Шевик?
— Да, докато съм жив. Преди мен е имало други.
— Искате да кажете роднини?
— Ние не държим толкова на роднинството. Виждате ли, в известен смисъл ние всички сме роднини. Не знам кои са били предишните ми съименници, с изключение на един от ранните години на Заселничеството. Тя е изобретила някакъв осов лагер или нещо подобно, което се използва в тежкотоварните машини. Все още го наричат „шевик“. — Той се усмихна още по-широко. — Никак не е лошо да си обезсмъртен!
Веа поклати глава:
— Боже мой! Но, как различавате мъжете от жените?
— Ами, измислили сме един специален метод…
