работа по поддръжка и почистване на общежитието. Започна да посещава събранията на федерацията по физика. В трапезарията започна да сяда на по-големи маси, вместо да седи сам, с книга в ръка.
Резултатите бяха изненадващи: хората сякаш го очакваха. Те го приеха сред тях като брат, канеха го на събирания, канеха го в леглата си. Той започна да излиза с тях и за три декади научи повече за Абиней, отколкото за цялата изминала година. Заедно с цяла група весели, млади хора, той започна да ходи на атлетически състезания и плувни басейни, по занаятчийски центрове, фестивали, театри, музеи и концерти.
Концертите се оказаха истинско откровение за него и му носеха неописуема радост.
Преди не ходеше на концерти, защото смяташе, че музиката има смисъл само ако ти самия свириш. Като дете той свиреше на различни инструменти и пееше в местните хорове и ансамбли. Доставяше голямо удоволствие, но той не беше особено талантлив. Това беше всичко, което знаеше за музиката.
В учебните центрове децата се учеха на всякакви умения, свързани с изкуствата: пеене, солфеж, танци, рисуване и така нататък. Те се учеха и да говорят, да виждат, да чуват, да се движат. Не се нравеше разлика между занаят и изкуство. Изкуството не беше нещо, което обслужва живота: то беше част от самия живот; както речта. По тази причина архитектурният стил беше изчистен, смислен и пропорционален. Скулптурата и живописта основно служеха като елементи в архитектурата и градоустройството, докато словесните изкуства — поезията и драматургията — бяха по-ефимерни, свързани повече с песента и танца. Единствено театърът беше наричан „Изкуството“ — нещо завършено и цяло. Имаше много районни и пътуващи групи от актьори танцьори и мимове, а някои от тях дори водеха драматурзи със себе си. Те представяха както трагедии, така и комедии. В малките градове сред пустинята, тези трупи бяха като дъжда, те бяха най-голямото събитие. Родена от свободния дух на разпръснатите комуни, анареската драма беше добила изключителна проникновеност и колорит.
Шевик не беше особено привързан към драмата. Той харесваше красотата на думите, но общата идея на представленията не предизвикваше у него особено възхищение. Чак през втората година в Абиней той най- после откри Изкуството. Изкуството, което бе родено от времето. Някой го заведе на концерт на Музикалния синдикат. На следващата вечер той отново го посети. Оттогава, със или без новите си приятели, той не пропускаше концерт. Шевик започна да се нуждае от музиката дори повече, отколкото от приятелите си. Тя му носеше дълбоко удовлетворение.
Усилията му да счупи оковите на вродената си самота и уединеност се проваляха и той го знаеше. Не успя да си създаде нито един близък, истински приятел. Той се сношаваше с много момичета, но това не му доставяше очакваната наслада. Беше просто облекчаване на нуждата от сексуални контакти, едно изпразване и той се срамуваше от това, защото другият се превръщаше само в обект. Дори мастурбирането беше за предпочитане за човек като него. Самотата беше негова съдба, той беше хванат в наследствения капан. Тя го беше казала: „За мен работата е над всичко“. Рулаг каза това спокойно и примирено, защото беше безсилна да промени нещо. Така беше и с него. Сърцето му го теглеше към нежните, млади души, които го наричаха „братко“, но той не успяваше да се докосне до тях. Той беше роден, за да бъде самотен, студен интелектуалец. Егоист.
Да, работата преди всичко, но и тя не водеше никъде. Също като секса и тя трябваше да бъде удоволствие, но не беше. Той продължаваше да затъва в старите проблеми и нямаше никакъв напредък в разрешаването на Темпоралния Парадокс на То. Това важеше и за теорията на Едновременността, за която той бе уверен, че е почти завършена през изминалата година. Сега се чудеше откъде се е взела тази самоувереност. Наистина ли мислеше, че на двадесет години може да създаде теория, която изцяло да промени основите на космологичната физика? Явно през периода преди болестта, той не е бил на себе си. Записа се в две работни групи по философска математика, като отказваше да признае пред себе си, че може да ръководи групите не по-зле от самите инструктори. Доколкото бе възможно, Шевик избягваше да се среща със Сабул.
