на Тюли. И макар краят да не беше щастлив, в края на краищата това си бе истинска радост, за която си струва да се помоли човек.
Костите на Земята
Пак валеше и магьосникът на Ри Алби бе силно изкушен да направи заклинание за време — само едно малко, дребно заклинанийце, колкото да отпрати дъжда отвъд планината. Боляха го костите. Болеше ги за слънцето, да се покаже и да грейне през плътта му, и да ги изсуши. Можеше, разбира се, да изрече заклинание за болка, но то щеше да я облекчи само за малко. Нямаше лек за това, което го мъчеше. Старите кости се нуждаят от слънцето. Магьосникът стоеше вкочанен на прага на къщата си, между тъмната стая и прогизналия от дъжда двор, сдържаше се да не направи заклинание и го беше яд на себе си, че се сдържа и че трябва да се сдържа.
Не прокълна — мъжете на силата не кълнат, не е безопасно — но се окашля с ръмжене, като мечка. Малко по-късно откъм скритите високи склонове на планината Гонт отекна глух гърмеж, затъркаля се от север на юг и заглъхна сред покритите с облачна пелена гори.
Добър знак е гърмът, помисли Долс. Скоро щеше да спре да вали. Придърпа гуглата и излезе на дъжда да нахрани пилците.
Първо влезе в курника и намери три яйца. Червена Бока мътеше. Яйцата й скоро щяха да се излюпят. Кокошинките я мъчеха и тя изглеждаше проскубана и дръглива. Той измърмори няколко думи против кокошинки, каза си да не забрави да почисти полога, след като пилетата се излюпят, и излезе в дворчето пред курника, където Кафява Бока, Сивка и Гамаши, и Бъбривка, и Краля, се бяха сгушили под стряхата и тихо и свадливо коментираха дъжда.
— До пладне ще спре — каза магьосникът на кокошките. Нахрани ги и зажвака към къщата с три топли яйца в шепата. Като дете обичаше да гази в калта. Още помнеше каква радост му доставяше хладината й, вдигаща се между босите му пръсти. И сега обичаше да ходи бос, но калта вече не му харесваше; лепкава беше, а и не обичаше да се спира, за да си почисти краката преди да влезе в къщата. Докато подът беше от пръст, беше все едно, но сега имаше дюшеме, като на някой господар или търговец, или върховен маг. Да пази от влага и студ старите му кокали. Хрумването не беше негово. Миналата пролет Мълчание бе дошъл от Гонтски пристан да сложи под в старата къща. Спорили бяха много за това. Ама за толкова години трябваше да му дойде умът в главата и да разбере, че да спориш с Мълчание няма смисъл.
— Газил съм я тая пръст седемдесет и пет години — беше казал Долс. — Още няколко няма да ме убият.
На което Мълчание, разбира се, не отвърна нищо, остави го да си чуе приказките и сам да разбере колко е глупав.
— С пръстта се чисти по-лесно — каза той, вече разбрал, че битката е изгубена. Истина беше, че при един добре отъпкан глинен под трябва само да забършеш с метлата от време на време и да напръскаш с вода, да не се вдига прах. Но все едно прозвуча глупашки.
— Кой ще го сложи това дюшеме? — попита той, вече на хленч.
Мълчание кимна — с две думи, той сам.
Всъщност момчето беше първокласен работник — дърводелец, мебелист, зидар, покривчия, всичко му идеше отръки. Беше се доказал, докато живееше тук като ученик на Долс, а животът му при богаташите на Гонтски пристан не беше изнежил ръцете му. Докара дъските от дъскорезницата на Шестака в Ри Алби с волската кола на Бабичката; на другия ден нареди дюшемето и го излъска, докато старият магьосник беше горе при Блатясалото езеро да бере билки. Когато Долс се прибра, подът беше готов и лъснат като самото тъмно езеро.
— Всеки път, като влизам, ще трябва да си мия краката — измърмори той недоволно и застъпва предпазливо. Дървото беше гладко и изглеждаше меко под голите му пети. — Като сатен. Не си го направил всичко това за един ден без едно-две заклинания. Селска съборетина с под като в палат! Е, голяма гледка ще е зимъс, като светне огънят по това! Или ще трябва сега и килим да си взема? Вълнен вътък на златна основа, а?
