— А този вестник?
— Наистина нямам представа. Бенбили е опака държава. Там постоянно стават революции.
— Група хора от Бенбили изпратиха съобщение на честотата на нашия синдикат малко преди да напусна Абиней. Нарекоха се одонианци. Има ли подобни групи тук, в А-Йо?
— Никога не съм чувал да има, доктор Шевик.
Стената. Шевик разпозна стената, защото стоеше пред нея. Тя беше в този млад човек, в неговия чар, любезност и безразличие.
— Мисля, че се страхувате от мен, Пе — внезапно, но добродушно каза Шевик.
— От вас ли, сър?
— Защото аз не съм убеден в необходимостта от държава. Но какво страшно има в това? Аз няма да ви наскърбя или нараня, Сайо Пе; всъщност аз съм съвсем безопасна личност… Освен това не съм доктор. Ние не използваме такива титли. Казвам се Шевик.
— Съжалявам, сър, но виждате ли, според нашите обичаи това би звучало неуважително. Просто няма да е правилно — извини се той, очаквайки Шевик да се откаже и да прояви снизхождение.
— Не можете ли да ме приемете като равен? — попита Шевик без гняв или обида в гласа си.
За пръв път Пе беше поставен натясно.
— Но сър, вие наистина сте много важна личност…
— Няма нужда да променяте навиците си заради мен — каза Шевик. — Няма значение, просто помислих, че можем, да се освободим от ненужното, това е всичко.
Трите дни на принудителен престой в апартамента изтекоха. Шевик бе натрупал много излишна енергия и сега нямаше търпение да види всичко наведнъж. Придружен от ескорта си, той обиколи университета, който всъщност беше един малък град — шестнайсет хиляди студенти, без да се смята преподавателското тяло. Със своите общежития, столове, аудитории и зали, той почти не се различаваше от одонианска комуна, като се изключи това, че беше много стар, обитаван предимно от мъже, невероятно луксозен и организиран не федеративно, а йерархично, от горе надолу. И все пак прилича на комуна, мислеше си Шевик, и постоянно му се налагаше да си напомня за разликите.
Развеждаха го из местността с автомобили под наем — чудесни, елегантни и изискани машини. По пътищата нямаше много коли, защото наемите бяха високи. Много малко хора притежаваха лични автомобили, защото данъците върху тях бяха много големи. Ако всички имаха достъп до такива удобства като автомобилите, природните ресурси щяха бързо да намалеят и околната среда щеше да се замърси от отпадъците. Затова те бяха строго контролирани и регулирани чрез данъци и такси. Неговите екскурзоводи често с гордост се спираха на тази тема. От векове насам, казваха те, А-Йо е водещата нация в опазването на природната среда и ресурси, в екологичния контрол. Извращенията над природата през Деветото хилядолетия бяха далечно минало. Единствената последица беше липсата на някои метали, които за щастие се внасяха от Луната.
Шевик пътуваше много, с коли или влакове. Видя различни села, градове и ферми; крепости от феодалния период; руините на Ае, столица на древната империя, на възраст четири хиляди и четиристотин години. Видя много обработваеми поля, езера, хълмовете в провинция Аван, сърцето на А-Йо; върховете на планинската верига Мейтей на север, гигантски и бели. Красотата на тази земя и благополучието на населението й непрекъснато го удивляваха. Екскурзоводите бяха прави: урасците знаеха как да използват техния свят. Като дете го учеха, че Урас е едно загнило блато, пълно с боклуци, неравенство и неправди. Но всички хора, които видя, дори и в най-затънтените провинциални села, бяха добре нахранени и облечени и обратно на очакванията му, много трудолюбиви. Те не бяха потиснати и не чакаха някой да им заповядва какво да правят. Както и анаресците, те просто бяха заети с работа. Това безкрайно го учуди. Той, смяташе, че ако се премахне естествения стимул за работа — личната инициатива и естествената съзидателна енергия на човека — и се замени с външна мотивация и принуда, човек става мързелив и незаинтересован. Но тези прекрасни поля не се обработваха от незаинтересовани или мързеливи работници. Същото важеше и за ненадминатите автомобили и луксозни влакове. Задължителната, но и съблазнителна печалба се оказа много по-ефикасен заместител на естествената инициативност, отколкото той можеше да предположи.