Едно от първите му решения беше да опознае по-добре Гвараб. Тя отговори на това негово желание доколкото можеше, защото зимата се бе отразила зле на здравето й. Тя беше болна, глуха и много стара. През пролетта Гвараб започна курс лекции, но после се отказа. Паметта й започнала изменя. Веднъж дори не позна Шевик, но друг път го канеше в общежитието и двамата говореха по цели вечери. От тези разговори той разбра, че вече е надминал идеите на Гвараб. Дългите разговори станаха мъчителни за него. Той или трябваше да остави Гвараб часове наред да говори за идеи, до които вече бе достигнал и отхвърлил, или да й каже това направо, причинявайки й болка. На двадесет години Шевик нямаше търпението и такта да търпи дългите, скучни разговори и започна да отбягва и нея.
Шевик нямаше с кого да поговори за работата си. Никой в Института не разбираше от чиста темпорална физика. Той искаше да преподава този предмет, но не получи назначение като преподавател и не му дадоха група, факултетският синдикат отхвърли всичките му молби. Те не искаха да се конфронтират със Сабул.
През тази година Шевик започна да прекарва все повече време в писане на писма до Атро и други ураски физици и математици. Само малка част от писмата бяха изпращани. Някои то тях той скъсваше още след написването им. Откри, че математикът Лоаи Ан, комуто беше изпратил разработка от шест страници върху темпоралната обратимост, е починал преди двадесет години. Беше пропуснал да прочете биографичната справка в предговора на книгата му „Геометрии на времето“.
Много писма бяха спирани от управлението на космодрума на Анарес. Космодрумът беше подчинен директно на КПР, тъй като работата там изискваше координация между много синдикати. Някои от координаторите знаеха йотийски. Те заемаха важни постове, имаха специални познания и бяха добили бюрократичен манталитет: автоматично казваха Не. Те не одобряваха писма до математици, защото им приличаха на кодирани и никой не можеше да ги убеди в обратното. Писмата до физици минаваха през Сабул, защото той беше консултант по физика. Сабул никога не одобряваше писма, които не касаеха собствената му Последователна физика. „Не съм компетентен“ — изръмжаваше той и избутваше писмото настрани. Дори ако Шевик успееше да прати писмото до управителя на космодрума, то се връщаше с неизменния печат „Не се одобрява за износ“.
Шевик повдигна въпроса във федерацията по физика, която Сабул не си правеше труда да посещава. И там никой не обърна внимание на предложението за свободна кореспонденция с идеологическия враг. Дори нахокаха Шевик, че работи в област, в която само той е компетентен и никой не може да го контролира.
— Но тази област просто е нова! — обясняваше той, макар да знаеше, че е безсмислено.
— Щом е нова, защо не я споделиш с нас, вместо със собствениците?
— В началото на всеки семестър предлагам да се открие курс, но вие винаги казвате, че нямало достатъчен интерес. Страхувате се от нещо ново?
Едва ли можеше да спечели приятели по този начин.
Всички го намразиха.
Той продължи да пише писма до ураските физици, въпреки че не изпратиха нито едно от тях. Самият факт, че пишеше на хора, които можеха да го разберат го караше да продължава. Иначе не можеше да мисли.
Декадите и семестрите течаха един след друг. Два-три пъти в годината той получаваше наградата си: писмо от Атро или от някой друг физик от А-Йо или Тува. Писмата бяха дълги, написани с дребен почерк и съдържаха само научни тези от поздрава до подписа. Сложна математико-етико-космологична темпорална физика, написана на познат език, но от непознати хора, които ожесточено оборваха неговите теории; които бяха врагове на родината му, съперници, чужденци, братя.
Дни наред след получаване на писмо, той беше въодушевен и радостен. Работеше ден и нощ, а идеите бликаха като фонтан. После бавно, но сигурно фонтана секваше и той се връщаше на земята, изсушен и отчаян.
Третата година от пребиваването му в института беше към края си, когато Гвараб умря. Той пожела да произнесе реч на възпоменателната служба, която по стар обичай се провеждаше на мястото, където починалия е работил. В нейния случай това беше една стая в сградата на лабораторията по физика. Шевик беше единствения оратор. Нямаше студенти, защото Гвараб не бе преподавала от две години. Дойдоха няколко възрастни членове на Института и синът на Гвараб — агрохимик от Североизтока на средна възраст. Шевик застана зад катедрата, където Гвараб бе чела лекциите си през всичките тези години. Гласът му
