стори толкова спокойно и по детски чисто, че му идваше да заплаче. Като минаваше под портала на факултета по Здравни науки, покрай него мина едно момиче, което му хвърли бегъл поглед. Заприлича му на онова момиче с късата коса, което беше изяло толкова много торти на прощалното тържество. Не можеше да си спомни името й. Той спря и се обърна, но момичето се беше скрило зад ъгъла, пък и имаше дълга коса. Имаше, беше… всичко беше в миналото. Той излезе от подслона на портала и усети студения вятър. Валеше дребен дъждец. Дъждът винаги беше дребен, ако въобще валеше. Това беше сух свят. Сух, блед, враждебен. „Враждебен!“ — произнесе Шевик йотийската дума. Никога не бе чувал йотийския говор. Звучеше странно. Дребните капчици се забиваха в лицето му като камъчета. Този дъжд също беше враждебен. Към възпаленото му гърло се прибави ужасно главоболие, което усещаше едва сега. Той се прибра в стая №46 и легна на леглото, което се люлееше пред очите му. Целият трепереше и не можеше да спре. Той се загърна с оранжевото одеяло и се опита да заспи, но треската не преставаше. Сякаш беше под атомна бомбардировка, която се усилваше с нарастването на температурата му.
Той никога не беше боледувал, нито бе изпитвал друго физическо неразположение, освен умора. Нямаше представа какво е треска с висока температура и през моментите на просветление в тази дълга нощ, той си мислеше, че полудява. Страхът от лудостта го накара да потърси помощ, когато денят най-сетне настъпи. Спомни си, че през нощта беше викал и бе прекалено уплашен, за да потърси помощ от съседите си по коридора. Той едва се довлече до районната клиника, която беше на осем пресечки. Настъпващият ден беше студен, ясен и слънчев. В клиниката се оказа, че „лудостта“ му всъщност е лека форма на пневмония. Казаха му да се настани във Второ отделение. Той протестира, но помощничката му каза да не бъде егоист и обясни, че ако се прибере, докторът ще трябва постоянно да се разкарва и да назначи отделна сестра да се грижи за него. Той се запъти към леглото си във Второ отделение. Всички останали в отделението бяха възрастни хора. Към него се приближи една помощничка с чаша вода и хапче.
— Какво е това? — подозрително запита Шевик. Зъбите му отново затракаха.
— Антипиретик.
— Какво значи това?
— Служи за сваляне на температурата.
— Нямам нужда от него.
— Добре.
Помощничката сви рамене и продължи нататък.
Повечето млади анаресци смятаха, че е срамно да си болен. Това беше резултат от успешната профилактика, която обществото провеждаше и може би от смущението, което предизвикваше аналогичната употреба на думите „здрав“ и „болен“. Те смятаха болестта за престъпление, макар и неволно. Да се подчиниш на този престъпен подтик, да го поощриш, вземайки успокоителни, беше неморално. Всички избягваха лекарства и инжекции. С настъпването на възрастта, много от хората променяха мнението си, защото болката беше по-лоша от срама. Помощничката раздаде на възрастните хора в отделението техните лекарства, докато те се шегуваха с нея.
По-късно дойде един доктор със спринцовка в ръка.
— Не искам инжекция — каза Шевик.
— Престани да се самоизтъкваш и легни по корем — заповяда докторът. Шевик се подчини.
Когато отново се събуди, над него се бе надвесила някаква жена с чаша вода в ръка, но той трепереше толкова силно, че водата се разля по одеялото.
— Оставете ме на мира. Коя сте вие?
Тя му каза, но той не разбра нищо. Само й повтаряше да си върви и че той се чувства добре. После започна да й обяснява, че хипотезата за цикличността сама по себе си е безполезна, но е много важен, крайъгълен камък за изграждане на теорията на Едновременността. Той говореше ту на правски, ту на йотийски и драскаше с тебешир формули и уравнения върху плочата за писане, притеснен дали цялата група ще разбере важността на този крайъгълен камък. Жената се наведе над него и привърза косите му. Ръцете и бяха хладни. Докосването на нейните ръце беше най-приятното усещане, което той някога беше изпитал. Той посегна да стисне ръцете й, но нея я нямаше. Беше си отишла.
