Диамант издържа погледа му за миг, сведе очи и не отвърна нищо.
— Бащи ти ми каза. Дъщеря на вещица, приятелче от детинство. Вярваше, че си я учил на заклинания.
— Тя ме учеше. Бучиниш кимна.
— За деца това е напълно разбираемо. Но вече е невъзможно. Разбираш ли?
— Не — отвърна Диамант.
— Седни — покани го Бучиниш и Диамант седна на коравия стол срещу него.
— Тук мога да те пазя и го правих. На Роук, разбира се, ще си в пълна безопасност. Там самите стени… Но върнеш ли се у дома, ще трябва сам да се пазиш, с много воля. За един младеж това е трудно, много трудно… изпитание на воля, която все още не е калена, на ум, който все още не е разбрал същинската си цел. Много категорично те съветвам да не поемаш този риск. Напиши на родителите си и замини за Голямото пристанище или за Роук. Половината годишна такса, която ще ти върна, ще ти осигури първите разходи.
Диамант седеше сковано. Напоследък придобиваше високия ръст и телосложението на баща си и много приличаше на мъж, макар и много млад.
— Какво имате предвид, майстор Бучиниш, с думите, че сте ме пазили.
— Просто както пазя себе си — каза чародеят и добави сприхаво: — Сделката, момче. Силата, която отдаваме заради силата си. По-низшето същество, от което се отказваме. Не може да не знаеш, че всеки истински мъж на силата е целомъдрен.
Последва пауза и накрая Диамант каза:
— Значи вие сте се погрижили да… аз да не…
— Разбира се. Беше моя отговорност като твой учител. Диамант кимна. И каза:
— Благодаря ви. После стана.
— Извинете ме, учителю. Трябва да помисля.
— Къде отиваш?
— Долу на вълнолома.
— По-добре стой тук.
— Не мога да мисля тук.
В този миг Бучиниш може би трябваше да разбере какво го очаква; но след като бе заявил на момчето, че няма повече да бъде негов учител, съвестта му не му позволи да му заповядва.
— Ти имаш истинска дарба, Ессири — каза той, изричайки името, което беше дал на момчето в изворите на Амиа, дума, означаваща „върба“ на Древната реч. — Не я разбирам напълно. Мисля, че ти изобщо не я разбираш. Внимавай! Да злоупотребиш с дарба или да се откажеш да я използваш може да причини голяма загуба, голяма вреда.
Диамант кимна — измъчен, разкаян, покорен, скован.
— Върви — каза чародеят и Диамант тръгна.
По-късно Бучиниш разбра, че изобщо не е трябвало да позволява на момчето да напусне къщата. Беше подценил волята на Диамант, или пък силата на заклинанието, направено му от момичето. Разговорът им бе на заранта; Бучиниш отново се върна към древната магия, която анотираше. Чак на вечеря помисли за ученика си и чак след като изяде вечерята си, си призна, че Диамант е избягал.
Бучиниш проявяваше неприязън към практикуването на всякакви по-низши изкуства на магията. Затова не разгърна заклинание за намиране, както щеше да направи всеки обикновен заклинател. Нито призова Диамант. Беше ядосан; може би дори уязвен. Хранеше добри чувства към момчето и дори бе предложил да напише за него на Призовника, а сега, при първото изпитание на характера Диамант се скърши. „Стъкло“, мърмореше магьосникът. Тази слабост поне доказваше, че не е опасен. По-добре би било някои таланти да не избуяват на воля, но у този млад човек не се таеше опасност, нито злоумисъл. Нито амбиция. „Хъс няма — каза Бучиниш на смълчаната къща.
— Да пълзи тогава при майка си.“
Все пак го заболя, че Диамант го остави така, без дума за благодарност или извинение да каже.
Щом духна светилника и си легна, дъщерята на вещицата чу зов на бухал — онова късо и плавно „ху- ху-ху-ху“, заради което хората ги наричат „смеещи се бухали“. Чу го със скръбно сърце. Беше техният сигнал, в летните нощи, когато се промъкваха до върбите на брега на Амиа, докато всички други спят. Тази нощ нямаше да мисли за него. През зимата му беше изпращала послания нощ след нощ. Беше научила заклинанието на майка си за изпращане и знаеше, че заклинанието е истинско. Беше му пращала докосването си, гласа си, изричащ името му, отново и отново. И се беше натъквала на стена от въздух и мълчание. Нищо не докосваше. Той се беше оградил от нея със стена. Не искаше да я чуе.
На няколко пъти, изведнъж, посред бял ден, имаше мигове, в които тя го усещаше близо, в ума си, и можеше да го докосне, стига да протегне ръка. Но нощем познаваше само празното му отсъствие, отказа му от нея. Беше престанала да го достига от месеци, ала сърцето й все още беше наранено.
— Ху-ху-ху — избуха бухалът под прозореца й, а после каза:
— Тъмна роза!
Сепнала се в мъката си, тя скочи от леглото и отвори кепенците.
— Излез — прошепна Диамант, като сянка на звездната светлина.
— Мама не е вкъщи. Влез! Посрещна го на прага.
Стояха, много силно притиснати един в друг, и дълго мълчаха. За Диамант беше все едно, че държи в прегръдката си своето бъдеще, собствения си живот, целия си живот.
Най-сетне тя се размърда, целуна го по бузата и зашепна:
— Липсваше ми, липсваше ми, липсваше ми. Колко можеш да останеш?
— Колкото си поискам.
Тя задържа ръката му и го поведе вътре. Той винаги беше изпитвал известна неохота да влиза в къщата на вещицата — наситено с миризми и разхвърляно място, задръстено с женски тайни и вещерство, толкова различно от собствения му чист и уютен дом, по-различно дори от хладната суровост на магьосническата къща. Закова се на място и потръпна като кон, прекалено висок за окичените с билки тавански греди. Беше с изопнати нерви и много изтощен от дългия път, след като бе извървял четиридесет мили без храна.
— Къде е майка ти? — попита той шепнешком.
— Ще остане да бди при старата Ферни. Тя почина днес следобед, мама ще е там цяла нощ. Но как дойде тук?
— Пеш.
— Магьосникът е разрешил да се върнеш вкъщи?
— Избягах.
— Избягал си? Защо?
— За да те опазя.
Вгледа се в нея, в това живо, пламенно, мургаво лице сред рошавия облак коса. Беше само по долна риза и той видя безкрайно нежните хълмчета на гърдите й. Притегли я отново към себе си, но макар да го прегърна, тя отново се отдръпна намръщена.
— Да ме опазиш? Май цяла зима ти беше все едно дали ще ме загубиш. Какво те накара да се върнеш сега?
— Той искаше да отида на Роук.
— На Роук? — Тя го зяпна. — На Роук, Ди? Значи наистина имаш дарбата… можеш да станеш заклинател?
Това, че е на страната на Бучиниш, го смаза.
— За него заклинателите са нищо. Смята, че мога да стана чародей. Да правя магьосничество. Не просто вещерство.
— О, разбирам — каза Роза. — Но не разбирам защо си избягал.
Бяха пуснали ръцете си.
— Не разбираш ли? — каза той подразнен, че не разбира, защото и той не го беше разбрал. — Един магьосник не може да има нищо общо с жени. С вещици. С… онези неща.
— О, знам. Под достойнството им е.
