както ги наричаше Бучиниш, седеше в една тясна стая в задната част на магьосническата тясна къща, на една тясна задна уличка в стария град, и зубреше дълги-предълги списъци думи — думи на силата на Езика на Сътворението. Растения и части на растения, животни и части на животни, острови и части на острови, части на кораби, части на човешкото тяло. Думите така и не образуваха смисъл, така и не се свързваха в изречения. Само списъци. Дълги, дълги списъци.
Умът му се рееше. „Клепка“ на Истинската реч е сиаса, прочете той и усети как едни клепки се отриват в брадичката му в пеперудена целувка, тъмни клепки. Вдигна стреснато очи и не разбра какво го е докоснало. После, когато се опита да повтори думата, занемя.
— Памет, памет — казваше Бучиниш. — Никаква полза няма от таланта без памет!
Не беше груб, но беше неумолим. Диамант нямаше представа какво е мнението на Бучиниш за него, но предполагаше, че е доста ниско. Чародеят понякога го взимаше със себе си по работа — най-вече да поставя заклинания за безопасност на кораби и къщи, да пречиства кладенци и да заседава в градския съвет, където рядко говореше, но винаги слушаше. Друг магьосник, неучил на Роук, но с голяма дарба в лекуването, се грижеше за болните и смъртниците в Южен пристан. Бучиниш беше много благодарен за това. Той намираше удоволствие в изследването и общо взето, доколкото разбираше Диамант, не правеше никакви магии.
— Да се пази Равновесието, това е всичко — казваше Бучиниш и: — Знание, ред, контрол.
Тези думи ги казваше толкова често, че в главата на Диамант те образуваха мелодия и сами се пееха непрестанно: „Зна-ание, ре-ед, контрооооол…“
Когато Диамант вкарваше списъците с имена в измислени от него мелодии, ги запомняше по-бързо; но пък тогава мелодията се превръщаше в част от името, а той пееше толкова чисто — гласът му бе започнал да се възстановява в богат тенор, — че Бучиниш потръпваше. Къщата на Бучиниш беше много тиха.
Общо взето от ученика се очакваше или да бъде с учителя, или да запаметява списъците с имена в стаята, където се намираха книгите с познание и книгите с думи, или да спи. На „рано лягай, рано ставай“ Бучиниш държеше стриктно. Но от време на време Диамант получаваше по един-два свободни часа. Винаги слизаше до пристанището, сядаше на някой кей и мислеше за Тъмна роза. Веднага щом излезеше от къщата и се отдалечеше от майстор Бучиниш, започваше да мисли за Тъмна роза и продължаваше да мисли за нея и почти за нищо друго. Това малко го изненадваше. Струваше му се, че трябва да изпитва тъга по дома, да мисли за майка си. Всъщност доста често мислеше за майка си и често изпитваше тъга за родния дом, когато лежеше на нара си в голата тясна стаичка след оскъдната вечеря с постна яхния от грах — защото магьосникът поне не живееше в такъв лукс, какъвто си беше представял Златния. Нощем Диамант изобщо не мислеше за Тъмна роза. Мислеше или за майка си, или за слънчевите стаи и топлата храна, или пък някоя мелодия му идваше в главата и той я упражняваше на арфата наум и така се унасяше в сън. Тъмна роза се появяваше в ума му само когато слезеше при кейовете, вторачеше се във водата на залива, в дървените колове, рибарските лодки, само когато беше навън и далече от Бучиниш и къщата му.
Лелееше оскъдните си свободни часове все едно, че бяха истински срещи с нея. Винаги я беше обичал, но не беше разбирал, че я обича повече от всякого и от всичко на света. Докато беше с нея, дори когато седеше на пристанището и мислеше за нея, беше жив. В къщата на майстор Бучиниш и с него не се чувстваше съвсем жив. Чувстваше се малко мъртъв. Не чак мъртъв, но малко мъртъв.