След много, много време, той се събуди. Можеше да диша и се чувстваше добре. Всичко беше чудесно. Не му се искаше да се движи, за да не наруши съвършеното спокойствие, което го бе обхванало. Лъчите на зимното слънце огряваха отсрещната стена. Беше неописуемо красиво. Той лежеше и гледаше. Старците в отделението се смееха. Смехът им беше сух и насечен, но звукът беше прекрасен. Една жена се приближи и седна на леглото му. Той я погледна и се усмихна.
— Как се чувстваш?
— Като новороден. Коя си ти?
— Майката — отвърна тя и също се усмихна.
— Това е прераждане. Но не трябва ли да имам и ново тяло?
— Какво говориш? Май не си на този свят!
— Така е. Говоря за Урас. Прераждането е част от тяхната религия.
— Все още бълнуваш — каза тя и положи длан на челото му. — Нямаш температура.
Нейният глас докосна нещо много дълбоко в същността на Шевик — някакво тъмно място, оградено със стена, в което думите и звънтяха, блъскаха се и отекваха. Уплашен, той вдигна поглед към жената.
— Ти си Рулаг!
— Да. Вече ти казах няколко пъти.
Тя запази непроницаемото си изражение и дори се усмихваше. Шевик не можеше да помръдне, но на лицето му се изписа неприкрит страх, сякаш виждаше не майка си, а смъртта. Дори да беше забелязала това, тя не го издаде.
Тя беше красива, мургава жена с изящни, меки черти, които не издаваха възрастта й. Сигурно беше над четиридесет годишна. Всичко, свързано с нея беше хармонично и умерено. Гласът и беше нисък и кадифен.
— Не знаех, че си в Абиней — каза тя, — нито къде си бил и дали въобще те има. Бях в Издателския синдикат и преглеждах новите публикации, за да подбера някои от тях за Инженерната библиотека. Случайно попаднах на книга от Сабул и Шевик. Бях чувала за Сабул, разбира се, но кой бе Шевик? Защо името ми беше толкова познато? Размишлявах почти минута, докато се сетя. Странно, нали? Просто не се връзваше. Този Шевик, когото познавах, трябваше да е на двайсет години и беше немислимо вече да издава трудове по метакосмология в съавторство със Сабул. Но всеки друг Шевик трябваше да е на по-малко от двайсет!… Затова дойдох да проверя. Едно момче от общежитието ми каза, че си тук… Тази клиника е с шокиращо малък персонал. Не разбирам защо синдиците не изискат повече назначения от Медицинската федерация или не намалят приема на болни. Та някои от помощничките тук работят по осем часа на ден! Разбира се, в областта на медицината има много хора, които точно това искат. Саможертва. За съжаление, това не е особено ефикасно… Колко странно, че те открих. Никога нямаше да те позная… Поддържаш ли връзка с Палат. Как е той?
— Той е мъртъв.
— О, така ли.
Рулаг не се престори на изненадана и покрусена, но в гласът и прозвуча една печална, меланхолична нотка, която развълнува Шевик. За момент той успя да я възприеме като човешко същество.
— Кога умря той?
— Преди осем години.
— Значи е бил някъде на трийсет и пет.
— В Уайд Плейнс стана земетресение. Живяхме там около пет години, Палат беше строителния инженер на комуната. Земетресението засегна учебния център и той, заедно с няколко души, влезе вътре, за да извади децата, които останаха вътре. В този момент стана втория трус и цялата сграда рухна. Загинаха тридесет и двама души.
— Ти беше ли там?
— Десет дни преди земетресението заминах да уча в Регионалния институт.
Тя се замисли.
— Горкият Палат. Това някак си му прилича: да загине заедно с другите, като един от тридесет и двамата…
