— Не че им е под достойнството.
— О, точно така е. Бас държа, че е трябвало да отучиш всички заклинания, на които те научих. Нали?
— Не е същото.
— Не е. Не е Висшето изкуство. Не е Истинската реч. Един магьосник не може да си хаби дарбата за прости думи. „Слабо като женска магия, мръсно като женска магия“, мислиш, че не знам какво говорят ли? Защо си тук тогава?
— За да те видя!
— Защо?
— Според теб защо?
— Ти така и не ми изпрати, не ми позволи да ти изпратя, през цялото време, докато те нямаше. Аз трябваше само да чакам, докато ти омръзне да си играеш на магьосник. Е, омръзна ми да чакам. — Шепнеше и думите й почти не се чуваха.
— Някой се навърта наоколо. — Не можеше да повярва, че го отхвърля. — Кой е тръгнал след теб?
— И да има някой, не е твоя работа! Ти си отиде, обърна ми гръб. Магьосниците не могат да имат нищо общо с това, което правя аз, което прави майка ми. Е, и аз не искам да имам нищо общо с теб, нищичко. Върви си!
Прегладнял, отчаян и неразбран, Диамант понечи да я прегърне пак, да накара тялото й да разбере неговото тяло, да повтори онази първа, дълбока прегръдка, побрала в себе си всички години от живота им. Озова се на две крачки назад, с опърлени ръце, бръмнали уши и замаяни очи. Мълнията беше в очите на Роза и стиснатите й длани искряха.
— Да не си посмял! — прошепна тя.
— Не бой се — отвърна Диамант, обърна се и излезе. Връзка бял равнец се закачи в косата му и се повлече след него.
Прекара нощта на старото им място, във върбалаците. Надяваше се, че тя ще дойде, но тя не дойде и той скоро заспа, просто от умора. Събуди се с първите студени лъчи на слънцето. Надигна се и помисли. В живота си се вгледа на тази студена светлина. Беше нещо много по-различно от онова, което бе вярвал, че е. Слезе до потока, в който бе получил името си. Пи, изми ръцете и лицето си, постара се да се приведе в колкото може по-приличен вид и тръгна през градчето към хубавата къща в горния му край, къщата на баща му.
След първите възклицания и целувки слугите и майка му го сложиха да седне на масата за закуска. Така, с топла храна в стомаха и хладен кураж в сърцето, той се изправи пред баща си, който беше излязъл преди закуска да нагледа тръгващите за Голямото пристанище коли, натоварени с дъбови дъски.
— Е, сине. — Прегърнаха се по мъжки. — Значи майстор Бучиниш ти даде ваканция?
— Не, татко. Напуснах.
Златния го зяпна, после напълни чинията си и седна.
— Напусна?
— Да, татко. Реших, че не искам да ставам магьосник.
— Хм — изсумтя с пълна уста Златния. — Напусна по своя воля, окончателно? С разрешението на майстора?
— По своя воля, окончателно, без негово разрешение.
Златния задъвка много бавно, забил поглед в масата. Диамант беше виждал баща си такъв, когато някой горски пазач му съобщеше, че в горите има пожар, или когато разбереше, че някой продавач на мулета го е измамил.
— Той искаше да отида в училището на Роук и да се уча при Повелителя на призоваването. Там щеше да ме прати. Реших да не отида.
След малко Златния попита, без да откъсва очи от масата:
— Защо?
— Защото това не е животът, който искам.
Отново пауза. Златния погледна жена си, която стоеше до прозореца и слушаше мълчаливо. После погледна сина си. И тогава, много бавно, смесицата от гняв, разочарование и смут, и достойнство отстъпи на нещо по-простичко — израз на съучастничество, почти намигване.
— Разбирам — каза той. — И какво реши, че искаш? Пауза.
— Това — отвърна Диамант. Гласът му беше спокоен. Не погледна нито баща си, нито майка си.
