Златния го прегърна и го остави, напълно доволен.
Мястото за срещата им беше сред жълтите върби, при завоя на Амиа под ковачницата. Когато Роза дойде, Диамант й каза:
— Иска да отида да се уча при майстор Бучиниш! Какво да правя сега?
— Да се учиш при чародея?
— Той смята, че имам огромен талант. За магьосничество.
— Кой?
— Татко. Видял е някои от нещата, които правехме. Но казва, че според Бучиниш трябва да отида да уча, защото иначе може да стане опасно. Ох. — И Диамант заблъска главата си с ръце.
— Но ти наистина имаш талант.
Той простена и продължи да удря главата си с юмруци. Седеше върху пръстта на старото им място за игра, едно затулено сред върбите кътче, където можеха да слушат ромона на потока през камъните и кънтенето от ковачницата малко по-нагоре. Момичето седеше срещу него.
— Виж само всичките неща, които можеш да правиш. Нямаше да ги можеш, ако нямаше дарба.
— Малка дарба — смотолеви Диамант. — Само за фокуси.
— Откъде знаеш?
Роза беше мургава, с бухнала като облак къдрава коса, тънки устни и напрегнато, сериозно лице. Краката и ръцете й бяха голи и мръсни, полата и елекът й — опърпани. Оцапаните пръсти на краката и ръцете й бяха тънки и нежни, а под дрипавото й елече проблясваше наниз от аметисти. Майка й, Рошла, припечелваше добре от знахарство, наместване на изметнати кокали и бабуване, от продажба на магии за намиране, любовни билета и отвари за приспиване. Можеше да си позволи да облече и себе си, както и дъщеря си в нови дрехи, да й купи обувки, та да ходи чиста, но просто не й хрумваше да го направи. Нито пък домашното шетане и готвене я интересуваше много. Двете с Роза преживяваха главно с варени пилета и пържени яйца, защото й плащаха главно с птици. Дворът на двустайната им къщичка гъмжеше от котки и кокошки. Падаше си по котки, жаби и накити. Герданчето от аметист й беше платата заради лекото раждане на сина на главния дървар на Златния. Самата Рошла ходеше отрупана с гердани и гривни, които тракаха и дрънкаха, докато припряно редеше някое заклинание. По някой път носеше коте на рамото си. Не беше грижовна майка. Веднъж, когато беше на седем години, Роза я беше попитала сърдито:
— Защо си ме родила, като не си ме искала?
— Как да изкарвам бебетата на хората, ако не съм имала?
— Значи съм просто упражнение — изсумтя Роза.
— Всичко е упражнение — отвърна й Рошла.
Иначе не беше злонравна жена. Рядко се сещаше да направи нещо за щерка си, но никога не я биеше, никога не я гълчеше и й даваше всичко, което поиска — ядене, една голяма крастава жаба, само нейна, гердана от аметист, уроци по вещерство. Щеше и нови дрехи да й вземе, ако Роза я беше помолила, но тя така и не я помоли. Роза беше започнала да се грижи за себе си от много малка; и това бе една от причините Диамант да я обикне. С нея той знаеше какво е свободата. Без нея можеше да си я спечели само когато слушаше, пееше и свиреше.
— Наистина имам дарба — каза сега той; търкаше слепоочията си и си скубеше косата.
— Престани да си съсипваш главата — каза му Роза.
— Знам, че според Тари имам.
— Разбира се, че имаш. Има ли значение какво мисли Тари? Вече свириш на арфата девет пъти по- добре от него.
Това беше друга причина Диамант да я обича.
— Има ли на света магьосници музиканти? — Той вдигна очи към нея.
Тя се замисли.
— Не знам.
— И аз не знам. Моред и Елфаран са си пели, а той е бил маг. Мисля, че на Роук има Повелител на песните, който ги учи на предания и истории. Но никога не съм чувал за магьосник, който да е и музикант.
— Не виждам защо не би могло да има. — Тя никога не виждаше защо нещо не би могло да го има. Още една причина да я обича.