Няколко пъти, докато седеше на стълбата към водата и мръсните вълнички се плискаха няколко стъпала по-надолу, а крясъците на чайките и врявата на пристанищните докери се сливаха в писклива, нестройна музика, той затваряше очи и виждаше любовта си толкова ясно, толкова близо, че протягаше ръка да я докосне. Ако протегнеше ръката си само наум, както с арфата, на която се упражняваше наум, я докосваше наистина. Усещаше ръката й в своята, и бузата й — топло-хладна, копринено-грапава, полегнала на устните му. В ума си й говореше и в ума му тя му отвръщаше, гласът й, дрезгавият й глас казваше името му: „Диамант…“
Ала щом тръгнеше обратно нагоре по улиците на Южен пристан, я изгубваше. Заклеваше се да я пази в себе си, да мисли за нея, да мисли за нея през нощта, но тя се стапяше и изчезваше. Щом отвореше вратата на къщата на майстор Бучиниш, почваше да декламира списъци с имена или да се чуди какво ще има за вечеря, защото непрекъснато беше гладен. Едва когато го пуснеха за някой час и изтичаше долу на пристана, можеше да мисли за нея.
И той заживя с чувството, че тези часове са истински срещи с нея, и заживя заради тях, без да съзнава за какво живее, докато не стъпеше на чакълестия морски бряг и очите му не се впереха към далечната граница между море и небе. Тогава си спомняше онова, което си струваше да помни.
Зимата отмина, хладната ранна пролет също, а с топлата късна пролет дойде и писмо от майка му, донесено от един колар. Диамант го изчете и го занесе на майстор Бучиниш с думите:
— Майка ми пита дали бих могъл да прекарам един месец вкъщи това лято.
— Вероятно не — отвърна магьосникът и сякаш чак сега забелязал Диамант, остави перото си и рече: — Младежо, трябва да те попитам дали желаеш да продължиш с мен.
Диамант не знаеше какво да каже. Изобщо не му беше хрумвало, че зависи от него.
— Смятате ли, че трябва? — попита накрая той.
— Вероятно не.
Диамант очакваше да изпита облекчение, но се почувства отхвърлен, посрамен.
— Съжалявам — отвърна той с толкова достойнство, че накара Бучиниш да вдигне глава.
— Би могъл да отидеш на Роук — каза магьосникът.
— На Роук?
Зяпналата физиономия на момъка подразни Бучиниш, макар той да знаеше, че не трябва. Магьосниците обикновено подсилват самочувствието на младите си себеподобни. Очакват скромността да се появи по- късно, ако изобщо се появи.
— Казах Роук.
Тонът му говореше, че не е свикнал да се повтаря. И тогава, защото това момче, това мекушаво, зареяно в облаците момче му беше станало скъпо със своята безропотна търпеливост, Бучиниш го съжали и му каза:
— Трябва или да отидеш на Роук, или да намериш магьосник, който да те научи на това, което ти е нужно. Разбира се, това, на което аз мога да те уча, ти е нужно. Трябват ти имената. Изкуството започва и свършва с назоваването. Но не това е дарбата ти. Слаба памет имаш за думите. Трябва да я упражняваш много упорито. Ясно е обаче, че имаш заложби, и те трябва да се отглеждат и дисциплинират, нещо, което някой друг може да ти даде по-добре от мен. — Ето как понякога, дори на неочаквани места, скромността поражда скромност. — Ако решиш да заминеш за Роук, ще ти дам препоръчително писмо, за да привлека специалното внимание на Повелителя на призоваването.
— О! — възкликна объркан Диамант. Изкуството на призоваването всъщност беше най-загадъчното и опасното от цялото магьосничество.
— Може и да греша — каза Бучиниш със сухия си и равен глас. — Дарбата ти може да е в Шарката. Или обикновена дарба за превръщане. Не съм сигурен.
— Но вие сте… аз всъщност…
— О, да. Младежо, ти си доста муден в опознаването на собствените си дарования. — Каза го малко грубо и Диамант се вкочани.
— Мислех, че дарбата ми е за музика — каза той. Бучиниш махна презрително с ръка.
— Аз говоря за Истинското изкуство. Сега ще бъда откровен с теб. Съветвам те да пишеш на родителите си — аз също ще им пиша — като ги уведомиш, че си решил да отидеш на Роук, стига да го решиш; или в Голямото пристанище, стига магът Опърничавия да се съгласи да те вземе, а мисля, че ще се съгласи с моята препоръка. Но не те съветвам да посещаваш дома си. Заплетените връзки със семейство, приятели и прочие е точно това, от което трябва да се освободиш. Сега и завинаги.
— Магьосниците нямат ли семейства?
Бучиниш се зарадва, като видя поне малко плам у момчето.
— Те са си семейство един за друг.
— А приятели?
— Могат да бъдат приятели. Да съм казвал, че животът е лек? — Мълчание. Бучиниш гледаше Диамант право в очите. — Имаше едно момиче.