— Ха! Е, трябва да кажа, че се радвам, сине. — Златния налапа голямо парче месеник. — Честно казано, да ставаш магьосник, да ходиш на Роук, всички тия работи никога не са ми се стрували реални. А и ако беше отишъл там, не знам за какво щеше да е всичко това. Цялата ми търговия. Виж, ако си тук, има смисъл. Има смисъл. Добре! Но виж, ти наистина ли просто си избягал от магьосника? Той разбра ли къде отиваш?
— Не. Ще му пиша — отвърна Диамант с отскоро придобития си спокоен глас.
— Няма ли да се ядоса? Казват, че магьосниците били много избухливи. Пращят от гордост.
— Ядосан е — каза Диамант, — но нищо няма да направи.
И така се оказа. Дори, за изумление на Златния, майстор Бучиниш най-съвестно върна две пети от чирашката такса. С пакета, донесен от един от коларите на Златния, който беше закарал товар греди до Южния пристан, имаше и една бележка за Диамант. Тя гласеше: „Истинското изкуство изисква цяло сърце“. За получател, от външната страна на бележката бе нарисувана хардийската руна за върба. Бележката беше подписана с руната на Бучиниш, която имаше две значения: самото растение, както и „страдание“.
Диамант седеше в слънчевата си стая на горния етаж, на мекото си легло и слушаше пеенето на майка си, която шеташе из къщата. Държеше писмото на магьосника и препрочиташе думите и двете руни. Хладният ленив ум, породил се долу при върбите, приемаше урока. Никаква магия. Никога вече. Той така и не й бе отдал сърцето си. За него тя беше игра, игра, на която да играе с Тъмна роза. Дори имената от Истинската реч, които бе научил в къщата на чародея, макар да знаеше каква красота и колко сила таят, можеше да изостави, да ги остави да се изсипят, да ги забрави. Това не беше неговият език.
На своя език можеше да говори само с нея. А и нея беше изгубил. Раздвоеното сърце няма истинска реч. Отсега нататък можеше да говори само на езика на дълга: приход и разход, вложение и доход, печалба и загуба.
И извън това — нищо. Имало беше илюзии, заклинанийца, камъчета, превръщащи се в пеперуди, дървени птички, които политат на живи криле за минута-две. Всъщност никога не беше имало избор. Имаше само един път, по който да върви.
Златния беше безкрайно щастлив и изобщо не го съзнаваше. „Стария си върна съкровището — говореше коларят на горския. — Благ е като прясно масло.“ Златния, без да забелязва колко е „благ“, мислеше само колко е благ животът. Беше изкупил гората на Рече, вярно, на доста солена цена, но поне Ниския клон от Източен хълм не можа да я вземе и сега двамата с Диамант можеха да я развият, както се полага. Между леските имаше много борове, които можеше да се изсекат и продадат за мачти, за греди и дървения, и на тяхно място да се посадят още лески. След време щеше да е чисто насаждение, като Голямата дъбрава, ядрото на лешниковото му кралство. Вярно, след време. Дъбът и леската не се изстрелват нагоре за една нощ като елшата и върбата. Но време имаше. Сега вече — време колкото искаш. Момчето беше само на седемнадесет, а самият той — само на четиридесет и пет. В разцвета си. Беше започнал да се чувства стар, но това бяха глупости. В разцвета си беше. По-старите дървета, дето не раждат вече, трябваше да се изкоренят заедно с боровете.
— Ех, ех — често говореше той на жена си, — всичко пак е розовичко, а? Ябълчицата на очите ти пак си е у дома, а? Вече край на цупенето, а?
А Тюли само се усмихваше и го потупваше по ръката. Веднъж обаче, вместо да се усмихне, каза:
— Чудесно е, че пак си е при нас, но… — И Златния престана да я слуша. Майките по рождение си се тревожат за децата, а пък жените по рождение са все недоволни. За какво да слуша страховете и грижите на Тюли, с които се измъчваше цял живот? Тя, разбира се, мислеше, че животът на търговец не е достатъчно добър за момчето. Нея ако слушаше човек, и животът на краля в Хавнър нямаше да е достатъчно добър за момчето й.
— Като си намери момиче — каза Златния в отговор на излиянията й, — ще се оправи. Знаеш ли, не му