Мълчание се усмихна. Беше доволен от себе си.
Беше цъфнал на прага на къщата на Долс преди няколко години. Не, двайсетина май трябваше да са, или двадесет и пет. Доста време вече. Тогаз си беше съвсем момче, дългокрако, с рошава коса, с гладко лице. Стисната уста, ясни очи.
— Какво искаш? — сопнал се беше магьосникът; знаеше много добре какво иска, какво искаха всички те, и гледаше да държи погледа си по-настрана от тия ясни очи. Беше добър учител, най-добрият на Гонт, знаеше го. Ала ученето му беше втръснало, не искаше още един чирак да му се мотае в краката. А и надуши опасност.
— Да уча — прошепна момчето.
— Иди на Роук — каза магьосникът. Момчето беше с обуща и хубаво кожено палто. Можеше да си позволи да плати или да си спечели превоз с някой кораб до Школата.
— Ходих.
При тия думи Долс отново го изгледа. Нямаше наметало, нямаше тояга.
— Провали ли се? Отпъдиха ли те? Избяга?
На всеки въпрос момчето поклащаше глава. Затвори очи; устата му вече си беше затворена. Само стоеше — стегнато, измъчено. Вдиша дълбоко; гледаше магьосника право в очите.
— Майсторството ми е тука, на Гонт — рече то все така почти шепнешком. — Учителят ми е Хелет.
Магьосникът, чието истинско име беше Хелет, за миг замръзна и така го изгледа, че момчето сведе очи към земята.
В мълчание, Долс подири името на момчето и видя две неща: шишарка и руната на „Затворената уста“. След това, като порови в ума си — и едно изречено име. Но не го изрече.
— Омръзнало ми е да уча и да говоря — рече той. — Имам нужда от мълчание. Това стига ли ти?
Момчето кимна.
— Тогава за мен ти си Мълчание — каза магьосникът. — Можеш да спиш в къта под западния прозорец. В коша с дървата има един стар сламеник. Проветри го. Гледай да не донесеш мишки с него.
И се отправи към Овърфел, ядосан на момчето, че е дошло, и на себе си, че го е приел; ала сърцето му подскачаше не от яда. Докато крачеше — тогава можеше да крачи — с морския вятър, който все го блъскаше наляво, и с ранната слънчева светлина над морето, покрай огромната сянка на планината, мислеше за Маговете на Роук, майсторите на изкуството на магиката, изкусни в загадките и в силата. „Много им е дошъл, а? И на мене ще ми дойде много“, мислеше той и се усмихваше. Беше миролюбив човек, но нямаше нищо против малко опасност.
После спря и усети пръстта под стъпалата си. Беше бос, както обикновено. Като ученик на Роук носеше обувки. Но се върна на родния си Гонт, в Ри Алби, с магьосническата си тояга-жезъл, и изхвърли обущата. Стоеше неподвижен и усещаше пръстта и камъка по стръмната пътека под краката си, и скалите отдолу, и корените на острова още по-дълбоко, в тъмното. В тъмното, под водите всички острови се допираха и ставаха едно. Така твърдеше Ард, докато го учеше, така казваха и учителите на Роук. Но това беше неговият остров, неговият камък и неговата пръст. Магьосничеството му извличаше сила от това. „Майсторството ми е тук“, бе казало момчето, но то отиваше по-надълбоко от едното майсторство. Това може би бе нещо, на което Долс можеше да го научи: какво е туй, дето отива по-надълбоко от майсторството. Каквото беше научил той самият тук, на Гонт, много преди да замине за Роук.
А момчето трябваше да си има тояга. Защо Немерл му бе позволил да напусне Роук без тояга — с празни ръце като чирак или като някоя вещица? Такава сила не можеше да скитосва на воля, без да е насочвана и без да излъчва сигнала си.
„Ард нямаше тояга — помисли Долс и в същото време помисли: — Момчето иска да получи тоягата си от мен. Гонтски дъб, от ръцете на гонтски магьосник. Е, стига да си я заслужи, ще му направя. Стига да може да си държи устата затворена. И ще му оставя книгите си с познания. Стига да може да почиства курника и да разбира «Глосите на Данимир», и да си държи устата затворена.“
