цареше изящество, постигнато чрез ограничения.
На вратата го посрещна прислужник, който пое палтата им. От кухнята в приземния етаж, където даваше нареждания на готвача, излезе съпругата на Ой и ги поздрави.
По време на разговора преди вечеря, Шевик с изненада откри, че се стреми да направи добро впечатление на домакинята. Държеше се любезно и приятелски. Беше толкова приятно отново да разговаря с жена! Нищо чудно, че напоследък се чувстваше самотен и изолиран сред всичките тези мъже. Нищо не можеше да замени приятната тръпка от общуването с противоположния пол. Сева Ой беше привлекателна жена. Като гледаше изящните линии на слепоочията и шията й, Шевик реши, че ураския обичай жените да бръснат главите си в същност не беше толкова отблъскващ. Тя се дължеше сдържано и някак плахо. Той се опита да я накара да се поотпусне и беше много доволен от себе си, когато усети, че успява.
Вечерята беше готова и към тях се присъединиха две деца.
— Полкова е трудно да намериш добра гувернантка в тази част на страната! — извини се Сева Ой. Шевик се съгласи, макар че въобще нямаше представа какво е това „гувернантка“! Той погледна двете момчета с не по-малко удоволствие и облекчение. Откакто напусна Анарес, той почти не беше виждал деца.
Те бяха чисти и послушни деца, които говореха само ако ги попиташ нещо. Бяха облечени в дрехи от синьо кадифе и от време на време със страхопочитание поглеждаха към Шевик. За тях той беше същество от друг свят. Деветгодишното момче пошушна на седемгодишното да не зяпа хората и грубо го ощипа. Малкият също го ощипа в отговор и се опита да го ритне под масата. Явно още не беше привикнал към основният принцип за правото на по-силния.
В къщи Ой беше различен човек. Потайния поглед и провлачения говор липсваха. Семейството му се отнасяше към него с уважение, но това уважение се оказа взаимно. Шевик знаеше възгледите на Ой за жените и с изненада откри, че той се отнася с жена си внимателно, дори деликатно.
„Това е кавалерство“, сети се Шевик за новата дума, която научи наскоро: но бързо разбра, че това отношение е нещо повече от кавалерство. Ой обичаше жена си, доверяваше й се. Той се държеше с нея и децата почти като анаресец. Всъщност, в семейна обстановка той се оказа обикновен, приятен, свободен човек.
Тази свобода беше ограничена само в рамките на малкото семейство, но самият Шевик се почувства спокоен и свободен с тях.
Разговорът беше спрял за момент, когато по-малкото момче каза с тъничкия си, ясен глас:
— Господин Шевик не е много добре възпитан.
— Защо? — попита Шевик преди съпругата на Ой да успее да смъмри детето.
— Вие не казахте „благодаря“.
— За какво?
— Когато ви подадох чинията с туршия.
— Ини, млъкни!
„Садик! Не бъди егоист!“ Тонът беше абсолютно същия, помисли си Шевик.
— Помислих, че вие я споделяте с мен. Тя подарък ли беше? Ние си благодарим само за подаръците, а другите неща просто споделяме, без да говорим за това. Искаш ли да ти върна туршията?
— Не, аз не обичам туршия — отвърна детето и погледна Шевик с ясните си, черни очи.
— Значи няма никаква пречка да я споделим — каза Шевик. Голямото момче изгаряше от желание да ощипе Ини, но се въздържа. Ини се разсмя, показвайки белите си зъбки, наведе си към Шевик и тихо каза:
— Искаш ли да видиш моята видра? — Да.
— Тя е отзад, в градината. Мама я занесе там, защото мислеше, че може да ви обезпокои. Някои възрастни не обичат животните.
— О, аз ги харесвам. В моята страна няма животни.
— Нямате животни? — учуди се по-голямото момче. — Татко! Господин Шевик каза, че при тях нямат животни!
Ини също зяпна невярващо.
— Но какво имате тогава?
— Хора. Риба. Червеи. Дървета, наречени холуми.
— Какви са тези дървета?
