Той бе заобичал Урас, но защо му беше тази любов? Той не беше част от този свят, но вече не принадлежеше и на света, в който се бе родил.
Самотата и чувството за изолация, които го сграбчиха още от първата минута на борда на „Майндфул“, сега отново се надигнаха от дълбините на душата му и той осъзна, че е осъден да бъде нежелан и отричан, но господар на себе си.
Той беше самотен тук, защото идваше от света на доброволни изгнаници. Винаги е бил сам и на родната планета, защото се бе самоизолирал от своето общество. Преселниците бяха направили крачка в непознатото, но той беше направил две. Беше останал сам със себе си, защото бе поел риска на метафизиката.
Беше глупаво да мисли, че може да обедини два свята, без да бъде част от тях.
Едно синкаво сияние в нощното небе привлече погледа му. Над короните на дърветата, над камбанарията на параклиса, над тъмната линия на далечните хълмове изгряваше Луната. Той я почувства като нещо близко. В идеалната завършеност на времето нямаше празнина. Той бе наблюдавал изгрева на Луната над хълмовете на детството от прозореца на детската градина в Уайд Плейнс, заедно с Палат; над сухата пустош на Прашната земя; над покривите на Абиней, заедно с Таквер…
Но това не беше същата Луна.
Заобиколиха го сенките от миналото, но той седеше неподвижен и гледаше изгрева на Анарес над чуждоземните хълмове: сияен, бледосин, изпъстрен с тъмни петна. Светлината на неговия свят изпълни пустотата в сърцето му.
Глава четвърта
Анарес
Шевик се събуди, огрян от лъчите на залязващото слънце. Дирижабълът прелиташе над последния високопланински проход на Не Терас и се насочваше на юг. Той беше проспал по-голямата част от третия ден на дългото пътуване. От нощта на прощалното тържество го делеше половин свят. Той се прозя, разтърка очи и тръсна глава, за да се отърве от глухото боботене на двигателите в ушите му. Напълно събуден, той осъзна, че пътуването бе към края си и дирижабълът приближава Абиней. Той залепи лицето си за прашния илюминатор и наистина видя, че там долу, между два ниски, ръждивокафяви хребета, ограден от стена се виждаше космодрума на Анарес. Той нетърпеливо се огледа, жадувайки да зърне космически кораб на площадката за кацане. Урас беше един друг спят, макар и презрян. Шевик искаше да види космически кораб от друг свят: пътешественик през ужасната бездна, творение на чуждоземни ръце, но на космодрума нямаше никакъв кораб.
Товарни кораби от Урас пристигаха само осем пъти годишно и престоят им беше максимално кратък — колкото да свалят товара си и да натоварят нов. Посетителите не бяха желани. Всъщност, за много анаресци те бяха едно непрекъснато унижение.
Корабите от Урас внасяха масла и петролни продукти; фини машинни елементи и електронни компоненти, които анареската промишленост не можеше да произведе; а понякога и нови видове дървета и семена. Обратно за Урас те се пълнеха с живак, мед, алуминий, уран, калай и злато. За урасците това беше чудесна сделка. Разпределението на техните доставки за Анарес, беше една от основните функции на ураския Съвет на Световните Правителства и основно събитие на световния фондов пазар. Всъщност, Свободният Свят на Анарес беше суровинен придатък на Урас.
Този факт непрекъснато тревожеше анаресците. При смяната на всяко поколение, дори всяка година по време на дебатите на КПР в Абиней, отново и отново се чуваха бурни протести: „Защо продължаваме да поддържаме тези печалбарски стопански отношения с тези войнолюбиви собственици?“ По-умерените винаги отговаряха: „За урасците ще бъде по-скъпо сами да копаят рудата и затова не ни нападат. Ако нарушим Търговското споразумение, те ще използват сила“. Въпреки това, беше трудно за хора, които не използват пари, да разберат психологията на цените, търговията и пазарлъка. Седем поколения, живели в мир, не можаха да върнат доверието.