— Винаги ми се е струвало, че те някак си приличат — каза той. — Магията и музиката. Заклинанията и мелодиите. Поне и в двете трябва да си съвсем точен.
— Упражнение — каза много кисело Роза. — Знам. Подхвърли едно камъче към Диамант и във въздуха то се превърна в пеперуда. Той също й подхвърли пеперуда и двете запърхаха за миг, преди да паднат на земята като камъчета. Двамата си бяха измислили най-различни такива варианти на стария фокус с подскачащото камъче.
— Трябва да заминеш, Ди — каза тя. — Просто за да разбереш.
— Знам.
— Ами ако наистина станеш магьосник! Оу! Помисли само на какво можеш да ме научиш! Превръщане… Бихме могли да станем какво ли не. Коне! Мечки!
— Къртици. Честно ти казвам, иде ми да се скрия вдън земя. Винаги съм мислил, че татко ще ме накара да уча неговия занаят, след като си получих името. Но през цялата тази година той някак го задържа. Предполагам, че си е наумил това нещо отдавна. Ами ако ида там и се окаже, че не ме бива толкова за магьосник, колкото за писар? Защо да не мога да правя това, което знам, че мога?
— Добре де, а защо да не можеш да ги правиш всичките неща? Поне магьосничеството и музиката? Писар винаги можеш да си наемеш.
Засмя се и слабото й личице светна, тънката й уста се отвори широко и очите й почти се скриха.
— О, Тъмна роза — каза Диамант, — обичам те.
— Разбира се, че ме обичаш. Мисли му, ако престанеш. Ще те омагьосам.
Изправиха се на колене, един срещу друг, със сплетени длани, и се зацелуваха. За устните на Роза лицето на Диамант беше гладко и сладко като узрял плод, съвсем леко боцкащо на горната устна и брадичката, където наскоро се бе обръснал. За устните на Диамант лицето на Роза беше меко като коприна, съвсем леко песъчливо на едната буза, където наскоро бе отрила оцапаната си ръка. Още малко се доближиха, така че гърдите и коремите им се опряха, макар ръцете им да останаха долу на хълбоците. Продължиха да се целуват.
— Тъмна роза. — Той прошепна в ухото й тайното си име. Тя не отвърна нищо, само издиша топлия си дъх в ухото му и той изстена и стисна силно ръцете й. Отдръпна се леко. Тя също.
Седнаха отново на пръстта.
— О, Ди — промълви тя. — Ще бъде ужасно, когато заминеш.
— Няма да замина — каза той. — Никъде. Никога.
Той, разбира се, замина за Южния пристан на Хавнър, в една от бащините си коли, карана от един от бащините му колари, заедно с майстор Бучиниш. По правило хората правят това, което магьосниците ги посъветват да правят. А и немалка е честта да бъдеш поканен от магьосник за негов ученик или чирак. При Бучиниш, който си бе спечелил тоягата на Роук, често идваха момчета да го молят да ги изпита, а ако имат дарба — да ги учи. Изпитваше леко любопитство към това момче, чиято веселост и добри обноски сякаш прикриваха някаква неохота или съмнение в себе си. Това, че е надарено, беше идея на бащата, не на момчето. Това беше необичайно, макар може би не толкова необичайно за богатите, колкото за обикновените хора. Тъй или инак, той го взе срещу добра чирашка такса, платена предварително в злато и слонова кост. Ако имаше заложби за магьосник, Бучиниш щеше да го учи, а ако се окажеше, както подозираше Бучиниш, че дарбата е само детско умение, щеше да го върне у дома с остатъка от платеното. Бучиниш беше честен, праведен, сериозен, учен магьосник, не се интересуваше много от чувства и амбиции. Неговата дарба беше в имената.
— Изкуството започва и свършва с назоваването — твърдеше той и това си беше самата истина, макар че между започването и свършването има още твърде много.
Така Диамант, вместо да учи заклинания, илюзии, превръщания и всякакви там „евтини фокусчета“,
