Лаби — светлокож наперен тип, свиреше на обой. С него беше един цигулар, един свирач на тимпани — и Роза, която свиреше на флейта. Първата им мелодия беше бърза и заразителна, но прекалено бърза за повечето танцуващи. Диамант и партньорката му издържаха, а хората наоколо викаха и ръкопляскаха, когато свършиха танца си, изпотени и задъхани.
— Бира! — извика Диамант и го понесе със смях и бърборене вихрушка от млади мъже и жени.
Чу зад себе си началото на следващата мелодия — само цигулката, силна и тъжна, и тенор: „Гдето идеш, мили“.
Изпи халбата бира на един дъх и момичетата с него видяха как се стягат силните мускули на гърлото му, докато гълташе, разсмяха се и забърбориха, и цялото му тяло потрепера като на впрегнат кон, ужилен от мухи.
— О! Не мога!… — възкликна той и избяга в тъмното зад окачените зад бирената сергия фенери.
— Къде отива? — попита една, после друга.
— Ще се върне. — И се смееха, и бърбореха. Мелодията свърши.
— Тъмна роза — промълви той зад нея в тъмното. Тя извърна глава и го погледна. Главите им бяха на едно равнище, тя — седнала с кръстосани крака на танцовата площадка, той — коленичил в тревата.
— Ела при върбите — каза й той.
Тя не отвърна нищо. Лаби й хвърли един поглед и намести обоя на устните си. Барабанчикът удари три пъти по тимпана и подхванаха моряшка джига.
Когато тя погледна пак, Диамант го нямаше.
След около час Тари се върна с тумбата си, недоволен от почивката, а още по-малко от бирата. Прекъсна мелодията и танца и много гръмко каза на Лаби да се разкара.
— А, пак ли си врем носа, арфистче? — сопна се Лаби, а Тари се обиди, и хората наоколо взеха страна, и щом препирнята стигна връхната си точка, Роза прибра флейтата в джоба си и се измъкна.
Зад фенерите беше тъмно, но тя знаеше пътя в тъмното. Той беше там. Върбите бяха пораснали през тези две години. Имаше съвсем малко място, където да седнат сред зелените храсти и опадалите листа.
Музиката започна отново, далечна и замъглена от вятъра и ромона на течащата вода.
— Какво искаш, Диамант?
— Да поговорим.
Бяха само гласове и сенки един за друг.
— Е?
— Исках да те помоля да заминеш с мен — каза той.
— Кога?
— Тогава. Когато се скарахме. Обърках всичко. Мислех, че… — Дълга пауза. — Мислех, че мога да продължа да бягам. С теб. И да свирим. Да се препитаваме. Двамата. Това исках да ти кажа.
— Не го каза.
— Знам. Всичко обърках. Предадох всичко. Магията. И музиката. И теб.
— Аз съм си добре.
— Нима?
— Е, не съм много добра с флейтата, но ставам, горе-долу. Което не си ме научил, мога да го запълня със заклинание, ако потрябва. А и момчетата са си съвсем добри. Лаби не е толкова лош, колкото изглежда. Никой не се занася с мен. Изкарваме си добре. Зиме оставам при мама да й помагам. Тъй че съм си добре. А ти, Ди?
— Всичко е зле.
Тя понечи да каже нещо и не го каза.
— Мисля, че просто бяхме деца. Сега…
— Какво се е променило?
— Направих лош избор.
— Веднъж ли? — каза тя. — Или два пъти?
— Два пъти.
— Хубавото става третия път.
Дълго мълчаха. Тя едва виждаше едрото му, присвито тяло под сенките на листата.
— По-едър си отпреди — промълви тя. — Можеш ли все още да правиш светлина, Ди? Искам да те видя.
Той поклати глава.
— Това беше единственото, което не можех да направя, а ти го можеше. Така и не ме научи.
— Просто не знаех какво точно правя — каза той. — Понякога ставаше, друг път — не.
— И магьосникът в Южен пристан не те научи да го правиш винаги?
— Учеше ме само на имена.
— Защо не можеш да го направиш сега?
— Отказах се, Тъмна роза. Трябваше или да правя само това и нищо друго, или изобщо да не го правя. Човек не може да живее с раздвоено сърце.
— Не разбирам защо — отвърна тя. — Майка ми може да излекува треска и да улесни раждане, и да намери изгубена вещ, може би това е нищо в сравнение с нещата, които правят магьосниците и господарите на драконите, но все пак не е съвсем нищо. И не се е отказвала от нищо заради това. Родила ме е, за да се научи как става! Само защото съм се научила от теб да свиря, трябва ли да се откажа да правя заклинания? Вече и аз мога да свалям треска. Защо трябва човек да се отказва от нещо, за да може да прави друго?
— Баща ми — почна той, после млъкна и се изсмя горчиво. — Просто не се връзват. Парите и музиката.
— Бащата и момичето на вещицата — добави Тъмна роза. Отново легна тишина между двамата. Листата на върбите изшумяха.
— Би ли се върнала при мен? — попита той. — Ще тръгнеш ли с мен, ще живееш ли с мен, ще се омъжиш ли за мен, Тъмна роза?
— Само не в къщата на баща ти, Ди.
— Където и да е. Ще избягаме.
— Но ти не можеш да имаш мен без музиката.
— Нито музиката без теб.
— Бих — каза тя.
— Лаби има ли си арфист? Тя се поколеба. И се засмя.
— Ами ако му трябва флейтист?
— Не съм се упражнявал, откакто напуснах, Тъмна роза. Но музиката винаги беше в главата ми, и ти…
Тя протегна ръце към него. Коленичиха един срещу друг и върбовите листа зашумяха над косите им. Целунаха се, отначало плахо.
В годините след като Диамант напусна дома си, Златния натрупа още повече пари. Всичките му сделки се оказаха изгодни. Сякаш късметът го бе ударил по главата и не можеше да се отърве от него. Стана несметно богат.
Не прости на сина си. Щеше да се получи щастлив край, но той не го допусна. Да си тръгне така, без една дума, точно в нощта на имения си ден, да замине с момичето на вещицата, оставяйки несвършена толкова почтена работа, да стане скитащ музикант, да дрънка на арфа и да пее, и да се хили за жалки петаци — всичко това носеше за Златния само срам, болка и яд. И той си преживяваше трагедията.
Тюли дълго време споделяше мъката му, тъй като можеше да вижда сина си само като лежи до мъжа си, което й беше много трудно. Плачеше, щом помислеше, че Диамант сега е някъде гладен и спи на корава постеля. Студените есенни нощи бяха истинско нещастие за нея. Но след време чу да се говори за него като за Диамант, сладкогласния певец от Запада на Хавнър, Диамант, който свирел и пеел на великите владетели в Кулата на меча, и на сърцето й поолекна. А веднъж, когато Златния беше слязъл до Южен пристан, двете с Рошла взеха една магарешка каручка и отидоха до Източен хълм, където послушаха как Диамант пее „Преданието за Изгубената кралица“. Роза седеше с тях, а малката Тюли седеше на коляното