Следователно, за работа в Отбраната никога не липсваха доброволци. По-голямата част от тази работа беше толкова отегчителна, че дори не се наричаше „работа“ на правски (понятието „работа“ включваше не само труда, но и удоволствията). Тя се наричаше „клегич“, черна работа. Работниците в Отбраната поддържаха дванадесетте стари междупланетни кораба в орбита и се грижеха за доброто им състояние; работеха в радарните и радиовълнови станции, разположени в отдалечени места и вършеха скучната работа на космодрума. Въпреки това, винаги имаше списък от доброволци, готови да се включат в Отбраната. Моралът на младите анаресци беше прагматичен, но все пак животът си искаше своето и събуждаше у тях алтруизъм, готовност за саможертва, жажда за велики дела. Самотата, опасностите, космическите кораби и стражевата готовност предлагаха тази романтична тръпка. Същата тази тръпка караше Шевик да не отделя поглед от празния космодрум. Постепенно, той потъна назад и Шевик остана разочарован, че не успя да види някой очукан космически рудовоз.
Той отново се прозя, протегна се и погледна напред, за да види колко остава до Абиней. Дирижабълът прелиташе над последния нисък хребет на Не Терас. Зад него, на юг от последните планински хълмове се откри гледката на прекрасна зелена долина, окъпана от лъчите на залязващото слънце.
През третото хилядолетие на Урас монасите-астрономи Сердону и Дун са наблюдавали смяната на сезоните на светлокафявата Луна и са дали мистични имена на равнините, планинските вериги и ослепителните морета. Районът, който се е покривал със зелен цвят преди всички други през лунната нова година, те са нарекли Анс Хос, Градината на Разума. Раят на Анарес.
През следващите хилядолетия телескопите са доказали тяхната правота — Анс Хос наистина е било предпочитаното място на Анарес и затова първият кораб с хора на борда се е приземил точно тук, в зелената долина между планините и морето.
Раят на Анарес обаче, се оказал засушлив, студен и ветровит, а условията на останалата част от планетата били още по-лоши. Животът на планетата бил достигнал едва до нивото на рибите и дърветата. Въздухът бил разреден, както във високите планини на Урас. Слънцето ги изгаряло; студът — смразявал; прахът задушавал.
За двеста години след първото кацане на Анарес, планетата била изследвана и картографирана, но не и колонизирана. Защо е било нужно да се местят във ветровитата пустиня, когато благодатните долини на Урас са предлагали достатъчно жизнено пространство?
Въпреки това, на Анарес били прокопани много мини. Унищожителният за природата на Урас период през първите векове на десетото хилядолетие, изчерпал недрата на планетата. От друга страна, космическите полети се усъвършенствали и се оказало по-евтино да се внасят суровини от Анарес, отколкото да се извличат метали от обеднялата руда или морските води на Урас. В година 1Х-738 по ураския календар, в подножието на Не Терас, откъдето се добивал живак; в старата Анс Хос било основано селище. Нарекли го град Анарес. Всъщност, това не е било град, нямало жени. Мъжете идвали, работели като миньори или техници за по две-три години и после се връщали в истинския свят.
Луната и нейните мини били под юрисдикцията на Съвета на Световните Правителства, но от другата страна на Луната, в Източното полукълбо тувийците тайно направили ракетна площадка и основали селище за миньорите, които разработвали находища на злато. Те живеели там, заедно с жените и децата си. Никой, освен правителството на Тува, не знаел за тяхното съществуване. През 771-ва година правителството на Тува паднало и Съвета на Световните Правителства решил да даде Луната на Международното Одонианско Общество, като по този начин го подмамило с един нов свят, за да се избегне опасността одонианците окончателно да подрият доверието в законите и националния суверенитет на Урас. Град Анарес бил евакуиран, а обхванатата от вълнения Тува набързо изпратила няколко последни кораба, за да приберат миньорите от златните находища. Не всички миньори се върнали… Някои от тях харесвали безжизнената пустиня.
Дванадесетте кораба, дадени на одонианците преселници от Съвета на Световните Правителства, кръстосвали между двете планети двадесет години. Един милион души избрали новия живот и били пренесени през космическата бездна. След това Анарес бил затворен за имиграция и обслужвал само товарните кораби по Търговското споразумение. Тогава град Анарес имал сто хиляди жители и бил преименуван на Абиней, което на езика на новото общество значело „разум“.
Децентрализацията е била основен елемент в плановете на Одо за изграждане на новото общество,