Той често искаше да си поговори с някой от тези силни, излъчващи достойнство хора, които срещаше из малките градчета; да ги попита дали се смятат за бедни, защото, ако беше така, щеше да се наложи да смени представите си за значението на тази дума. Но все не оставаше време, защото хората с него искаха да му покажат толкова много неща.
Другите големи градове на А-Йо бяха твърде отдалечени, за да бъдат достигнати за едни ден, но Шевик често бе развеждан из Нио Есая, на петдесет километра от университета. В столицата се дадоха много приеми в негова чест. Той не обичаше много тези приеми, защото те нямаха нищо общо с неговата идея за събиране: всички бяха извънредно учтиви и говореха много, без да казват нищо съществено. Усмивките не слизаха от лицата им, но зад тях се криеше тревога. За сметка на това, облеклото им беше великолепно и наистина изглеждаше, че лекотата и естествеността, която липсваше в поведението на хората, бе вложена в облеклото, храната, напитките и разточителната орнаментална мебелировка на залите в дворците, където се провеждаха приемите.
Шевик обиколи всички забележителности на Нио Есая, чието население беше пет милиона души (една четвърт от цялото население на неговата планета). Заведоха го на площад „Капитол“, където бяха високите бронзови порти на Директората — седалището на правителството на А-Йо; разрешиха му да присъства на дебатите в Сената и на заседание на Директората; посетиха зоологическата градина, Националния Музей, Музея на Науката и Индустрията. Заведоха го и в едно училище, където очарователни дечица в синьо-бели униформи изпяха пред него химна на А-Йо; в завод за електронни елементи; в напълно автоматизирана стоманолеярна и в ядрен завод, за да се увери с очите си колко ефективно работи икономика, основана на собствеността. Разведоха го из нов жилищен комплекс, построен от Правителството, за да види как държавата се грижи за населението. Беше на разходка с кораб из делтата на Суа, претъпкана от кораби, които пренасяха товари от цялата планета и видя морето. Заведоха го във Върховния Съд, където прекара цял ден в слушане на граждански и криминални процеси, които едновременно го удивиха и ужасиха, неговите екскурзоводи настояваха да види всичко и да отиде навсякъде, където пожелае. Когато той неуверено помоли да го заведат на мястото, където е погребана Одо, те веднага го откараха на старото гробище зад река Суа и дори позволиха на новинарите от съмнителните жълти вестници да го фотографират, застанал в сянката на величествените стари върби пред простичката, добре поддържана надгробна плоча. На нея пишеше:
Заведоха го в Родаред, седалището на Съвета на Световните Правителства, където той произнесе реч пред пленарното заседание на Съвета. Той се надяваше да се срещне или поне да види хора от други светове, посланици от Тера или Хейн, но не успя, защото програмата му беше твърде натоварена. Той старателно се подготви за тази реч, в която призова за свободни връзки и взаимно признаване между Стария и Новия Свят. Речта му беше изпратена с десетминутни овации. В уважаваните седмичници се появиха одобрителни коментари, в които речта се наричаше „безкористен морален жест на благородно братство от един велик учен“. Въпреки това, речта не се цитираше никъде, дори и в жълтата преса. Шевик имаше странното чувство, че въпреки овациите, никой не го е слушал.
Шевик получи много привилегии, както и свободен достъп до Института за изследване на светлината, Националния архив, Лабораториите за ядрени технологии, Националната библиотека, ускорителя в Мефид и фондацията за изследване на Космоса в Дрио. Всичко, което видя на Урас, извикваше у него желание да види още и още, но няколко седмици туристически живот му бяха достатъчни. Всичко беше толкова