Така разговорът продължи половин час. За пръв път някои питаше Шевик за Анарес. Децата задаваха въпросите, но родителите им също слушаха с интерес. Шевик старателно избягваше да говори по етически или морални въпроси. Не беше дошъл тук, за да прави пропаганда пред децата на домакина си. Той просто им разказваше за Прашната земя; за Абиней; за облеклото на хората; за това какво нравеха, когато искат нови дрехи и с какво се занимаваха децата в училище. Последното прозвуча малко като пропаганда, въпреки усилията на Шевик. Ини и Еви бяха очаровани от учебната програма на анареските деца, която включваше обучение по наторяване на земеделските площи, дърводелство, поддръжка на пътищата, писане на пиеси, поправка на канализацията, печатане на книги и всички останали дейности, с които се занимаваха възрастните. И никакви наказания.
— Е, понякога се налага да те оставят сам за известно време — поясни Шевик.
— Но как се поддържа реда? — внезапно се намеси Ой, сякаш дълго време бе таил въпроса и повече не издържаше на напрежението. — Защо хората не крадат и не се избиват един друг?
— Никой не притежава нищо за крадене. Ако искаш нещо, можеш да си го вземеш от районната продоволствена станция. Колкото до насилието, не знам… Ой, ти би ли ме убил? Дори ако искаш да ме убиеш, законът може ли да те спре? Принудата е най-неефективния начин за осигуряване на ред.
— Добре, но кой върши мръсната работа?
— Каква мръсна работа? — попита съпругата на Ой, която не следеше разговора.
— Събирането на боклука, копаенето на гробове…
— Добива на живак — добави Шевик и едва не каза „филтрирането на лайната“, успявайки навреме да се сети, че урасците използваха евфемизми за подобни неща. Още в самото начало на пребиваването си на Урас, той осъзна, че тук живеят сред планини от екскременти, но никога не споменават за това.
— Тези дейности ги вършим заедно. Никой не е длъжен да ги върши непрекъснато, освен ако това не му харесва. По един ден на всяка декада управителният комитет на комуната, квартала или всеки, който има нужда, може да те помоли да се включиш в такава работа. Правим списък на смените, а назначенията на неприятна или опасна работа, например в мините и леярните, са за не повече от половин година.
— Но в такъв случай целият персонал се състои от хора, които не познават работата!
— Да. Не е много ефикасно, но какво друго може да се направи? Не можеш да кажеш на някого да върши работа, която ще го осакати или убие за няколко дни. Защо да го прави?
— Значи човек може да не се подчини на заповед?
— Не става дума за заповеди, Ой. Той отива в центъра по Трудова заетост и казва: „Искам да работя това и това, какво ще ми предложите?“ И те му казват къде има подобна работа.
— Но защо хората вършат мръсната работа без принуда?
— Защото я вършат заедно… Има и други причини. Виждате ли, животът на Анарес не е така богат и разнообразен, както на Урас. В малките комуни няма много забавления и ако човек върши еднообразна работа на някаква машина, на него ще му бъде приятно веднъж на десет дни да излезе навън, с други хора, за да оре или да слага тръби… Освен това съществува предизвикателството. Тук смятате, че основният мотив за работа са парите, жаждата за печалба. Но при нас няма пари и може би мотивацията е по- ясна.
Хората обичат да правят нещо и искат да го правят най-добре. Те се заемат с тежка и опасна работа, защото се гордеят с нея и могат да се… изтъкнат пред другите, пред по-слабите. „Ей, вие, малките, вижте колко съм силен“… Разбирате ли? Човек обича да върши онова, в което е най-добър. Всъщност, това е въпросът за целта и средствата. В крайна сметка работата се върши заради самата нея. Тя е вечното удоволствие от живота. Всяка личност съзнава това. Същото важи и за социалното съзнание, за мнението на твоите съседи. На Анарес няма друга награда и друг закон, освен собственото удоволствие и уважението на другите. Това е всичко. Общественото мнение е най-голямата сила.
— Има ли такива, които се противопоставят на общото мнение?
